Сандра Хейдън
Тя му даде кураж, но ще му подари ли сърцето си? (6)

— Измислила съм основната структура на книгата — каза Корина на опърничавия си работодател още с влизането си в кабинета му на другата сутрин.

Специално за нея бяха донесли друго бюро. Бен не й отговори, а продължи да разглежда една голяма купчина снимки. След няколко секунди той отдели една и й я показа.

— Тази снимка задължително трябва да влезе в книгата.

Корина я погледна. Снимката очевидно беше доста стара и на нея имаше жена, облечена в къси панталони и тениска, която се беше облегнала на една палма. Изпод бейзболна шапка се подаваха червените й къдрици. Това беше Линда — загиналата при инцидента приятелка на Бен. Корина я беше виждала и на други снимки.

— И тази също — каза Бен и извади втора снимка от купчината.

Корина въздъхна.

— Не можем да работим така, Бен. За снимки можем да мислим само и единствено, след като книгата е напълно написана. Засега трябва да сме наясно с това как искаме да я структурираме.

— НИЕ не трябва да сме наясно с нищо — кисело отвърна Бен. — Аз решавам дали въобще искам да напиша книгата. До сега…

Беше очевидно, че Бен отново беше готов да предизвика скандал, но в този момент в стаята влезе Северин с табла с кафе. Корина мислено му изпрати хиляди благодарности за това, че реши да влезе точно сега. Той забеляза, че обстановката е напрегната и мина през стаята, отивайки до отворената врата на терасата.

— Мисля, че ви е нужен малко свеж въздух — каза той. — Елате, изпийте кафето си на терасата, ще ви се отрази добре.

— Добра идея — каза Корина и го последва. Тя за пръв път се загледа в него и трябваше да признае, че Леноре имаше добър вкус за мъже. Северин Холтман определено беше атрактивен мъж, но за вкуса на Корина беше твърде мускулест. Той обаче беше преминал средата на двадесетте си години, докато сестра й едва тази година щеше да навърши осемнайсет.

Корина не погледна назад, за да види дали Бен ще ги последва. Тя не се замисли и за това дали трябваше да му помогне да премине през малката рампа, която бяха направили на прага на терасата. Наложи се Бен да се справи сам.

Докато Корина отпиваше от кафето си, Бен я погледна хладно. Северин се опита да разведри обстановката и каза:

— Защо не покажеш на Корина бараката?

— Барака? — учудено попита Корина.

Бен го изгледа ядосано.

— „Бараката“ всъщност е склад — допълни Северин, обръщайки се към Корина. — Там държи неща, които е донесъл от пътуванията си.

— С удоволствие бих го разгледала — каза Корина, не давайки възможност на Бен да възрази. — За пътуванията си вече ми разказахте, но от сувенирите мога да си изградя много по-добра представа за тях.

— Сувенири? — ядосано отвърна Бен. — Това не са сувенири, това е животът ми!

— Чудесно, това прави предметите още по-интересни. Моля, покажете ми ги — каза Корина.

— Хм… защо не — промърмори Бен и след няколко минути Северин буташе количката му по алеята, водеща към стопанските постройки в двора на имението. Предметите от пътуванията на Бен се намираха в тази, която беше най-отпред. Северин отвори тежката врата, за да може колкото се може повече слънчева светлина да влезе вътре.

Корина притвори очи, за да свикне с полумрака в помещението. Вътре имаше много и различни предмети, не особено грижливо подредени и покрити с прах. Погледът й се спря на един джип, който изглеждаше така, сякаш беше прекосил много пустини. Тя влезе в склада и без да иска стъпи върху голямо парче плат с връзки — изглеждаше като част от балон за горещ въздух.

— С този балон исках да обиколя света — чу тя зад себе си гласа на Бен.

— И направихте ли го?

Той поклати глава.

