Сандра Хейдън
Тя му даде кураж, но ще му подари ли сърцето си? (2)

Времето по Великден беше чудесно и графиня Отилде фон Катенберг се зарадва, когато видя, че синът й беше излязъл на голямата тераса на къщата им. Тя тъкмо беше решила да отиде при него, за да му прави компания, когато телефонът иззвъня. Графинята въздъхна. Да седи на слънце и да се наслаждава на раззеленилата се градина и първите нарциси и минзухари щеше да й е много по-приятно, отколкото да говори по телефона. С нежелание вдигна слушалката на старомодния апарат.

— Катенберг.

Отвърна й млад приятен женски глас:

— Здравейте, извинете за безпокойството. Казвам се Ербах, Корина фон Ербах и работя в списание „Пъстър свят“. С графиня Отилде фон Катенберг ли разговарям?

Корина се беше подготвила добре за интервюто и беше проучила семейството на Бен Катенберг в детайли.

— Да, аз съм — отвърна графинята. В гласа й имаше известна доза резервираност — след злополуката синът й не искаше да се вижда с почти никого, най-малкото с репортери. Младата дама, която се обаждаше, обаче звучеше интелигентно и сдържано.

— На читателите ни би било много интересно да узнаят как е днес синът ви, с какво се занимава, как се чувства…

— „Пъстър свят“? Това някакво жълто издание ли е? — прекъсна я графинята.

Корина предпочете да не отговаря на този въпрос директно и вместо това каза:

— Вижте, графиньо, уверявам ви, че ме интересува единствено и само историята на сина ви и бих искала да го интервюирам водена само от тези си намерения. Дали би било възможно?

— Интервю? — графиня Отилде не можеше да повярва. Какво им ставаше на тези репортери? Защо не оставеха Бенедикт най-после на мира?

— Много хора се интересуват от случилото се с него…

— Синът ми не се интересува от това — прекъсна я графинята. — Той иска да бъде оставен на спокойствие.

— Разбирам ви — отвърна Корина. — Ако здравословното му състояние не го позволява…

Графиня Отилде почти не успя да чуе отговора на репортерката, тъй като ядосаният глас на Бенедикт огласи цялата къща. Той се караше на болногледача си. Графът недоволстваше от прекалените според него грижи на Северни Холтман, но харесваше човека, който се грижеше за него. Графинята въздъхна. Беше й ясно, че на Бенедикт му е скучно и повече от всичко има нужда от разнообразие. Той обаче не беше готов за това — младият граф беше обхванат от самосъжаление и гняв към тежката си съдба. Той постоянно беше тъжен, унил и апатичен и не допускаше до себе си никого. Беше прекъснал контактите дори с най-добрите си приятели. Достъп до него имаха само болногледачът му Северин и лекарката му — д-р Керер. Графинята знаеше, че малко разнообразие не би му навредило и взе спонтанно решение.

— Кога бихте искали да дойдете? — прекъсна тя Корина, която полагаше всички усилия да я убеди да я допусне до Бен.

— Моля? — Корина не успя да осъзнае чутото и не разбра какво точно й беше казала графинята.

— Кога можете да дойдете? — повтори графиня Отилде.

— Аха… — това беше всичко, което Корина успя да каже.

— Какво ще кажете за следващата седмица — предложи графинята.

— С удоволствие.

— Как беше името ви — попита графинята и взе лист и химикалка, за да си запише.

— Ербах, Корина фон Ербах. Принцеса Корина фон Ербах.

Графиня Отилде се усмихна. Явно младата дама си мислеше, че благородническата й титла щеше да направи интервюто по-лесно и приятно.

— Отлично — кратко отговори графинята. — Ще ви очаквам следващата седмица. Отсега обаче искам да ви предупредя да не очаквате твърде много от сина ми.

— Няма да бъда прекалено настоятелна и да задавам въпроси, които той не би харесал — обеща Корина.

Затваряйки телефона, графиня Отилде леко се усмихна. Срещата и интервюто с младата дама със сигурност щяха да донесат поне отчасти необходимото на Бенедикт разнообразие. Към непознати той не беше толкова враждебен. От лошото му настроение и раздразнителността му страдаха най-вече най-близките му. Към тях той се държеше ужасно.

