Мартина Линден
Влюбен и изгубен (7) (Един принц се бори за любовта)

На следващата сутрин на вратата се позвъни. Изабел тъкмо беше закусила и смяташе да започне да се упражнява за турнето. Тя отвори изненадана и пред нея се изправи строен мъж с побелели слепоочия. Въпреки лятната жега той беше облечен в тъмен раиран костюм.

— Моля да ме извините за безпокойството, госпожице Манголд. — Той леко се поклони. — Аз съм Торбен Фишер, секретарят на принца.

— Заповядайте моля, — покани го Изабел.

— Много мило от ваша страна, но не искам да ви задържам. — Торбен Фишер извади от една папка плик с княжеския герб и го подаде на младата пианистка. — Принц Леонардо и принцеса Гизела ще се радват, ако днес следобед ги посетите на кафе.

Покана за замъка! Това реши въпроса как трябва да реагира.

— Моля ви, благодарете от мое име на принцесата и принца за поканата. С удоволствие ще я приема.

— Радвам се — каза секретарят. — Желая ви приятен ден.

Той кимна и се запъти към една тъмна лимузина, спряла на пътя.

Изабел изчака още малко, преди да затвори вратата. Стори й се забавно, че дори поканата за следобедно кафе в Мюлберг е увенчана с княжеския герб. Тя внимателно отвори плика. В него имаше картичка, която също носеше герба на Фон Мюлберг.

Какво да облече? Какво се носи на следобедно кафе в аристократично семейство? Лятната рокля на цветя подходяща ли ще е за случая? Не, по-добре нещо едноцветно или…

Изабел реши първо да седне пред рояла и да се поупражни. После можеше да продължи да си блъска главата за следобедния тоалет. Не трябваше да е нещо твърде изискано. Не бе поканена на вечеря.

По небето се появиха черни облаци и прогониха жегата. Силен вятър задуха в дърветата и храстите в градината. Глухи гръмотевици предвещаваха буря. След няколко минути започна да вали.

Изабел затвори прозореца на спалнята и вместо сандалите с не много висок ток обу ниски пантофки. С въздишка закачи лятната рокля в шкафа и взе лек кашмирен пуловер и тъмносиня пола.

Под тънкия пуловер се очертаваше медальонът със снимката на баща й. Докосна го леко. Само след броени минути щеше за първи път да влезе в замъка Мюлберг. Представи си колко хубаво би било там да я посрещне баща й. Той щеше да разпери ръце, да я притисне към себе си…

Но родният баща на Изабел изобщо не беше подозирал за съществуването й! А дори и да знаеше, нямаше да може да я признае. Изабел не се разбираше. Имаше чудесен баща, който я обичаше с цялото си сърце. Защо тогава така я заболя, че никога не е познавала истинския си баща? Отначало не се развълнува, а сега искаше да са били близки. Какво не би дала, за да докосне ръката му само веднъж. Изабел изпита дълбока ненавист към принцесата, изпратила майка й в чужбина, и същевременно се упрекваше, че е глупачка.

Щеше да е неразумно да отиде пеш до замъка в този дъжд. Изабел измина краткото разстояние с колата си. Едва успя да стигне до широкото стълбище и насреща й се появи икономът с огромен черен чадър.

Във вестибюла към нея се хвърли малък бял териер уести. С блеснали очи и оголени зъби той залая срещу Изабел, като същевременно така махаше с опашка, че цялата му задница се въртеше.

— Защитаваш си територията ли?

Изабел се наведе над малкото кученце. Протегна ръка към него. То спря да джавка и подуши пръстите й. Веднага след това легна по гръб и й даде да го почеше по корема.

— Мога само да се извиня за поведението на кучето ми, госпожице Манголд.

Изабел се изправи. Тя установи, че принц Леонардо в действителност изглежда също толкова добре, колкото и на снимките в интернет, ако не и по-добре.

— Харесвам уестита, ваша светлост — отговори тя. — Постоянно се изненадвам от смелостта на тези малки кученца.

— В Шотландия ги отглеждат като ловни кучета — каза Леонардо. — Много съм неучтив, госпожице Манголд. Дори не ви се представих. — Той й подаде ръка. — Леонардо фон Мюлберг. Майка ми и аз се радваме, че ще ни гостувате през лятото.

— Благодаря, ваша светлост.

— Моля, наричайте ме принц Леонардо.

— С удоволствие.

Леонардо посочи към отворения портал:

— Жалко, че вали. Ще трябва да пием кафе в салона. Майка ми с нетърпение очаква да се запознае с вас.

Младият принц отведе Изабел в летния салон с големи прозорци към терасата. Стените му украсяваха копринени тапети на цветя. Гипсовите орнаменти по тавана също изобразяваха цветя и лозови ластари. Светлите мебели в стил бидермайер и пастелните тапицирани кресла им подхождаха чудесно.

Принцеса Гизела фон Мюлберг седеше до вратата към терасата и четеше. Когато синът й и Изабел влязоха, тя остави книгата настрана и свали очилата. С пленителна усмивка поздрави младата пианистка.