— Не, не с балона. Околосветското си пътешествие направих с яхта по море. С този балон стигнах едва до Англия. Тогава бях само на 20 години и пътуването с него за мен беше най-вълнуващото нещо на света. Когато стигнах до Оксфорд, времето се развали и бях принуден да се приземя аварийно. Баща ми реши, че след като така и така бях там, ще е добре да се запиша да уча в университета.

— Така ли стана?

— Да, в Балиол колидж. Учих там три години, но след като завърших, отново започнах да пътувам. Не бях мърдал от там в продължение на три години и вече не издържах. Същото се отнасяше и за Линда. С нея се запознахме в Оксфорд. Тя обичаше приключенията също като мен и след като завършихме, тръгнахме за Пакистан…

Корина за пръв път виждаше Бен толкова въодушевен. Той разказваше много увлекателно и очевидно имаше фотографска памет, тъй като си спомняше с точност детайли от пътувания от преди много години. Точно тези детайли правеха разказите му истински интересни. Колкото повече разказваше, толкова по-ясно ставаше на Корина, че само една книга няма да е достатъчна — Бей беше преживял толкова много, че можеше да напише цяла поредица. Пътуванията му нямаха за цел да генерират приходи, от какъвто и да е характер, Бен беше пътувал за удоволствие, не за пари. Въпреки всичко, или може би точно заради това, всичките му пътувания бяха станали обект на голям интерес от страна на медиите.

— Повече от една книга? — Бен явно не беше въодушевен от това предложение на Корина. — Та ние реално още не сме започнали първата.

— Защо пък не — подкрепи я Северин. — Приключенията ти явно са много интересни за хората. Все пак от телевизията искаха да правят документален филм за последното ти пътуване. Аз…

Северин изведнъж млъкна, виждайки израза на лицето, на приятеля си — той гледаше замислено надолу, стискайки устни.

— Извинявам се — каза Северин, но Бен обърна количката си и излезе от склада. Болногледачът въздъхна. — Не трябваше да споменавам за това.

— Защо — попита Корина, гледайки след Бен, който се отдалечаваше в количката си. — Какво лошо има в това от телевизията да се интересуват от пътуванията му?

— Става дума за последното му пътуване, до Борнео. И до днес не може да преживее случилото се там. Не трябва да му се напомня за това пътуване по никакъв начин.

— Моментът сега не е подходящ да говоря с него, нали? — попита Корина.

— Не, в такива моменти иска да бъде сам. Спомените от Борнео не са никак леки за него. Най-доброто, което сега можем да направим за Бен, е да го оставим сам.

Северин погледна към младата журналистка. В очите му се четеше молба да влезе в положението на приятеля му.

— Аз ще се върна в къщата — каза Северин. — Доктор Керер ще идва днес следобед и трябва да се погрижа за документацията на лекарствата.

Той се обърна и широкият му гръб бързо изчезна от погледа й.

Корина остана сама в полутъмното помещение. Отначало беше готова да послуша съвета на Северин, но след това се замисли за Бен и реши, че не може да го остави сам в мъката му. Не можеше да допусне отново да изпадне в дупката, в която се намираше през последните две години, и от която преди малко като че ли почти беше излязъл.

Тя тръгна да търси Бен и съвсем скоро го откри в отдалечена част от великолепната градина на имението. Той беше спрял количката си до една чугунена пейка на брега на малко езеро. От другата му страна имаше малък китайски чаен павилион. Погледът на Бен обаче беше прикован в една бронзова скулптура на брега на езерцето — масивна и много впечатляваща. Личеше, че скулпторът й е бил отличен творец — стилът му много напомняше за този на английския скулптор Хенри Мур. Тя изобразяваше двама души — мъжът седеше замислен, хванал главата си с ръце, а жената му подаваше ръката си, предлагайки му помощ.

Корина беше много впечатлена от статуята. Тя тихо се прокашля, за да не стресне Бен и седна на пейката до него.

— Това е истински Хенри Мур — каза тя.