 

 

Както се очакваше, Бенедикт въобще не посрещна добре новината, че репортерка от някакво булевардно списание щеше да вземе интервю от него. Графиня Отилде съобщи тази новина на семейството си на вечеря, когато всички бяха на масата.

— И дума да не става — рязко заяви той, когато чу новината.

Младият граф седеше в инвалидната си количка на масата срещу баща си. Макар и в не толкова добра форма, Бен все още беше атлетичен и добре сложен мъж. Лицето му обаче носеше следите на сполетялата го нерадостна съдба — под тъжните му очи имаше големи кръгове и младият граф почти винаги изглеждаше блед и унил. Под късата му тъмна коса се виждаха белези, останали след инцидента със самолета в Борнео.

— Ти добре знаеш, че не искам чужди хора да ме посещават вкъщи!

— Бен има право, майко — подкрепи го брат му Малте. — В тази инвалидна количка той не е за пред хора, още по-малко за пред списание. Моля те!

— Инвалидната количка не е нещо, от което човек трябва да се срамува — отвърна му Северин. — Поводите за срам в повечето случаи са вътре в нас и нямат нищо общо с това, което хората могат да видят отвън.

— Какво искате да кажете, господин Холтман? — остро реагира Малте.

Той никак не харесваше болногледача, който обаче се беше превърнал в най-близкия човек на брат му Бен и на практика беше част от семейството. Малте фон Катенберг не желаеше да се сближава със служителите в къщата. Северин Холтман беше наясно с това, но то не го обиждаше — напротив — амбицираше го. Братът на пациента му изглеждаше добре, но все още живееше изцяло на издръжката на родителите си и си беше спечелил име на плейбой. В очите на Северин Малте не беше нищо повече от паразит, живеещ на гърба на другите.

Бен хвана ръката на приятеля си.

— Спокойно, Северин. Добре знаем гледната точка на Малте, макар че за някои неща понякога има право. Не искам тази жена да идва тук, майко!

— Тази жена всъщност е принцеса.

— Ако ще и английската кралица да е, все тая. Не искам да се виждам с репортерка от булевардно списание! Обади й се и откажи интервюто!

— Не мога да го направя! — отговори майка му, обръщайки се към съпруга си, търсейки помощ и подкрепа от него.

Старият граф спря да се храни и повдигна вежди. Той не обичаше да го прекъсват и смущават, докато е на масата, особено за такива неща. За разлика от слабата си и елегантна съпруга графът беше доста едър и закръглен. Сивата му брада потрепери и той кратко отговори:

— Оправяйте се помежду си, мен това не ме засяга.

— Бен е и твой син! — ядосано отвърна графинята. Съпругът й дори не я погледна, а хвърли лъжицата си на масата и стана.

— Беше мой син — разярено извика той и за пръв път през деня погледна към Бен, който виновно гледаше надолу. — Това вече не е моят син!

След като чу как баща му затръшна вратата след себе си, Бен вдигна поглед и забеляза злобата в очите на брат си.

— Мдаа — каза Малте — времената, когато беше любимецът на семейството, отминаха, братчето ми.

— Малте, дръж се подобаващо! — извика майка му, след което се обърна към по-големия си син. — Принцеса Ербах ще дойде следващата седмица. Трябва да я приемеш и да разговаряш с нея.

След тези думи тя стана и излезе от трапезарията, следвайки съпруга си.

— Майка ти има право — каза Северин. — Трябва ти някаква промяна и разнообразие, иначе напълно ще полудееш.

— Той май вече е свършил тая работа — ехидно вметна Малте, който забеляза гневния поглед на Северин.

— Не съдете за другите по себе си, господин графе! — отвърна му той, подигравателно наблягайки на обръщението.

Преди Малте да успее да отговори, на вратата се почука и в стаята влезе висока добре изглеждаща жена. Тя беше вдигнала тъмната си коса на кок, а строгият й вид се подчертаваше от очила с елегантни сиви рамки. Когато видя Бен, тя се усмихна.

— Казаха ми, че мога да ви намеря тук, Бенедикт.