— Майко, искам да ти представя Изабел Манголд — рече Леонардо. — Госпожице Манголд, принцеса Гизела.

— От сърце се радвам да ви приема в Мюлберг, госпожице Манголд. — Принцеса Гизела подаде ръка на гостенката. — Посвикнахте ли вече? Къщата на пазача е подходящо място да се оттегли човек от стреса на града и да си почине.

— Благодаря за посрещането, ваша светлост — отговори Изабел. — Но при мен не може да се говори много за почивка. Трябва да се упражнявам за есенното ми турне.

— Тогава ще се радваме да ни посвирите — мило каза принцесата и стана. Посочи към масичката, където беше сервирано кафето. — Заповядайте.

Леонардо помогна на Изабел да седне.

— Преди три години присъствах на концерта ви в Нова Зеландия — разказа той. — Беше запомняща се вечер. Между другото изсвирихте и „Песента за Земята“ на Густав Малер.

— Синът ми прекара известно време в Нова Зеландия — вметна принцесата.

— Сигурно сте видели от островите повече от мен, принц Леонардо — рече Изабел. — На мен времето не ми стигна, за да посетя дори една от прочутите Пещери на светулките, а да не говорим за гората с мамонтови дървета.

— Жалко наистина.

След знак на принцесата прислужницата наля кафе и отново се оттегли.

— Госпожица Манголд веднага се сприятели с Нико — отбеляза младият принц. — Той, разбира се, отначало изигра ролята на голямото силно куче.

— Родителите ми също имаха уести. Казваше се Шадоу и живя с тях в Дубай и Бахрейн. Когато ги посещавах през ваканцията, двамата с Шадоу бяхме неразделни.

— Значи не сте отраснала с родителите си? — попита принцесата с интерес.

— Не, при баба ми в Германия. Родителите ми искаха да ходя на училище тук. Баща ми ръководеше строежи в страните от Персийския залив. Преди две години се пенсионира. Сега родителите ми живеят във Флорида.

— А вие пътувате по света.

Леонардо не откъсваше очи от Изабел. Усещаше, че към нея го привлича не само любовта към музиката. Може би още в Нова Зеландия е усещал нещо повече. Младата жена излъчваше нещо, което караше у него да звъни струна, за чието съществуване досега не беше подозирал.

Докато пиеха кафе, разговаряха за музика и турнетата от последните години, заради които Изабел бе обиколила половината свят. Още на четиринайсет тя имаше участие в Метрополитън в Ню Йорк и я обявиха за вундеркинд.

— Сигурно сте с музиката още от люлката — предположи принцесата.

— От най-ранно детство баба ми е свирила на пиано и е имала концерти като млада. Когато после се родила майка ми, тя се концентрирала само върху семейството. На нея дължа кариерата си. Тя с всички сили ме подкрепяше и ми вдъхваше кураж, когато нещо не се получаваше така, както си го бях представяла.

— И синът ми свири на пиано от най-ранно детство.

— Свиренето ми е на светове далеч от вашето, госпожице Манголд — обади се Леонардо. — Жалко, че още вали. Бих желал да ви покажа парка.

— Това може да стане някой друг път — каза Изабел. — Няма да вали до края на лятото.

— Да се надяваме — засмя се Леонардо.

Нико влезе в салона и облиза муцунка.

— Май си е похапнал хубавичко — рече Изабел. — Прилича на уестито от телевизионната реклама, на което му сервират храна „Цезар“ с клонка магданоз.

— Е, на Нико му я даваме без магданоз — отговори Леонардо. — Но и той си я хапва с такова удоволствие като кучето от рекламата. Любимата му в момента е мини филетата със сос. — Младият принц въздъхна: — Безнадежден чревоугодник.

Нико се излегна в краката на Изабел. След малко постави глава върху стъпалото й, затвори очи и заспа.

Колкото и добре да се чувстваше Изабел в компанията на принца и майка му, след час и половина стана време да се сбогува, защото етикетът изискваше да не прекалява с гостуването.

Принц Леонардо придружи младата жена до колата й.

— Не забравяйте за разходката ни в парка, госпожице Манголд — помоли той, подавайки й ръка.

— С нетърпение я очаквам, принц Леонардо.

Тя му махна и се качи в колата.

Леонардо изчака да потегли, преди да се върне при майка си в летния салон.

— Какво мислиш за младата дама — осведоми се той.

— Госпожица Манголд ми направи много добро впечатление — отговори принцесата. — Има отлични маниери.

— Лятото обещава да е интересно. — Леонардо погледна плющящия дъжд.

— Какво имаш предвид, Леонардо?

— Нищо — отбеляза той и се обърна към майка си: — Ако нямаш нищо против, ще те оставя. Имам още работа.

— Не, нямам нищо против — каза Гизела фон Мюлберг. — Ще се погрижа за кореспонденцията си.

Принцеса Гизела и принц Леонардо заедно излязоха от летния салон. С леки стъпки Гизела пресече вестибюла, докато Леонардо се отправи към крилото с кабинетите, придружен от Нико.