Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (8)

Пета глава

— Курбски! Ти ли си Андрей Курбски?

Следващия следобед, когато колите започнаха да пристигат пред училището, за да прибират децата, пред Андрей се изправи едър офицер със сини пагони на МВД. Несъмнено беше човек от нечия охрана, но въпреки това сърцето му спря за момент: спомни си онази отдавнашна нощ, още преди войната, когато чекистите дойдоха да арестуват баща му, зловещия тропот на тежките им ботуши, отекващ в апартамента.

— Да… аз съм — смотолеви той.

— И ти ли си лигльо като дългокосите приятелчета на Джордж? Четеш ли поезия за момичета? Береш ли цветенца? Сгъваш ли панталона си, преди да легнеш с жена, или просто го смъкваш, хвърляш го настрани и се захващаш за работа като мъж? — попита офицерът от охраната.

Андрей отвори уста да отговори, после я затвори отново.

— Само се шегувам, момче. — Представи се: — Льоша Бабанава, началник на охраната на другаря Сатинов — и сграбчи ръката на Андрей в смазващо мъжко ръкостискане.

Льоша говореше със силен грузински акцент, широките му гърди бяха покрити с медали, бричът му с червен кант бе прилепнал към коленете. Андрей забеляза маузера с дръжка от слонова кост в кобур от ярешка кожа и белите зъби, проблясващи под екстравагантно засуканите гарвановочерни мустаци.

— Джордж те чака в колата заедно с брат си и сестра си. Ти, момче, си поканен на чай у семейство Сатинови.

Офицерът обви с ръка раменете на Андрей и го поведе към лимузината ЗИС.

— Здрасти, Андрей — каза Джордж през отворения прозорец. — Качвай се.

Льоша отвори вратата и Андрей видя Джордж, Марлен и малката Марико, настанени на задната седалка, която беше широка почти колкото неговата спалня. Джордж му се усмихна.

— Виждаш ли вратата и прозорците? Дебели са петнайсет сантиметра. Бронирани! За в случай че някой се опита да убие Марлен.

— Защо някой ще иска да ме убие? — попита, оглеждайки се, Марлен.

— Защото си такава важна клечка в училището. Враговете ни положително знаят, че ти си училищният комсорг.

— Така ли? — Марлен изглеждаше доволен да чуе това.

Льоша блъсна вратата, после подсвирна на „опашката“ — натъпканата с охранители малка победа зад тях, — сложи косматите си ръце на покрива на колата и се метна на предната седалка, сякаш скачаше на седло.

— Настъпи педала! — викна той на шофьора.

Колите набраха скорост едновременно. Докато профучаваха покрай Кремъл, водачът на лимузината въртеше обшития в бяла кожа волан и натискаше спирачките, за да предизвиква ненужно скърцане на спирачките, което караше минувачите да отскачат встрани.

— Баща ви не е спал цяла нощ и е в службата още от съмване. — Льоша кимна към назъбените червени стени на Кремъл и запали цигара. — Ще го взема след малко. — После кожата на седалката му изскърца и се разнесе дъх на одеколон, когато се завъртя настрани и посочи момиче на тротоара.

Шофьорът, също в униформа, проточи врат да погледне и едва не удари колата.

— Ей, Мераб, гледай пътя! — Льоша се обърна отново към децата на задната седалка. — Виждате ли онези руснаци? Не искам да бъда груб, Андрей, но повечето от тях не знаят как да се държат с жените. Руските момичета винаги гледат настрани. Знаеш ли защо?

Андрей поклати глава.

— Винаги се оглеждат за някой грузинец, ето защо! Разбра ме, нали? — И плесна с ръце.

Пътуването от „Остоженка“ до улица „Грановски“ отне само няколко минути. Скоро влязоха в тясна алея и охранители започнаха да им махат да продължат до паркинга в дъното й.

— Добре дошъл в Петия дом на съветите — каза Джордж, когато един от охранителите изскочи от победата зад тях да отвори вратата.

— Слизайте, дребосъци — каза Льоша. — Трябва да вървя на Малкия ъгъл, да взема Големия. — Той стовари ръце на таблото и даде знак на шофьора да потегля, оставяйки Андрей и децата на Сатинов сред колекция красиви автомобили.

— Чие е всичко това? — попита Андрей.

— Ами — обясни Джордж, — повечето от ръководителите живеят тук. Но тези са наши. Видя голямата кола, това тук са кадилакът и доджът, а онзи мерцедес с подвижния покрив пристигна наскоро от Берлин. Принадлежал е на Гьобелс. Или пък беше на Химлер?

