Мартина Линден
Влюбен и изгубен (8) (Един принц се бори за любовта)

Валя и на следващия ден. Това не попречи на Изабел. Веднага след закуска тя седна пред рояла да се упражнява. Прекъсна за кратко само за обяд.

Едва привечер затвори рояла и седна на терасата, защото дъждът вече беше престанал. Отдалеч дочу лая на Нико. Прозвуча остро изсвирване и настана пълна тишина, нарушавана единствено от мекото шумолене на вятъра в дърветата.

Изабел се поколеба дали да не тръгне по посока на лая, но не желаеше да се натрапва на принца.

Изабел рядко четеше женски списания и не знаеше какво се пише за семейство Мюлберг. Дали Леонардо фон Мюлберг си имаше приятелка? Така както изглеждаше Леонардо, можеше да се предположи. Сигурно и той като толкова други младежи от аристокрацията прекарваше част от зимата по местата за богатите и красивите, докато лятото вероятно беше определено за Ница, Монте Карло или за круиз в Южния Пасифик.

Не, не можеше да си представи, че му харесва да посвети времето си на сладкото неправене на нищо. Правеше впечатление на мъж, който знае какво иска и не се отклонява от предначертания път.

Изабел мислено се засмя. Едва се запозна с принц Леонардо и майка му и вече си позволяваше да определя към кой тип мъже се числи той. „Никога не преценявай човека по първото впечатление“, сякаш чу да казва баба й. „Той ти харесва?“ Изабел се сепна. Да, Леонардо фон Мюлберг й харесваше. Защо да не си го признае? Смяташе го за безкрайно симпатичен човек, на когото можеше да се довери изцяло. Не беше толкова сигурна за принцеса Гизела, което може би се дължеше и на факта, че принцесата беше принудила майка й да замине за чужбина, за да не причини неприятности на семейството й. Не можеше да го забрави. Но и майката на Изабел нямаше право да застава между принцесата и съпруга й. Добре, била е много млада, но…

Не, не биваше да съди така майка си! Изабел си спомни за книгата, която баба й й подари — „В мокасините на индианеца“. В нея ставаше дума за това, че никога не бива да си позволяваме да съдим човека, преди да сме били на негово място.

Изабел се върна в хола и затвори вратата към терасата. Пристъпи към витрината, където беше поставила снимка на родителите си с баба й.

— Обичам ви — увери ги тя, понеже се почувства виновна заради мислите си. — Не мога да си представя живота си без вас.

Тази нощ Изабел заспа, мислейки за семейството си. Сънува турнето. Седеше пред рояла на сцената, а зад нея беше оркестърът. Когато хвърли поглед към публиката, забеляза родителите и баба си. Махаха й.

На сутринта се събуди от слънчев лъч, промъкнал се през прозореца. Остана да лежи още малко със затворени очи, слушайки песента на птиците в градината.

След няколко минути излезе боса на балкона и погледна през парка към замъка. Дърветата го скриваха от погледа й. Можа да различи само горната част от знамето с герба на Фон Мюлберг, което се развяваше на покрива.

Изабел се облече и отиде в кухнята да си направи кафе. Заради хубавото време закуси на терасата. После пак седна пред рояла.

Принц Леонардо беше се запътил заедно с Нико към Изабел. Беше решил тази сутрин да й покаже парка. Още отдалеч чу свиренето на младата жена. Свирейки, тя се пренасяше в друго измерение. Краката му сякаш не стъпваха по земята, докато вървеше през парка, воден от музиката на Густав Малер.

Без да обръща внимание на музиката, Нико тичаше пред него. Спираше на всеки няколко метра, за да подуши цветята, храстите и камъните. Сърдито погледна след една катеричка, която се стрелна нагоре по една липа.

— Шшшт! — предупреди Леонардо кучето, когато стигнаха до къщичката на пазача. Той вдигна Нико и тихо отвори градинската врата. Спря за малко преди терасата, за да се наслади на разкриващата се картина.

Изабел седеше пред рояла с разпусната коса. Толкова беше потънала в музиката, че изобщо не го забеляза. Изящното й лице с големите кафяви очи и пълните устни изглеждаше озарено. Пръстите й се носеха по клавишите. Свиреше без партитура, сякаш всяка нота идваше право от сърцето й.

Нико се дърпаше в ръцете му. Когато не го пуснаха на земята, кучето сърдито излая.

Изабел като че ли излезе от транс. Тя се стресна, а после стана с усмивка и излезе на терасата.

— Добро утро, принц Леонардо. Не ви чух.

