Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (9)

Шеста глава

Андрей излезе от сградата „Грановски“ и се потопи в ослепителната слънчева светлина. На „Горки“, главната улица на Москва, се размина с немного по-големи от него войници в униформи, които се смееха с приятелките си. Безгрижното им щастие бе заразително. Той вярваше, че животът му се е променил, и нямаше търпение да разкаже на майка си за живота на семейство Сатинови, за ледената величественост на другаря Сатинов и намеците на Джордж за Клуба на фаталните романтици и техните екзотични ритуали. После я видя. Високо момиче с руса коса, което прекосяваше „Горки“, без да поглежда нито надясно, нито наляво, така че колите около нея удряха спирачки. Носеше училищната си блуза с дълги ръкави закопчана чак до брадичката, макар да беше прекрасна лятна вечер. Тя влезе целенасочено в Дома на книгата, най-хубавата московска книжарница.

Андрей нямаше пари за харчене и вече закъсняваше за вечеря, но я последва вътре. Книгите на Маркс, Ленин и Сталин бяха изложени най-отпред, редом с романтичните военни стихове на Симонов, романите на Горки и Фадеев, киносценариите на Константин Ромашкин (да, бащата на Серафима). Къде беше тя?

Андрей веднага се почувства успокоен и омаян от миризмата на лепило и свежа кожа от новите книги и дъха на мухъл от старите, онези, които бяха почти изгнили по рафтовете. Погледна студентите и пенсионерите, забеляза жена със златисточервени коси и виненочервен костюм с панталон, апаратчик със син костюм и каскет, но не откри и следа от Серафима.

Нямаше нито план, нито някаква определена мисъл, но настроен оптимистично от летния ден и чая у Сатинови, изкачи стъпалата към втория етаж. Докато разглеждаше разкошно подвързаните в специална кожа томове по рафтовете около себе си, му мина през ума, че може само да си е въобразил, че я вижда. Навлезе по-навътре в металните бастиони на книжните лавици. После, както ловецът долавя бързото дишане на сърна в гората, усети, че тя е тук. Измъкна томче на Ърнест Хемингуей на английски, надникна през пролуката и я видя. Тя съсредоточено прелистваше някаква книга, сякаш търсеше стих. И главата й бе наклонена на едната страна, този неин очарователен маниер, който му бе направил впечатление и в училището.

— Серафима?

Тя се сепна. Зелените очи с пръски от злато го погледнаха въпросително.

— Учителката Сатинова препоръча Хемингуей и току-що намерих „За кого бие камбаната“, а ти преглеждаш… о, Голсуърти. „Сага за Форсайтови“. Това не беше ли за някаква капиталистическа династия в Лондон?

— И какво, ако е? — попита Серафима.

Андрей хвърли поглед на другата книга в ръцете й.

— „Невинни години“? Едит Уортън за порочните нрави на грабителския капитализъм в стария Ню Йорк?

Тя се взря в книгата, сякаш бе изненадана, че я държи, после отново вдигна очи към него. Настойчивият й поглед го накара да почувства, че е много досаден.

— Ако четях Фадеев, това щеше ли да ти разкрие нещо по-различно за моя характер, отколкото ако чета Уортън или Ахматова? Да не би да ме анализираш по онова, което чета?

— Не, разбира се. — Почувствал се засрамен, Андрей опита друга тактика. — Как намираш Едит Уортън?

— Героите й са точно като нашите принцове тук. Нашият свят е досущ като света на Едит Уортън — само че е прибавено смъртното наказание. — Тя му се усмихна и Андрей имаше чувството, че лъчите на вечерното слънце се изливат право върху него. Забеляза, че вдясно от предните й зъби има един много остър.

Огледа се разтревожено, никой не я бе чул. Каза си, че за хората като нея нещата стоят различно. Тя можеше да говори каквото си иска.

— Трябва да вървя — Серафима остави книгите и тръгна към стълбището. — Между другото, защо ме следиш?

— Не съм те следил… просто търсех същите книги. — Андрей знаеше, че трябва да е по-добър лъжец, за да оцелее в тази обстановка. — Чувал бях за Дома на книгата, но до днес не бях имал време да надзърна…

Серафима се обърна и го погледна. Вече бяха на улицата отвън и тя всеки момент щеше да го отпрати.

— Отивам в Болшой да гледам новия балет на Прокофиев… — поде тя, но думите й бяха заглушени от свистене на гуми. Открит Пакард направи обратен завой на улица „Горки“ и се понесе към тях така безразсъдно, че колелата застъргаха по паважа. Андрей дръпна Серафима встрани от опасността и усети дъха на парфюма по шията й.

— Господи, този едва не ни блъсна. Какъв идиот! — възкликна Андрей.

— Хей, Серафима! — извика шофьорът на пакарда, който стискаше между зъбите си цигара и носеше пагони на полковник от авиацията. — Канех се да намина още откакто те видях пред училището. Исках да те изненадам, като те посрещна на портала. Щеше да се отрази добре на репутацията ти, нали? Сестра ми и аз учехме в 801-во, нали знаеш? Как са оная лесбийска вещица, директорката, и надутата гадина Рим?