— Всичките ли използвате?

— Разбира се, че не. Но никой не отказва подарък от Централния комитет.

Андрей огледа блестящите на слънцето автомобили около себе си, после вдигна очи към розовата сграда с колонади, която се издигаше пред него.

— Разпознаваш ли ролс-ройса? — попита Джордж. — Серафима също живее тук. Това е единственият частен ролс-ройс в Москва.

Охранител отвори задната врата на сградата и Андрей изкачи широкото мраморно стълбище заедно с децата на Сатинов. Джордж бутна вратата за първия етаж. Вътре ги очакваше ослепителен коридор с паркет и кристални полилеи. „Значи така живеят големците“, помисли си Андрей, когато прислужницата, мургаво, но весело момиче в черно-бяла униформа, прегърна и разцелува всяко от децата, след което ги поведе по коридора.

— Влизайте — каза тя. — Приготвям грузинска гощавка. О, и големият ви брат е тук. Побързайте!

В просторния апартамент се разнасяше миризма на зеленчуци, топящо се сирене и печено пиле. Приемна, роял, персийски килими, фотографии на децата, витрина с тюркоазен порцелан, портрет с маслени бои на Сталин с бинокъл, на фронта, в по-голям от естествения му ръст — дали пък не беше оригинал от Герасимов? После влязоха в малка стая с дървена ламперия, пълна с книги и вестници.

— Това е кабинетът на татко. Ние никога не надничаме там. — Джордж посочи купчината бежови папки на бюрото с надпис „Централен комитет. Строго секретно“.

Андрей се загледа в тях: дали документите вътре бяха подписани лично от Сталин? Джордж отвори дървен шкаф, извади четири грамофонни плочи и като ги сложи внимателно на диск, инсталиран в полирана дървена кутия, натисна един бутон, дискът се завъртя, дългото рамо с иглата скочи на мястото си и се разнесоха песните на Утьосов.

— Това е грамофон, производство на RCA, Американската радио корпорация — каза Джордж. — Може да изсвири всичките плочи една след друга — и звукът е прекрасен, нали?

— Не е лош — отвърна Андрей, напълно зашеметен от нещата, които вижда.

— А това пристигна току-що. — Джордж посочи чудат стъклен екран, монтиран в друга елегантна дървена кутия.

— Много странно приспособление. Какво представлява?

— Това — отвърна Джордж — е апарат, наречен телевизор, той показва картина…

— Наистина ли? Но как…

— Идвайте!

Всички изтичаха в огромната кухня, изпълнена със смях, цвъртене на мазнина и звън на прибори, където семейство Сатинови подреждаше махагонова маса, докато Лека, прислужницата, жонглираше с поне три димящи тигана на печката.

— Значи, гостът ни е Андрей Курбски! — Учителката му по английски, Тамара Сатинова, изящната втора майка на Джордж, му подаде ръка. — Ти си новото момче в часовете ми по английски! Ела да хапнеш кача пури.

Очите на Андрей се разшириха при вида на димящите блюда с грузинското ястие и всичкото това изобилие.

— Тук ядем много грузинска храна. Това е лобио, бобена чорба, а това — пилешко сатсиви…

Андрей не искаше да признае, че никога не е вкусвал подобни неща, но Тамара сякаш разбра това, накара го да се почувства като у дома си и той започна да си взема от всичко.

Начело на масата седеше млад мъж с авиаторска униформа и орден „Червено знаме“ на гърдите.

— Аха, новият приятел на Джордж — каза той, докато се ръкуваха. Андрей знаеше, че това е майор Давид Сатинов, завърнал се наскоро от фронта, и едва не се поклони на този герой, свалян и раняван във въздушните боеве.

Шестгодишната Марико седеше в скута на майка си с плюшено куче в ръцете.

— Лека, би ли приготвила на Марико горещ шоколад? — попита Тамара.

Марико беше дребна и мургава, с навити около главата плитки.

— Запознай се с моето куче — каза тя на Андрей, подавайки му мъхнатата играчка, черен лабрадор. — Погали я по козината. Не е ли като копринена? Аз ръководя училище за женски кученца, наречено „Московско училище за женски кученца“! Днес те изучават Пушкин, както и всички вие.

— Ох, Андрей — каза Тамара, — трябва да знаеш, че влезеш ли в този дом, ще трябва да се примириш с училището за кученца на Марико. Но сега млъкни, скъпа. Слушам големия ти брат.

— Е, тези нови самолети са много повратливи — каза Давид, — но имат един недостатък…

— Не казвай и дума повече — необичайно остро го прекъсна Тамара.

