Сандра Хейдън
Тя му даде кураж, но ще му подари ли сърцето си? (14)

Малко по-късно Северин и Бен пътуваха към селото с джипа на граф Юстус.

— Корина имаше право — каза Бен.

— За кое?

— Не трябва да се изолирам и да мразя всичко и всички. Трябва да започна отново да живея.

— Харесало ти е вчера значи — радостно каза Северин. Той не се беше и надявал да чуе приятеля си да казва подобно нещо.

— Беше прекрасно. Не предполагах, че съществуват такива възможности за хора като мен.

— Не си предполагал? Не искаше да знаеш!

— Така е, сам щях да проваля живота си.

— Щеше да е чудесно, ако беше срещнал Корина по-рано. Тя не те глези като майка ти.

Бен се засмя.

— Със сигурност не ме глези. Корина ми помогна отново да повярвам в чудеса, Северин! Тя смята, че аз дължа на живота си много и е време да му се отплатя. Чак сега разбирам колко права е била.

— Корина е чудесен човек — отвърна Северин. — Тя те обича и ако я изпуснеш, ще си пълен глупак.

Явно темата не допадна особено много на Бен, тъй като не отговори. Предпочете да запази мълчание и да гледа през прозореца.

В следващия момент той видя колата на Корина, която се беше ударила в дърво край пътя. Очевидно това се беше случило на път към имението Катенберг.

— Спри, спри! — извика той. Северин наби спирачки и насочи джипа към мястото на произшествието.

— Иди да видиш какво се е случило — извика Бен, извън кожата си от притеснение.

Северин обаче нямаше нужда от указания. Той скочи от джипа и тичайки, отиде до това, което до преди малко е било колата на Корина. Предницата на колата чак до мястото до шофьора беше смачкана до неузнаваемост. Ако някой беше седял там, не би оцелял. По чудо обаче шофьорското място почти не беше засегнато. Въздушните възглавници се бяха отворили и на пръв поглед Корина имаше само охлузвания и натъртвания. Северин веднага провери пулса й — беше много учестен.

— В безсъзнание е — извика Северин — обади се на Бърза помощ!

— Веднага — отвърна Бен, гледайки как приятелят му изваждаше от смачканата кола жената, която обичаше.

— Как е — попита Бен. Той се чувстваше безкрайно безпомощен — не можеше да й помогне, а точно в този момент искаше да й се притече на помощ повече от всичко.

— Ами всъщност е учудващо добре — отговори Северин. — Доколкото мога да видя, има само повърхностни охлузвания и натъртвания. Може обаче да има и вътрешни наранявания, на които да се дължи това, че все още е в безсъзнание. Тогава… — Северин предпочете да замълчи за момент. Не искаше да сподели на Бен мислите, на които го наведе състоянието и видът на Корина.

— Тогава какво?

— Предполагам, че може би е била в безсъзнание в момента на удара.

— Как така? Защо? Искаш да кажеш, че Анита…?

Северин кимна и Бен се ужаси само при мисълта за възможността Анита да беше предизвикала инцидента. Като лекар тя имаше достъп до всякакъв вид медикаменти включително и такива, които могат да доведат до загуба на съзнание. Възможно ли беше Анита да е предизвикала умишлено тази катастрофа, знаейки, че последиците може да са фатални?

Кръвта му се смразяваше само при мисълта за това.

След няколко минути дойде линейка и лекарите се погрижиха за Корина. Бен ги гледаше от джипа, почти обезумял от притеснение. След малко при него дойде Северин.

— Ще се оправи — каза той. — Предупредил съм ги, че може би е под влиянието на упойващи средства или медикаменти.

Северин седна на шофьорското място и каза:

— Отиваме в клиниката, нали?

— Не! — извика Бен и Северин го погледна учудено. — Закарай ме при Анита!

— Полудя ли? Още не знаем дали подозренията ни са оправдани. Нека изчакаме резултатите от изследванията в болницата.

Бен поклати глава.

— Не! Веднага трябва да говоря с нея и да разбера истината.

— Едва ли ще ти я каже.

— Ако се опита да ме излъже, ще разбера веднага — уверено каза Бен. — Моля те, закарай ме при нея.

Северин повдигна рамене.