— Все още ни дебнат — отвърна хладно Серафима.

Андрей почувства нейното недоверие, притеснението й.

— Тъкмо отивах в „Коктейл хол“ да обърна едно питие. Скачай в колата, скъпа.

— Благодаря, но тъкмо сега не мога. Имам домашни.

— Майка ти няма да възрази, повярвай ми. Тя ме харесва. Обожавам филмите й! Хайде!

От колата слезе дребен мъж с брич, излъскани до блясък ботуши и внушителен брой медали. Тъмнокестенявата му коса бе сресана на алаброс. Старомодно й целуна ръка.

— Ще ме караш да ти се моля ли — тъкмо мен?

Серафима хвърли бърз поглед към Андрей.

— Аз съм с моя най-добър приятел Андрей. Той също ще дойде.

— Разбира се — каза мъжът. — Ясно. Най-добрият приятел също идва. Качвай се, Андрей.

Той отвори задната врата и Серафима се качи в колата. Когато и Андрей седна до нея, включи на скорост, излезе по средата на улицата и натисна газта, препречвайки пътя на камион „Студебейкър“, който отби встрани, за да не ги блъсне. Двама милиционери наблюдаваха отстрани, но не направиха нищо, за да го спрат.

— Знаеш ли кой е този? — прошепна му Серафима. — Това е синът на Сталин, Василий. Внимавай.

След няколко минути Василий отби вдясно, спря и заобиколи тичешком да отвори вратата на Серафима. Намираха се в сляпа улица. Пред тях имаше обикновена дървена врата, охранявана от мускулест узбек в червена рубашка. Опашката извиваше зад ъгъла.

— Ти няма да влезеш, селяндур — каза узбекът на първия от редицата, лейтенант от кавалерията, който чакаше с момичето си. Щом видя Василий, узбекът веднага смени тона. — Добър ден, полковник. — Той избута останалите от пътя и отвори вратата с поклон. — Добре дошли в „Коктейл хол“. Заповядайте! — Василий и Серафима влязоха, но Андрей се поколеба. — Ученикът, ти не! Марш!

— Но аз съм с тях! Серафима! — извика Андрей, ненавиждайки звука на собственото си пискливо отчаяние. Василий Сталин вдигна ръка, без дори да се обърне.

— Днес ти е щастливият ден. — Портиерът отвори вратата и Андрей догони Серафима в претъпкан зайчарник със сепарета и ниши с чамова ламперия и разкошна тапицерия от червена коприна.

Василий познаваше всички. Той разцелува нескопосано начервената старица на гардероба и в мига, в който влезе в малкия бар, всички започнаха да го поздравяват като племенен вожд. Един след друг го прегръщаха пиян пилот, дебел генерал, две момичета в тесни рокли с дълбоки деколтета. Но той като че ли се зарадва най-много на плешив едноок тип с три часовника на китката. Провикна се:

— Да живее кралят на есетрата! Прати ми няколко котлета на дачата!

Доближи го друг мъж, облечен в дълъг жакет, панталон с тесни крачоли и обувки в два цвята като на американски негър в джазбенд.

— Интересува ли те бална рокля „Скиапарели“, принадлежала на някогашна австрийска принцеса? — попита той с унгарски акцент. — А какво ще кажеш за този пръстен? Тези дни в Европа може да се намери всичко, стига да знаеш къде да търсиш.

Василий се извърна и поръча коктейли на келнер арменец с брокатена жилетка.

Андрей попита Серафима:

— Кои са тези хора?

— Тези образи са стиляги — отговори му тя шепнешком. Московчани със стил! — (И докара доста добро американско произношение на думата „стил“.)

Коктейлите пристигнаха. Андрей отпи от своя и очите му се насълзиха.

— Коя е тази ученичка, Васка? — попита едноокият.

— Дъщерята на София Цейтлин. Моля я на колене за среща, а тя дори не иска да ме погледне. Серафима, харесва ли ти коктейлът?

— Отвратителен е — отвърна тя и видът й бе по-високомерен. — Искам да се прибера у дома.

— Добра идея — каза Василий. — В моя дом.

* * *

Андрей почти не си спомняше пътуването до дома на Василий Сталин. Главата му се въртеше от оранжевия коктейл, който беше изпил твърде бързо. След като излязоха от града, се понесоха през борови гори, обагрени от залязващото слънце в червено. Някъде по пътя Василий извади нагана си и стреля, докато изпреварваха камион.

— Това ще е за урок на този нещастник! — извика той.

После навлязоха в отбивка от пътя. На силно охраняван контролен пункт им махнаха да продължават, Василий настъпи газта и колата полетя нататък сред облаци прах още преди бариерата да бе вдигната докрай. Накрая спряха пред сграда с бели колони в южен колониален стил и те последваха вътре Василий, който от вратата закрещя с груб глас и див поглед:

— Донесете напитки! Къде е храната! Дайте грамофона!

После се обърна към тях:

— Добре дошли в Зубалово! По-рано родителите ми живееха тук. Сега е мое.

