Сандра Хейдън
Тя иска само парите ви, ваше височество (24) (Как една красива жена влезе в живота на принца)

Корнелиус откри Лео в трапезарията за закуска. Нищо неподозираща, тя взе каната с кафе.

— Ела, изпий една чаша, още е прясно — каза му тя.

Корнелиус я изгледа. Тя беше толкова естествена и непринудена, че съмненията на Ивет му се сториха като лош сън. Той седна и взе кафето, което тя му сипа.

— Ходила ли си в кабинета ми днес?

— Не, днес не. Защо питаш? — попита Лео и намаза един малък кроасан с масло.

— Ивет те е видяла, Лео.

Графинята внимателно остави ножа на ръба на чинията си.

— Какво се е случило?

— Предговора ми го няма.

— Как така го няма?

— Ами няма го. Файлът е изтрит от компютъра, а графикът ми за лекциите също е изчезнал.

Лео го погледна и пое дълбоко въздух.

— Мислиш, че аз съм отговорна за това, така ли? Как ти дойде наум? — ядосано го попита тя. — Аз много добре знам колко важна за теб е книгата, както и всичките ти ръкописи и документи. Защо ми е да изтривам предговора, върху който ти работи толкова усилено в продължение на дни?

— Ивет смята, че се страхуваш да не те помоля да си тръгнеш и…

— Ивет? — извика тя, удари по масата и скочи от стола си. От очите й излизаха светкавици и Корнелиус имаше чувството, че ще му се нахвърли. Никога не я беше виждал такава.

Вратата се отвори и в трапезарията влезе Готлиб. Изражението му беше сериозно както винаги. Принцът не можеше да си спомни някога да го беше виждал радостен или ядосан. Изражението му беше винаги едно и също.

— Ваше височество — с премерен тон започна той, — графиня Кутнер има неоспоримо алиби. Цяла сутрин беше в кухнята с мен и ми помогна да полирам приборите. Питайте госпожа Помер. Тя също беше с нас.

Корнелиус започна истински да се ядосва.

— Какво трябва да означава всичко това!? Защо й е на Ивет да те обвинява без причина, Лео?

— Защо не я попиташ сам? — огорчено отговори графинята.

— Ще го направя — каза той и излезе.

Готлиб и Лео се спогледаха.

— Възможно ли е госпожица Мортенсен да е изтрила файла? — попита секретарят.

— Какво ви навежда на тази мисъл, Готлиб? — учудено попита тя, но в следващия момент се сети, че старият секретар знаеше всичко за всеки.

— Срещнах я тази сутрин по коридора до кабинета на негово височество. Беше много рано, по това време тя обикновено спи.

У Лео се надигна неописуема ярост, но тя се овладя и я потисна.

— Да се надяваме, че не е, Готлиб. Да се надяваме, че не е.

Корнелиус се качи в кабинета си, където тръпнеща в очакване го посрещна Ивет.

— Е?

— Объркала си се, Ивет! Тази сутрин Лео е полирала прибори заедно с Готлиб. Няма как да е била и тук, и в кухнята едновременно — отвърна Корнелиус и я погледна изпитателно. — Не мога да не си задам въпроса какво те е навело на мисълта, че тя го е направила…

Ивет веднага разбра, че трябва да смени тактиката, за да не попадне в собствения си капан. Тя стана от бюрото и отиде до Корнелиус с поглед на послушно котенце.

— Не мога да понасям графинята — каза тя, усмихвайки се виновно. Този път не излъга — така си беше.

— Но защо? Лео нищо не ти е направила. Тя се държи любезно и учтиво с теб както с всеки гост на замъка.

Ивет преглътна сухо, сякаш буца заседна в гърлото й. Гост? Тя не искаше Корнелиус да гледа на нея като на гост, а като на господарка на замъка, поне тя се чувстваше като такава.

— Знам — каза тя, потискайки гнева си. — Просто ревнувам.

— От Лео? — Корнелиус я погледна смаяно.

— Тя е влюбена в теб, убедена съм в това и никак не ми харесва.

— Уверявам те, че за мен ти си единствена, мила моя — отвърна Корнелиус. Той се почувства истински поласкан. Никога не се беше съмнявал в любовта й към него, но не беше предполагал, че може да го ревнува от Лео. За него тази ревност беше доказателство за силните й чувства.