— Добре, както кажеш.

 

 

Когато Бенедикт фон Катенберг пристигна в кабинета на доктор Керер, тя приемаше пациенти. Медицинската сестра я уведоми за идването му и малко след това той влезе в кабинета й.

— Бенедикт, какво правите тук? Все още е твърде рано за такива разходки!

— Не смятам така — отговори Бен.

Той веднага разбра, че Северин имаше право в подозренията си спрямо лекарката. Анита Керер не се интересуваше от подобряването на състоянието му, тя не искаше той да стане самостоятелен, а се стремеше да го държи в зависимост от себе си и грижите, които полагаше за него.

— Какво се е случило — с престорена загриженост попита тя и хвана ръката му, за да му премери пулса. Той обаче я дръпна.

— Станала е катастрофа.

Анита затаи дъх и се престори на учудена и ужасена.

— Как? Кой…?

— Корина — отвърна Бен, внимателно наблюдавайки изражението на Анита. В очите й той видя смесица от угризение на съвестта и триумфална радост. След секунда тя се опомни и отново се постара да изглежда ужасена и съчувстваща.

— Госпожица Фон Ербах? Но как се е случило, за бога, тя сутринта беше при мен!

— Вие трябва да ми кажете как се е случило, Анита! — отвърна студено Бен. Той беше сигурен, че знае истината и без тя да му я казва.

— Аз? — учудено го погледна Анита. — Но как аз…

— Корина е дошла при вас сутринта, за да говорите, нали? Няма нужда да ми обяснявате нищо повече, Анита. Знам всичко за вас.

— Това не е вярно! Аз станах жертва на заговор! Сутринта обясних това на госпожица Фон Ербах и тя ми повярва. Аз нямам нищо общо със смъртта й.

— Тя е жива, Анита! Имала е късмет — ранена е леко, но ще се оправи.

Изразът на лицето на Анита Керер се промени, но тя умееше да се владее и не позволи на чувствата си да вземат връх над разума й. С престорено облекчение тя каза:

— Да, слава богу. В коя клиника е? Веднага ще се свържа с колегите, които я лекуват.

— Няма да го направите, Анита — прекъсна театралниченето й Бен. — Аз ще свидетелствам срещу вас, защото съм убеден, че сте свързана с катастрофата. Вие сте я предизвикали.

Анита Керер реши, че е време да свали маската си. Пребледняла като платно, тя хвана ръката му.

— Недейте, Бенедикт! Нищо лошо не съм направила!

— Нищо лошо? — разгневено отговори Бен.

— Направих го за вас, за двама ни! Не можете да ме обвините за това. Аз ви обичам!

Бен я погледна смаяно. Тя не усещаше вина, не смяташе, че е направила нещо нередно!

— Почти убихте човек и смятате, че сте го направили за мое и наше добро?

— Аз ви обичам, Бенедикт! Ние си принадлежим, не виждате ли!?

— Не, не виждам! — разярено отговори той.

— Тази руса вещица, тя ви е размътила съзнанието — извика Анита и опита да прокара пръсти през косата му. Той се дръпна. — Тя нарочно ви е заблуждавала, за да не видите истината! — продължи тя. — Не ви трябва тя — тази вещица — тя не може да се грижи за вас! Аз мога! Наистина ли вярвате, че тя ще свикне с недъга ви и ще го приеме? Тя не би могла, но аз…

— Аз не ви обичам, Анита! — ядосано извика Бен. Никога през живота си той не беше изпитвал толкова силен гняв, колкото сега.

— Това ще стане с течение на времето — каза убедено тя и се опита да го погали по лицето. Той отблъсна ръката й.

— Ще уведомя полицията за случилото се. Ако нараняванията й се окажат по-тежки от очакваното…

— Полицията вече е на път — каза Северин, който беше застанал на вратата. — Изследвали са съдържанието на стомаха на Корина. В него е имало само кафе и упойващо лекарство. Ако не го бяха открили, можеше да получи дихателна недостатъчност.

Бен погледна към Анита. Той й се беше доверил, а тя го беше измамила.

— Обичам ви, Бенедикт — каза тя, протягайки ръце към него.

— Да се махаме оттук, Северин — ядосано каза Бен. — Чух и видях достатъчно. — Бен изгледа лекарката с отвращение. — Да отиваме в клиниката.