След броени минути Андрей вече седеше редом със Серафима край маса, отрупана с грузински закуски и всевъзможни бутилки, а Василий стоеше до грамофона и пускаше плочи. Пристигнаха гости и започнаха да танцуват.

— Слушайте! Това е американски джаз, музиката на угнетените негри! — провикна се той, давейки се от смях. — Хей, хлапе! — обърна се към Андрей и очите на изпитото му бледо лице се присвиха. — Не пиеш. Това е обида! Не забравяй, че баща ми е грузинец! Или по-скоро беше. Сега е руснак.

— Не си падам много по пиенето — призна Андрей.

Василий връчи на него и Серафима по чаша с уиски и каза:

— До дъно!

Андрей погледна чашата и почувства, че му се повдига.

— Най-добре да пием, скъпи — каза Серафима.

Василий го посочи с пръст.

— Наблюдавам те!

Андрей гаврътна уискито. Веселбата около него, танцуващите и цялата стая започнаха да се въртят и люшкат като мираж в пустиня. Две момичета от „Коктейл хол“ танцуваха притиснати плътно едно до друго, и двете държаха цигари, но някак си успяваха да не се изгарят взаимно. По лицата им се стичаха вадички размит от потта туш за мигли, които им придаваха вид на полуголи въглекопачи на дъжд. Капитан танцуваше лезгинка гол до кръста, само по брич и ботуши. Василий стоеше в средата, пляскаше с ръце, следеше грамофона и пиеше водка, арменски коняк, кримско шампанско и грузинско вино от всевъзможни бутилки и чаши.

Андрей погледна Серафима, която изглеждаше не по-малко самотна и безпомощна от него. Как щяха да се измъкнат от тук? Чувстваше се много далеч от Москва, нямаха кола, нямаше с какво да избягат. Майка му сигурно се тревожеше за него. А какво ли си мислеха родителите на Серафима?

Спретнат офицер от авиацията седна на тяхната маса.

— Какво, по дяволите, правите тук? — попита той. Беше Давид Сатинов, по-големият брат на Джордж. — Кой ви доведе?

Серафима посочи Василий Сталин.

— Всъщност нямахме никакъв избор.

Давид Сатинов поклати глава.

— Можех да се досетя! Това не е място за ученички.

Василий се бе присъединил към тях.

— Давид! Да вдигнем тост! За баща ми! За Сталин! За нашите храбри пилоти!

Всички пиха за това сред хор одобрителни викове.

— Кажи ми, Давид, защо нашите самолети продължават да падат? — внезапно попита Василий, навеждайки се над масата.

— Съветските самолети са най-добрите в света — отвърна Давид.

— Ако има дефекти в нашите самолети, аз ще кажа на баща ми. Ще открием престъпниците, които пращат момчетата ни да летят в ковчези! Ще се търкалят глави, Давид.

— Да, Васка — отвърна Давид.

— Знаеш ли защо празнувам?

Давид поклати глава.

— Току-що бях произведен в чин генерал. Баща ми отново ми вярва! Простил ми е!

— Честито! — Давид прегърна Василий.

— Серафима, ще те взема на полет с моя самолет — извика Василий. — Ще се спуснем толкова ниско, че селяните ще се изпокрият в своите купи сено. Да празнуваме. Ела да танцуваме!

— Ей, Васка, по-леко с нея, тя е малка — каза Давид.

Но Василий Сталин дръпна Серафима сред навалицата.

— Да танцуваме фокстрот. — Той я прегърна, дланите му зашариха по ханша й, пръстите му рошеха косата й… Когато я притисна до себе си, тя се скова, Андрей виждаше смущението й. Няколко други момичета започнаха да кръжат около Василий, и той, опитвайки се да танцува с всичките едновременно, охлаби хватката си. След малко Серафима успя някак си да се измъкне от тълпата танцуващи.

Давид я чакаше.

— Хайде — махна той на Андрей.

Двамата го последваха през гъмжилото в салона към предната врата и надолу по стълбите към колите, където шофьорите и охранителите пушеха и си бъбреха.

— Лигльото, който си пада по поезия, ли виждам? — избоботи полковник Льоша Бабанава. — Не ти ли хареса забавата? — После видя Серафима. — Какво прави тя? Твърде малка е, за да е тук!

— Трябва да се приберем — каза Андрей.

Давид Сатинов стоеше зад него.

— Закарай децата вкъщи, Льоша, аз ще оправя нещата с генерал Сталин.

* * *

Докато караше Андрей и Серафима към домовете им в топлия мрак, Льоша Бабанава пееше грузинска песен.

На задната седалка Серафима сложи глава на рамото на Андрей.

— Ти си толкова надежден приятел, Андрей — каза сънливо тя. — Благодаря ти, че не ме изостави. Не мисля, че щях да се справя, ако те нямаше.

Андрей си мечтаеше тя да е неговото момиче. Представяше си как я кани на разходка на Патриаршеските езера или в Александровската градина, как хваща ръцете й и й декламира стихове от Блок, от Ахмадулина и от Пушкин и замаян от алкохола и аромата на кожата й, милваше косите й, вперил поглед в правия празен път към Москва и окъпаните в светлината на кръглоликата руска луна бели брези, изправени отстрани като стражи.