— Доктор Керер, добър вечер — с усмивка отвърна Бен. — Нямаше ли да идвате утре?

— Имах време и реших да се отбия и да ви прегледам, преди да сте си легнали.

Малте наблюдаваше разговора между лекарката и брат му. Анита Керер беше забележителна жена — тя излъчваше строга красота и вдъхваше уважение. Малте от известно време се стараеше да присъства в стаята, когато доктор Керер идваше на посещение при брат му, и впечатлението му, че тя хранеше силни симпатии към графа се затвърждаваше. Типично за Бен!

Малте стана и галантно предложи стол на доктор Керер.

— Моля, седнете, ако обичате — с престорена любезност каза той и хвърли тържествуващо към брат си поглед, който казваше: „Виждаш ли, аз мога да й подам стол, а ти не, защото си сакат!“

— Няма нужда, благодаря ви. Дойдох само за да премеря кръвното на Бен и да се уверя, че си е взел всички лекарства преди лягане.

— Няма ли да поостанете поне за няколко минути, доктор Керер — с престорена любезност я попита Малте и й подари една от най-чаровните си усмивки.

Лекарката обаче продължаваше да го гледа хладно. Той не успяваше да я впечатли или затрогне.

— Не може да мислите само за работа — продължи да упорства Малте. — Красива жена като вас трябва да умее да се наслаждава на хубавите неща в живота.

Намекът беше толкова очевиден, че Бен изгледа брат си ядосано, а по челото му се появиха бръчки.

— Нека отидем в стаята ми, доктор Керер, там няма да ни безпокоят — каза Бен и даде знак на Северин да отвори вратата и да му помогне да стигне до там с количката си.

С един скок Малте отиде до вратата, за да я отвори галантно пред доктор Керер.

— А може би госпожа Керер не иска да е необезпокоявана? — ехидно се усмихна той. — Красивите жени трябва винаги да са в центъра на събитията, не смятате ли? — попита той, целувайки й ръка.

Анита Керер дръпна ръката си и по всичко личеше, че не е запленена или очарована, а по-скоро ядосана и възмутена. Това не беше първият път, в който Малте фон Катенберг се опитваше да флиртува с нея. И сега, както и преди, той получи само презрителен поглед.

Северин помогна на Бен да легне и графът запретна ръкава на ризата си, за да може доктор Керер да измери кръвното му.

Той сметна за нужно още веднъж да се извини за безпардонното отношение на брат си.

— Моля, не го вземайте на сериозно, Анита. Малте е женкар. Като излязъл от учебник за флиртове е.

Анита Керер се усмихна и постави апарата на ръката му.

— Брат ви не ме интересува.

— Радвам се да го чуя — отвърна Бен. — Не бих искал да ви разочарова или нарани.

— Аз много добре съм преценила Малте, Бенедикт, не се притеснявайте за това.

Доктор Керер внимателно измери кръвното му, а след това извади стетоскопа си и сложи слушалката на гърдите на Бен.

— Всичко е наред. Кръвното е малко ниско, но е в допустимите граници.

— Радвам се, че решихте да вземете лекарската практика на чичо си — каза Бен. — Ако бяхте решили друго, щеше да е голяма загуба за мен.

— Това е голяма промяна за вас, доктор Керер — намеси се Северин, който стоеше до леглото на Бен. — Вие сте всепризнат специалист по неврология. Пред вас със сигурност са стояли много други възможности за професионално развитие.

— Така е, но чичо ми имаше нужда от някой, който веднага да поеме практиката му, а и на мен работата в клиниката ми беше омръзнала. Сега обаче като личен лекар трябва да се справям с тонове документация. Искам да лекувам пациентите си, не да попълвам бланки и доклади.

— За мен това е цяло щастие. Ако не бяхте тук, беше твърде вероятно да не мога да живея вкъщи поради липсата на лекар специалист в околността.

Анита се усмихна.

— Вие сте чудесен пациент, Бенедикт — каза тя и извади една спринцовка. — Това е, за да можете да спите добре тази нощ. Сънувате ли още ужасните кошмари?