— Не — отвърна Бен. — Един приятел я направи и ми я подари, защото много ми хареса, когато я видях в ателието му.

— Скулптурата определено е впечатляваща. Прекрасна работа.

— Тя е последната, която направи — тихо отговори Бен и Корина усети тъгата в гласа му. — Малко след като я довърши, заедно тръгнахме за Борнео.

Корина разбра, че приятелят му беше загинал в самолетната катастрофа.

— Подарил ви е чудесна скулптура — каза тя.

Бен кимна.

— Беше я кръстил „Ръка за помощ“.

— Подхожда й — отвърна Корина и се загледа в статуята, която се отразяваше в повърхността на езерото.

За няколко секунди и двамата замълчаха. Тишината създаде помежду им атмосфера на доверие и откровеност.

Бен затвори очи и по лицето му се изписа болка. В съзнанието му нахлуха спомени за случилото се в Борнео и за загубата на Линда и приятелите му.

Корина се вгледа в него. Как й се искаше в този момент да може по някакъв начин да облекчи мъката му и да заличи печалния израз на лицето му. Как й се искаше да го научи отново да се усмихва. Той трябваше да върне живота си отново. Беше толкова близо и същевременно толкова далеч от нея.

Корина затаи дъх. Беше ли наистина?

— Защо отказваш да приемеш ръката за помощ, която е протегната към теб? — прекъсна тишината тя. — Защо смяташ, че животът ти е свършил?

Бен не бързаше да отговори. Той бавно отвори очи и я погледна учудено.

— Не разбираш ли? — тихо попита той.

— Не — отвърна тя. Погледът й беше искрен.

— Преди живеех истински — всеки ден, всеки час, всяка секунда. За миг всичко ми беше отнето. Изчезна! Няма го! Нещата никога няма да са както преди. Аз съм един безполезен инвалид.

Болката в гласа му беше толкова силна, че Корина можеше да я усети почти физически. Той страдаше за загубата си. Целият му предишен живот му беше отнет.

— Безполезен? — гневно отвърна Корина, почти викайки. — А кое в „предишния“ ти живот е било толкова смислено? Какво си постигнал с всички тези пътувания и приключения, освен че си спечелил симпатиите на някои хора и дори си се превърнал в пример за подражание? Ти си живял само и единствено за себе си, Бен, без да си даваш сметка за последствията, които твоите постъпки са имали върху другите. Може би трябва да погледнеш на случилото ти се като на знак от съдбата и да се събудиш от този егоистичен сън! Животът ти не е свършил! Ти си силен, граф Бенедикт фон Катенберг! Та ти си преживял самолетна катастрофа, прекосил си пустини, преплавал си морета, достигнал си до Южния полюс! А сега защо не отново? Защо не приемеш ново предизвикателство?

Думите на Корина достигнаха до сърцето на Бен. Но той не искаше да осъзнае истината, поне не още…

— Това вече е друго — опита се да се защити той.

— В какъв смисъл е друго — попита тя, опитвайки се да прозвучи колкото се може по-сдържано и дори хладно. Корина знаеше, че състраданието не беше правилният път към Бен и се стремеше да го избягва.

— Боже господи, откъде да знам в какъв смисъл — ядосан отвърна той. — Та аз съм прикован за това нещо тук, то не ми дава покой! Какво да направя?

— Направи това, което можеш най-добре — пътувай — отвърна Корина.

— Но аз съм в количка, забрави ли? — нервно отговори той.

— Да, и какво от това? Е, може да ти е по-трудно от преди, но я ми припомни — кога си се страхувал от трудностите?

— За всичко имаш готов отговор, нали? Но какво да очаквам от една принцеса, та ти сигурно си родена със златна лъжица в устата и живееш в палат!

Корина се засмя.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами виждал съм замъка Ербах — каза той. Бен за пръв път демонстрираше някакъв интерес към нея и живота й.