Настана тишина. Всички знаеха, че има арестувани и разстреляни за критики към съветската техника.

— Но всички във военновъздушните сили говорят за това — възрази Давид.

Тамара хвърли поглед към Андрей, външния човек, и в този момент в кухнята влезе Льоша Бабанава.

— Големият си дойде — каза той.

Веселото настроение се изпари и въздухът натежа като преди снеговалеж. Всички момчета рязко скочиха на крака: мощта на съветската държава бе влязла при тях в рубашка и ботуши, неподатлива на чувства, с пестеливи движения. Изопнат като тетива, косата обръсната и сивееща по слепоочията, другарят Херкулес Сатинов поздрави децата, сякаш правеше преглед на полк.

Всяко от момчетата разцелува баща си три пъти.

— Здравей, татко — казваха те официално.

Сатинов взе на ръце Марико, вдигна я високо и я целуна по челото.

Андрей бе очарован и ужасен от присъствието му. Представяше си стореното от него през дългите години със Сталин: битката с Троцки, похода срещу селяните, преследването на шпиони във времето на терора, войната. Какви ли тайни му бяха известни, какви ли неща беше виждал. Той бе въплъщение на твърдостта, най-високата добродетел на болшевика. Само когато целуна Тамара и сложи ръце на хълбоците й, Андрей почувства за миг онази топлота, която помнеше от отношенията между родителите си.

— Как беше училището, Тамрико? — попита Сатинов.

Тя въздъхна.

— Както винаги, твърде много тетрадки за проверяване — отвърна тя. — Имаш ли нужда от нещо? Кафе?

Сивите очи на Сатинов изучаваха Андрей.

— А този кой е? — попита той Джордж, който хвана Андрей подръка и го побутна напред.

— Татко, това е новият ми приятел от училището Андрей Курбски. Току-що пристигна.

— Току-що е пристигнал? — попита остро Сатинов.

— От Сталинабад. За последния срок.

Сатинов пое ръката на Андрей. Дланта му бе твърда и суха като седло.

— Сталинабад? Как каза, че ти е името?

— Курбски. — Андрей имаше чувството, че едва ли не чува как натъпканият с информация мозък на Сатинов прехвърля папките с надпис „Централен комитет. Строго секретно“. Ами ако започнеше да го разпитва за баща му?

— Винаги си добре дошъл тук, Андрей — каза накрая Сатинов.

— Благодаря, другарю Сатинов.

Сатинов го измери с поглед и попита:

— Какво искаш да направиш за родината си?

Настана тишина.

— Ще стане професор. Той наистина познава отлично Пушкин — намеси се Джордж. — Ще бъде най-добрият в класа.

Сатинов се намръщи.

— Значи това е поредният от витаещите ти в облаците приятели? На твоята възраст аз нямах време за литература. Бях революционер. Пушкин, разбира се, е символ на нашето национално величие, но защо е нужно да бъде изучаван?

— Защото Пушкин ни учи как да обичаме — упорстваше Джордж. — Научно погледнато, ние се нуждаем от храна и светлина, но без любов всичко това няма значение.

— За бога, Джордж! Що за глупости. Ние създадохме първата социалистическа страна. Водихме битка на живот и смърт с враговете и победихме. Но родината ни е в разруха. Гладува. Трябва да построим всичко отново. Не са ни нужни стихоплетци, а инженери, пилоти, учени.

— Да, разбира се — съгласи се Джордж.

Сатинов извади цигара, Льоша скочи и я запали, после отдаде чест и се отдръпна.

— Давид, как е новият самолет?

— Добре лети, татко.

— Хубаво. Е, ще ви оставя на вашата поезия, момчета. — Той кимна на Андрей и рязко се обърна към жена си. — Тамрико?

Тя го последва и барометърът в кухнята започна отново да се покачва.

— Татко има да й казва нещо — обясни Джордж, когато двамата с Андрей се върнаха в малкия кабинет с грамофона. Затвори вратите, пусна отново плочите на Утьосов и се излегна на дивана, кръстосал крака. — Шепнат си в банята. На нас, разбира се, никога не ни казва нищо. Колкото по-малко знаем, толкова по-добре. Сега ще подремне час-два и после най-вероятно ще бъде поканен на много късна вечеря.

— Искаш да кажеш…

— Не споменавай името, глупако — каза Джордж и посочи нагоре. Добави шепнешком: — Когато работиш за Сталин, го наричаш шефа, но никога в лицето. В документите той е генсекът, или генералният секретар. Генералите му казват Върховния; в органите името му е инстанцията. Когато кажат „Централния комитет“, имат предвид него.