 

 

Когато Бен и Северин пристигнаха в клиниката, цялото семейство вече беше там — в едно малко фоайе, очаквайки резултатите от изследванията. Само Малте го нямаше. Беше преценил, че за нещо толкова незначително нямаше смисъл да си прави труда да идва чак до тук. Графиня Отилде седеше на един стол. Тя все още не можеше докрай да осъзнае какво се е случило. Леноре нервно пристъпваше от крак на крак. Бен беше изненадан най-вече от присъствието на баща си — него най-малко беше очаквал да види тук.

Когато видя сина си да влиза, граф Юстус стана, за да го посрещне. Баща и син се спогледаха. Погледите им казваха много повече от всички думи на света. След няколко секунди мълчание граф Юлиус подаде ръка на Бен.

— Извинявай — кратко каза той.

Бен отлично знаеше какво имаше предвид баща му. Той прие ръката му и силно я стисна.

— Няма нищо, татко, няма нищо — отвърна Бен, но преди да продължи, беше прекъснат от Леноре.

— Не ме пускат при нея. Казаха, че й трябвало спокойствие и почивка.

— Ами щом така казват, значи така трябва да бъде — каза Северин и сложи ръка на нежните й рамена. — Ела, да отидем при Отилде. Малте няма ли го?

— Слава богу, не — отвърна Леноре. — Пък и какво би правил той тук. Малте не се интересува от другите, ако няма интерес или не може да извлече полза от тях.

За учудване на Бен баща му се усмихна и каза:

— Малката е истинско съкровище, не смяташ ли?

Бен кимна.

— Северин ще е истински щастлив с нея — каза Бен.

— А ти? — попита баща му.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ти и принцесата…

— Татко! — прекъсна го Бен.

— От какво се страхуваш? Че изпитва само съжаление към теб или че може да те обича истински?

След като беше нарушил мълчанието, граф Юстус беше решен да изясни всичко със сина си и да не допусне повече недоизказани неща.

Бен се поколеба.

— Страхувам се да я обичам, татко.

— Но защо не дадеш шанс на тази любов? — попита го баща му. — Любовта е най-прекрасното нещо, което може да се случи на човек в живота му. Защо бягаш от нея? Когато обичаш, няма значение дали човекът срещу теб може да ходи или не. Любовта премахва всички различия. Най-лесно е да обичаш някого заради качествата му, трудното е да свикнеш с недостатъците му. Корина фон Ербах е чудесна жена, Бен. Тя ме накара да погледна на света с други очи.

— Аха, така значи — усмихна се младият граф.

Баща му кимна, а в следващия момент в чакалнята влезе облечен в бяло лекар.

— Все още спи — каза той. — Можете да отидете при нея, но, моля ви, бъдете много внимателни. Все още е много слаба.

— О, слава богу — извика Леноре и тръгна към болничната стая почти бегом, следвана от Северин и семейство Фон Катенберг.

Бледото лице на Корина почти се сливаше с белия цвят на чаршафите и стените в стаята. До леглото й имаше система, вливаха й лекарства. Да я види в такова безпомощно състояние за Бен беше изключителен шок — досега винаги тя беше силната и го окуражаваше да се справя с трудностите.

Леноре погали сестра си по косата и я целуна по челото.

— Оправяй се бързо — прошепна тя.

Докторът им даде знак и всички излязоха от стаята. Само Бен отказа да се подчини и остана. Стоейки до леглото на Корина, той размишляваше за всичко, случило се през последните седмици.

Разбира се, че я обичаше, беше луд по нея. Досега беше сигурен, че не трябва да се отказва от тази любов. Корина обаче заслужаваше нещо повече от живот с инвалид. Дори да отвърнеше на любовта й, той трябваше да й спести подобен живот.

Преди малко почти я беше загубил. Само чудо я беше спасило. Трябваше ли да й причинява още болка, отблъсквайки я отново заради недъга, който доскоро смяташе за непреодолим?

Погледът му се спря върху красивото й лице, кротко полегнало върху снежнобялата възглавница. Баща му беше прав. Любовта беше подарък, който трябваше да бъде приет с радост без твърде много размишления.