— Принцът ми е чичо. Баща ми не се разбираше добре с него. Аз и Леноре също не го харесваме особено. Почти не поддържаме контакти. Да ти кажа контактът с чичо ми не ми липсва особено. Макар че не съм богата като Леноре, успявам да се справям сама.

Бен повдигна въпросително вежди и погледна към Корина.

— Как така? — попита той, радостен, че вече не говореха за него, а за нея.

— Леноре наследи богатството на наша съседка, която почина. След смъртта на родителите ни аз взех Леноре при себе си. Тогава, както и сега, тя беше много контактна и винаги готова да помогне на всеки. Дотогава аз почти не познавах тази съседка, но Леноре се сприятели бързо с нея. Старата дама беше много самотна. Леноре се грижеше за нея и й правеше компания. Ирма — така се казваше съседката — много обикна Леноре. Смятам, че близостта със старата жена помогна на сестра ми да превъзмогне смъртта на родителите ни. Когато обаче Ирма почина, Леноре изпадна в още по-голяма дупка. Жената си отиде тихо и спокойно в съня си. Оказа се, че е била много богата — притежавала е милиони. Ирма нямаше наследници или роднини. Когато отвориха завещанието й се разбра, че е оставила всичко на Леноре. Сестра ми обаче ще получи достъп до парите и останалото наследство, едва когато навърши 21 години. Дотогава те са под мое и на банката попечителство.

— Сега разбирам как можете да си позволите този скъп интернат — каза Бен, който досега мислеше, че за него плаща принц Ербах.

Корина кимна.

— Иначе нямаше да можем да си го позволим по никакъв начин — въздъхна тя. — Сам разбираш, че и в моя живот не всичко е по мед и масло. Нещата невинаги се случват според плановете ни, Бен.

Спонтанно и неочаквано донякъде дори за самата нея, тя хвана ръката му.

— Ти не си сам, Бен — каза му тя. — Аз никога няма да го допусна, никога.

Сякаш ток удари Бен. Всичко, което Корина му беше казала и най-вече това, което беше спестила, се криеше в погледа й и той го видя. Тя му беше разкрила чувствата си и му беше предложила сърцето си на сребърен поднос.

Всичко, което трябваше да направи той, бе да го вземе. А дали можеше?

За миг Бен спря да диша и му се прииска да се зарадва от сърце. После обаче се намеси разумът, който бързо го убеди, че случващото се не може да е истина. Красива жена като Корина не можеше да се интересува от сакат човек като него, прикован за стола до края на живота си. Не, това не беше възможно. Сигурно тя просто си играеше с него.

За Бен беше много по-лесно и просто да повярва на това, а не да отвори сърцето си. Той отново се отдаде на гнева и яростта си. Не, нямаше защо да се заблуждава, да се надява напразно и да се разочарова.

— Не ми е нужна помощта ти! — ядосано отвърна той. Корина не успя да осъзнае този отговор, отказваше да повярва в него. — Може и да съм в количка, но ми е останала малко гордост! Потърси си друга играчка, Корина, аз не ставам за това!

Извън кожата си от ярост, той освободи спирачката на количката си, обърна я и пое обратно към къщата. В гърлото на Корина заседна буца — толкова голяма, че едва дишаше.

Какво, за бога, му беше станало? Какво от казаното от нея го ядоса толкова силно?

Тя не му беше казала много, по-скоро му беше показала това, което чувстваше, с поглед. Корина му беше предложила сърцето си, а той го отхвърли най-неочаквано и безцеремонно.

Дали си даваше сметка колко трудно беше за нея да му разкрие чувствата си по този начин? Корина не се беше надявала той да се хвърли на врата й от щастие, но начинът, по който беше реагирал, я остави безмълвна. Корина се чувстваше безкрайно наранена. Тя зарови лице в шепите си и в следващия миг видя статуята, отразяваща се в езерото. Корина също искаше да помогне. От любов.