— Значи баща ти ще вечеря в Кремъл?

Джордж се надигна.

— Ама ти нищо ли не знаеш? Той работи на „Малкия ъгъл“ в Кремъл, но в действителност живее в Близката дача край Москва, където баща ми и цялото Политбюро се събират на вечеря късно през нощта. После баща ми трябва да се преоблече и избръсне и рано сутринта да се върне отново в кабинета си. Ние почти не го виждаме.

— Бил е при падането на Берлин, нали?

— О, да, и в Сталинград — гордо отвърна Джордж. — Сега, когато войната свърши, татко казва, че иска да ни вижда по-често — което означава да ни води на училище. Поклоните и раболепниченето са истински ад. Но никой не нарежда на баща ми какво да прави. Никой, освен… — и посочи нагоре: Сталин.

— Аз по-добре да си тръгвам — каза Андрей. — Майка ми се тревожи.

Джордж сложи ръка на рамото му с цялата топлина, която липсваше на баща му.

— Слушай, Андрей, знам, че искаш да влезеш в Комсомола и те похвалих пред Марлен както трябва. Но ще е много забавно, ако се присъединиш към нас в Клуба на фаталните романтици. Ние планираме да играем Играта.

Обзе го силно вълнение. Нали и той искаше тъкмо това?

— Обаче има един проблем — продължи Джордж. — Това е клубът на Николаша, а той е решил да направи влизането в него по-трудно, отколкото в Съвета на кардиналите или в Политбюро. И казва, че не е сигурен за теб.

Андрей преглътна.

— Какво имаш предвид?

— Че не те познава така добре, както аз те познавам. Впрочем той казва, че гласът на Серафима ще е решаващ.

— Серафима ли? Но Серафима също не ме познава. И не съм сигурен, че тя изобщо се интересува от нещо, най-малко пък от Клуба на фаталните романтици.

— Обаче Николаша държи на нея и това е важното.

— Но той не е ли с Роза? Тя го обожава.

Джордж кимна.

— Само че Николаша живее за Серафима. Понякога си мисля, че целият Клуб на фаталните романтици в действителност е за нея.

Андрей стана. Приобщаването към Клуба го вълнуваше повече, отколкото му се искаше — и бе показал това твърде ясно.

— Ти ми помогна — каза Джордж и също се изправи. — Сега знам, че си един от нас. Те планират да играем Играта веднага след парада на победата, така че трябва да влезеш преди това. Има специален ритуал.

Джордж го заведе в своята спалня от другата страна на коридора, измъкна изпод леглото масленозелена кожена кутия и я отвори. Вътре, положени върху червено кадифе, лежаха два пистолета за дуел от деветнайсети век.

— Красиви са — каза Андрей и затвори очи, припомняйки си „Онегин“.

„Два пистолета…“

Любуваше се на пистолетите, на дългите цеви, полираното дърво, блестящата стомана.

— Истински ли са?

— Съмнявам се. Вземаме ги назаем от Малий театър. Използват ги в постановките — каза със смях Джордж. — А ние ще ги използваме в Играта, ще видиш.

* * *

Няколко улици по-нататък 801-во училище не беше съвсем опустяло. Разсилният миеше празните коридори с дезинфектанта, от който идва характерната миризма на училищата, а директорката Капитолина Медведева беше сама в кабинета си и планираше как училището да отбележи Парада на победата на 24 юни. Датата наближаваше. Няколко комсомолци и пионери щяха да бъдат избрани да стоят на почетна стража. И докато мислеше върху това, й се прииска да можеше да включи и Андрей Курбски, защото знаеше колко много би означавало това за момче с опетнена биография.

Докладът на бюрото й показваше, че Андрей се развива прекрасно, и тя се гордееше, че се беше наложила над Рим да го приемат в училището.

— Искам да изкажа своето несъгласие да приемаме дете на враг на народа — казал бе Рим. Той считаше, че не е достатъчно партийна, и имаше аспирации към нейния пост.

Медведева знаеше, че във всяко училище, във всяка институция има по един Рим. Тези хора обикновено бяха страхливци, така че й се беше удало да наложи своята воля.

— Добре — отстъпил бе Рим, — приеми го, щом непременно държиш, но семейство като неговото няма да може да плаща таксата.

— Всъщност, другарю, те могат да си позволят таксата — отвърнала бе Медведева и се беше усмихнала при мисълта за възможността, която даваше на това способно момче.