Леонардо пусна Нико и се отправи към нея.

— Ако някой трябва да се извинява, то това съм аз. Обикновено не се влиза през градината, а се звъни на вратата.

— Обикновено — повтори тя развеселена. — Заповядайте! — И посочи към салона. — И ти си добре дошъл, Нико.

Изабел се наведе към кученцето, легнало в краката й, и го погали.

Леонардо влезе в салона.

— Май не ме очаквахте, госпожице Манголд?

— А трябваше ли? — повдигна тя вежди.

— Снощи не ви ли се обади моят секретар, за да ви каже, че днес бих ви показал част от парка, ако времето го позволява?

— Не.

— Съжалявам. — Той ядосано сбърчи чело. — Грешката е моя. Сутринта трябваше да се уверя, че ви е позвънил. От друга страна, това не беше възможно, защото секретарят ми замина за Хамбург рано сутринта.

— Сигурно е забравил. Случва се. — Изабел затвори рояла. — С удоволствие ще разгледам парка. Само трябва да обуя други обувки. Седнете моля. Да ви предложа нещо? Чаша кока-кола?

— Не, благодаря. — Леонардо седна.

Изабел излезе.

Младият мъж огледа хола и забеляза снимката във витрината. Стана, за да я разгледа.

— Родителите ми — рече Изабел, когато се върна.

— Не е ли тежко да се живее далеч от семейството?

— Свикнала съм от дете. — Изабел затвори вратата към терасата. — Когато през ваканцията посещавах родителите си, заедно предприемахме много неща. А през отпуската си те идваха в Германия. Въпреки всичко имах прекрасно детство.

Един след друг излязоха през вратата.

— Аз почти не си спомням истинските си родители — рече принц Леонардо. — От все сърце съжалявам. Двамата са били учени и по-голямата част от годината са прекарвали в чужбина. Бих искал да ги попитам за толкова неща. Загинаха, когато бях още малък. — Той вдигна рамене. — Но що се отнася до детството ми, имах късмет. Осиновителите ми много се грижеха за мен.

— Приличаме си по нещо. Отраснали сме далеч от родителите си, но въпреки това и двамата сме имали щастливо детство — отбеляза Изабел.

— Може би сме се родили под щастлива звезда.

— Кой знае — каза Изабел.

Разходката из парка продължи почти два часа. Леонардо показа на младата жена не само оранжерията с екзотичните цветя и дървета, донесени от прадядото на починалия принц при пътуванията му из Африка и Азия, а и семейното гробище. За края запази църквата на замъка. Кръстът над олтара й беше направен от останките от викингски кораб, открит на плажа.

— Днес това не би се случило. Сега щяха да реконструират кораба и да го изложат в музея — каза младият принц.

— Знае ли се защо кръстът е бил изработен точно от това дърво?

— На този въпрос не отговаря даже семейната ни хроника. — Принц Леонардо посочи Нико, който послушно ги беше изчакал пред църквата. — Татко ми подари Нико преди няколко години. Оттогава ме придружава почти на всяка крачка.

— Що за човек беше баща ви? — попита Изабел. — И той ли обичаше музиката като вас?

Леонардо поклати глава.

— Татко не разбираше много от музика, но и не ми пречеше да свиря на пиано. — През поляната се запътиха към една алея, която ги отведе до езерце. Мястото изглеждаше като специално направено за срещи. — В сравнение с вашето свирене моето е само гимнастика за ръцете.

— От училище започнах да се упражнявам по четири часа дневно, а обикновено и по-дълго — каза Изабел. — Никога не съм искала да бъда друго, освен пианистка. Още като дете мечтаех за турнетата, заради които ще мога да пътувам из целия свят.

— Можете ли да си представите, че няма вече да ходите по турнета? — попита Леонардо. — Мисля, че за всеки идва време, когато му се приисква да си почине, да създаде семейство, да има деца.

— Едното не изключва другото — отвърна Изабел.

— И вашите деца ли ще израснат далеч от майка си и… — Леонардо направи гримаса. — Моля да ме извините. Това не ме засяга, госпожице Манголд.

— Още не съм мислила за това — призна си тя, когато седнаха на една пейка. — Разкажете ми за баща ви.

— Той беше мъж, достоен за уважение — отговори Леонардо. — Или поне аз го уважавах. Бих искал още да е с нас. Жалко, че не можете да се запознаете с него. Мисля, че щяхте да се разбирате.

Изабел не беше толкова сигурна, но отново съжали от цялата си душа, че не успя да види истинския си баща.