— Моля те, Корнелиус, уволни я! Така ще е по-добре за всички, не смяташ ли? Докато тя е тук, аз няма да имам и минутка спокойствие. Тази жена прекарва толкова много време с теб и очевидно има голямо значение в живота ти.

— Нямаш повод да се страхуваш от Лео, мила. Тя е просто моя приятелка и нищо повече.

— Ако ме обичаш, ще я освободиш!

Корнелиус поклати глава.

— Това не мога и няма да направя. Лео ми е необходима — каза той с решителен тон. Ивет разбра, че е ударила на камък.

— Ами този Готлиб? — продължи тя. — Крайно неприятен ми е. Само слухти и все е там, където не му е работа. Освен това е много стар и мястото му е в старчески дом, не в замъка.

Корнелиус се засмя. Той изобщо не разбра колко сериозна всъщност беше тя.

— Да изпратя Готлиб в старчески дом? Бога ми, това никога няма да стане. Той е работил за семейството ни още преди да се родя и винаги е бил верен и лоялен. Може да остане тук колкото и докогато иска.

Ивет се нацупи, а Корнелиус я прегърна и я целуна по бузата.

— Трябва да знаеш, че в замък като този има правила, различни от тези в апартамент или обикновена къща, мила моя.

Ивет беше разочарована, но разбра нещо много важно — Корнелиус не можеше да й се ядоса и тя беше в състояние да го върти на пръста си. Принцът обаче й беше показал, че имаше граница, която Ивет не можеше да премине — Лео фон Кутнер. Тя го прегърна и му подари няколко от най-страстните си целувки.

— О, извинете, не очаквах да ви заваря тук — чу се гласът на Лео.

Ивет я погледна злобно. Какво правеше тук сега?

— Какво искате? Трябва ли винаги да ни притеснявате? — изсъска Ивет.

Лео се усмихна презрително и без да й отговори се обърна към Корнелиус.

— Искам да проверя дали няма да мога да намеря файла с предговора. Понякога изтритата информация може да бъде възстановена.

Ивет беше напълно сигурна, че Готлиб е споделил с Лео за срещата им в коридора рано сутринта. Ах този стар глупак! Ивет беше готова на всичко, за да го прогони от замъка, но засега удряше на камък.

— Ще успееш ли? Моля те, Лео, пробвай, ти си истинско съкровище… дано го намериш. Седмици труд ще отидат на вятъра, ако не се намери — каза Корнелиус.

— Съкровище, по-скоро трън в петата — злобно каза Ивет.

Лео седна на компютъра и започна да търси изтрития файл.

— Един трън може да се забие много надълбоко, нали госпожице Мортенсен. Особено в нежна пета като вашата — с иронична усмивка каза Лео, гледайки монитора.

— Има начини да се извади много бързо! — изсъска Ивет.

Лео само я погледна изпод вежди — не намери за нужно да я удостои с отговор.

— Вие сте ужасна — изкрещя Ивет, бясна от пренебрежителното отношение на Лео. — Как искам никога повече да не ви видя!

— Напълно споделям желанието ви, госпожице Мортенсен — с престорена смиреност отвърна Лео.

Ивет стисна юмруци — беше по-гневна и безсилна от всякога.

— Вие сте… вие сте… — тя не можа да намери думите, с които искаше да продължи изречението си и всичко, което успя да направи, бе да погледне Лео разярено.

— Успокой се, Ивет — каза Корнелиус. — Не изпадай в пристъп на ярост само защото ревнуваш. Моля те да бъдеш толерантна.

Лео продължаваше да работи на компютъра и не отговори на обидите и тона на Ивет. Графинята беше благородна и толерантна жена, за разлика от съперницата си, която се прояви в светлина, в която Корнелиус не беше я виждал досега.

— Аз съм такава, каквато съм — извика Ивет и излезе от кабинета на принца.

Той поклати глава, надявайки се скоро да се успокои. Корнелиус обаче никак не беше очарован от видяното и ситуацията започна да става твърде неприятна за него. Той беше възпитан и културен човек и не беше свикнал на подобно държание и отношение.

Той въздъхна.

Не, това не беше Ивет, която той познаваше. Тя беше станала такава от ревност, защото го обичаше… или пък…