Андрей беше неин специален експеримент и тя бе доволна от спретнатия му резервиран вид, сресаната на път коса и очилата му с тъмни рамки. И вече се беше сприятелил с Джордж Сатинов, Минка Дорова и Роза Шако.

Капитолина Медведева бе предана комунистка, която считаше, че прекалената любов прави децата егоисти. Гордееше се, че е директор на ученици от такива видни партийни семейства. Студената и направо стряскаща бледност на другаря Доров не й правеше впечатление, ала съпругата му Дашка успяваше да бъде едновременно и елегантна, и лекар. Маршал Шако, командващият военновъздушните сили, бе абсолютен образец на съветски командир. А колкото до другаря Сатинов, той беше така внушителен, че когато говореше с него, тя започваше да заеква и прекаляваше с комплиментите. Имаше нещо в другаря Сатинов. Може би защото беше най-истинският: лежал бе в царските затвори, участвал бе в щурма на Зимния дворец, познавал бе Ленин, прекарал бе зимата на 1942 година в Сталинград. И никой не бе по-близък от него с другаря Сталин.

Капитолина Медведева бе преподавала на децата на Сталин непосредствено преди войната. Светлана обичаше историята и беше едва ли не първенец на класа. Сина му Василий обаче не бе успяла да научи на нищо. Момчето беше голям разбойник, но не е лесно да имаш за баща най-великата личност в човешката история.

Наведе се над бюрото да прочете доклада на Беня Голден за Андрей. Назначаването на Голден бе другото решение, което бе взела, без да се съобразява с Рим, и той се беше оказал най-добрият учител, когото бе срещала някога. Пък и коя директорка би пропуснала шанса да назначи автора на „Испански разкази“?

Тя свали очилата и разтърка очи. Когато ги сложи отново, установи, че вижда отражението си в полираната мастилница. Дали отражението бе деформирано, или наистина изглеждаше толкова състарена? Каква гледка бе само! В косата й имаше бели кичури и носът й приличаше по-скоро на клюн. „Човек не може да направи кой знае какво с лице като моето“, помисли си тя.

Капитолина беше стара мома, живееше сама в стая от комуналка в покрайнините и единственото й съкровище беше малка колекция от стари издания на Толстой с кафяви кожени подвързии. Но една жена има по-важни задачи в живота от червилата и роклите. Училището бе мисията на нейния живот и тя трябваше да бъде по болшевишки твърда и скромна. Поела бе два риска в професионалния си живот, но и двата бяха в съгласие с мисията й: да образова и просвещава — дори през ледников период.

Погледна часовника си. Минаваше седем и нямаше къде другаде да отиде. Въздъхна, признавайки пред себе си, че вече охка на глас, когато става от леглото или когато сърба особено вкусна супа. Беше на петдесет и две. Остаряваше. Затвори очи и се замисли за Беня Голден. Приятно й бе да го има около себе си и направо се изчервяваше, когато той я фиксираше със закачливите си сини очи. Понякога го сънуваше нощем. Сигурно би било прекрасно да се целува с него и докосването на неговите ръце положително би я преобразило. Косата й би станала по-гъста, кожата — хубава и мургава като на майката на Минка, Дашка Дорова. С него би се превърнала в жената, която винаги бе искала да бъде. Капитолина поклати глава. Голден представляваше истински риск не само защото д-р Рим бе отрекъл стила му на преподаване като „буржоазна циркаджийска демонстрация на еснафско антипартийно самоизтъкване“. Разбира се, тя не знаеше подробностите от неговото дело, те бяха известни само на органите, на тайната полиция, ала знаеше, че никой не бе очаквал Голден да се върне от затвора или от заточението, където и да го бяха изпратили. Органите не й бяха попречили да го назначи, следователно го бяха проверили и оправдали, но при все че беше очарователен и кипящ от енергия, той все пак можеше да я унищожи.

— Не знаеш ли какво представлява Голден? Той носи на челото си клеймото на Каин! Той е като прокажен! — бе й прошепнал Рим. — Той е щастлив труп. Върнал се е от смъртта.

— Сега е жив и това е важното — отвърнала беше тя.

Зачете доклада, но мислите за Голден и за Андрей не излизаха от ума й. На Андрей беше по-безопасно да се заложи, но и той бе слабост, която можеше да й навреди.

Защото онова, което никой не знаеше — най-малко пък самият Андрей, — бе, че тя плащаше таксата му от собствения си джоб.

„Да — помисли си Капитолина, — може да съм сама и да остарявам, но вярвам, че всеки е способен на изкупление, независимо кой е.“