— Случва се. Едва ли ще мога да забравя случилото се до края на живота си.

Доктор Керер започна да прибира нещата си в лекарската чанта, а в стаята влезе Малте, който отново се опита да я провокира. Всичко, което получи, беше студен поглед. Северин придружи Анита до изхода.

— Остави я на мира! — каза Бен на брат си, когато останаха сами. — Тя не ти е някоя евтина повлекана като тия, с които се мотаеш по заведенията. Прекалено умна е за теб!

— На твое място не бих бил толкова сигурен — ехидно отговори Малте и отиде до прозореца, откъдето наблюдава Анита да се качва в практичното си комби, паркирано пред входа на къщата. — И умните жени имат нужда от ласката на истински мъж — каза той и се обърна към брат си, поглеждайки го с престорена загриженост. — Какво, не трябва да ти казвам подобни неща ли? Твоят интерес към госпожа Керер е само като пациент към лекар, нали? А като мъж? — злобно се усмихна Малте — беше постигнал желания ефект, видя го в погледа на брат си. — Никоя жена няма да обърне внимание на инвалид като теб! — изхили се той и излезе от стаята.

Преминавайки през фоайето на път за главния вход, доктор Керер срещна графиня Отилде.

— Другата седмица ще идва репортерка от едно списание. Бен каза ли ви? — попита тя.

Доктор Керер учудено погледна майката на пациента си.

— Моля?

— От едно списание искат да направят интервю с Бен. Аз намирам това за добра възможност малко да се разнообрази…

— Трябваше да се консултирате предварително с мен, графиньо — отвърна лекарката, която явно не беше въодушевена от чутото. — Не съм убедена, че психическото състояние на Бенедикт би позволило подобно нещо. Мисля, че той не е готов за това.

— От две години той не се вижда с никого — намеси се Северин. — Трябва му някакво разнообразие, трябва да му се случи нещо различно, не смятате ли?

— Така е, но не точно по този начин. Интервюто би могло да го върне назад към моменти, за които е по-добре да не мисли — загрижено отвърна Анита.

— Аз лично ще се погрижа въпросите да не са тежки за него и това да не се случи — обеща болногледачът и отвори тежката дъбова врата пред лекарката.

— Надявам се всичко да е наред, господин Холтман — каза доктор Керер и тръгна към колата си.

— Ох — облекчено въздъхна Северин, затваряйки входната врата. — Почти побесня, когато чу за интервюто.

Графиня Отилде се засмя.

— Мисля, че тя понякога прекалява със загрижеността си за Бенедикт.

Болногледачът тръгна към стаята на Бен, за да се погрижи за вечерния му тоалет. Когато я отвори, той чу Малте да казва на брат си, че никоя жена не би пожелала инвалид като него.

След като Малте излезе, Северин каза на Бен:

— Моля те, не му обръщай внимание. Той иска да те засегне и говори глупости.

— Добре му се получава — каза Бен, докато Северин му помагаше отново да се качи в инвалидната количка.

— Доколкото знам, той винаги е бил в сянката ти. Ти винаги си бил любимецът на родителите си, както и на медиите. Сега Малте вижда шанс да изпъкне и да покаже, че не е по-лош от теб.

— С него никога не сме били добри приятели — въздъхна Бен. — Интересите ни винаги са били твърде различни — той обича само себе си, а аз обичах света. — Бен замълча за момент и смени темата. — Тази журналистка…

— Знам, че се притесняваш да бъдеш медиен герой отново — прекъсна го Северин, — но това е добра възможност за теб.

— Възможност за какво? Да ми се подиграват? — ядосано отговори Бен. — Не искам хората да ме виждат седящ в това нещо тук — каза той и разярено удари по количката.

— Репортерката със сигурност ще се възползва от това да се добере до евтина сензация.

— Не и ако е професионалист. Не може да те снима, ако ти не искаш.

— Не съм сигурен — отвърна Бен и Северин започна да се съмнява дали Анита Керер всъщност не беше права да се страхува от това интервю.

От друга страна, вече бяха минали две години, откакто Бен беше в този инвалиден стол. От две години той беше като затворник в къщата. Не беше ли вече време за следваща стъпка?