Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Москва (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Night in Winter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2017)
Корекция и форматиране
NMereva(2017)

Издание:

Автор: Саймън Монтефиоре

Заглавие: Любов в тъмни времена

Преводач: Йорданка Пенкова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Любослава Русева

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-865-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2928

История

  1. —Добавяне

Четвърта глава

— Може ли да поговорим? — каза Андрей на Джордж. Бяха в училището, няколко дни по-късно.

— Да поговорим ли? — Джордж, който излизаше от класната стая след Николаша и Влад, се обърна.

— Лично е.

— Лично ли? От къде на къде?

„Нито един велик херцог от миналото не би могъл да достигне презрителното високомерие на комунистически принц“ — помисли си Андрей.

— Изгубил си нещо, а аз го намерих.

Джордж се намръщи.

— Нещо, което съдържа загадъчни драсканици?

Андрей кимна.

— Идвам след секунда — викна той на Минка и Серафима, които го чакаха с кутиите за сандвичи в ръцете. — Ела с мен.

Минаха през умивалните и той го дръпна в стаята, където се държеше спортната екипировка и се крояха ученическите лудории.

— Слава богу, че е у теб. — Сега Джордж далеч не изглеждаше така самоуверен, както само преди минута. — Николаша го превръща в такъв огромен проблем. Непрекъснато иска да му върна тетрадката, а аз все му отвръщам, че я изучавам с благоговеен трепет.

— Ами, ето ти я — каза Андрей, като извади тетрадката от чантата си.

— Ти ме спаси — каза Джордж. Андрей му подаде тетрадката, той я хвана и се обърна безгрижно, готов да си тръгне, но когато се опита да я вземе, установи, че Андрей продължава да я държи, и попита: — Какво правиш?

— Прочете ли я?

— Не, нямах време — но ти очевидно си я прочел. Искаш да ми я преразкажеш в резюме ли?

— Това е романтичен манифест, който може да бъде определен като буржоазен сантиментализъм.

Джордж се поколеба за момент.

— Благодаря за предупреждението, но Пушкин е любимият поет на компанията. Просто се боя Николаша да не разбере, че съм я губил. — Махна безгрижно с ръка. — Нека да си остане между нас и ще намеря начин да ти се отблагодаря. Ще видя дали няма да мога да те вкарам в Клуба на фаталните романтици.

— Ще ми бъде приятно — отвърна Андрей, като пусна тетрадката и тя веднага изчезна в чантата на Джордж.

— Няма да е лесно — продължи Джордж. — Николаша е фанатик. Но ти наистина трябва да станеш член на клуба — познаваш Пушкин по-добре от всички ни.

Андрей не успя да сдържи любопитството си и разтвори ръце с обърнати нагоре длани.

— Ще те попитам още нещо накрая. Какво е Играта?

Джордж вече бе с единия крак навън, но се обърна.

— Това е фикс идея на Николаша. Ще разбереш. А сега трябва да обядваме. Ще се присъединиш ли към нас в гимнастическия салон?

* * *

По обед гимнастическият салон обикновено бе празен и децата ядяха сандвичите си, насядали по столовете, дървения кон и тепихите. Но когато Джордж и Андрей откриха момичетата, Минка явно беше разстроена.

— Вижте какво става с малкия ми брат — каза тя.

Учителят по физическо възпитание, мустакатият Апостолон Шуба, стоеше с ръка на дървения кон и свирка в устата. Лицето му имаше наситен жълто-кафяв цвят. Клас по-малки деца по гащета и спортни фланелки стояха мирно в редица от другата страна на коня. В далечния ъгъл на салона стърчеше самотната крехка фигура на Сенка Доров, когото Андрей бе видял за последен път същата сутрин, когато баща му го доведе с колата. Той явно се чувстваше точно толкова неудобно в спортния си екип, колкото би се чувствал и в костюм за гмуркане в дълбоки океански води. Сенка обърна своите зовящи за помощ големи кафяви очи към сестра си, ала бе твърде късно.

— Така, момче — излая Шуба. — Пети опит! Никой няма да си тръгне, докато не прескочиш коня!

— Но аз никога няма да го прескоча — каза Сенка с тънкото си гласче.

— Пораженството не е присъщо на съветския човек!

— Аз не съм от вашите мускулести герои, които се мятат на конете. Това трябва да е понятно дори за вас — каза Сенка.

— Побързай, Сенка, гладни сме! — извика едно от децата.

— ТИШИНА! — кресна Шуба и посочи шведската стена. — Следващият, който се обади, ще трябва да докосне тавана двайсет пъти! — И наду свирката.

Сенка си пое дъх и затича много бързо към коня, скочи на трамплина, но после мина встрани като състезателен кон, който отказва да прескочи препятствието.

— И това ми било съветски човек! ОЩЕ ВЕДНЪЖ! — Шуба отново наду свирката.

— Не мога да го прескоча и няма да го прескоча! — извика Сенка и се разплака.

— Ще го прескочиш дори ако трябва да умреш тук! — кресна в отговор Шуба, при което Сенка внезапно се хвана за гърдите, задъха се и тупна на пода.

— Припадна! — чу се глас от класа. — Той е болен! Умира!

— Преструва се — отвърна Шуба и тръгна към него. В салона се бе възцарила мъртва тишина.

— О, боже! — каза Минка и пристъпи напред.

— Той добре ли е? — попита Джордж и хвана ръката й. — Минка!

Шуба беше безмилостен.

— СТАВАЙ, МОМЧЕ! Ако опитваш да се скатаеш — послужи си той със стария войнишки жаргон, — ще си платиш за това.

— Ами ако не се преструва? — попита един от съучениците на Сенка.

— Добре, свободно! — каза накрая Шуба. — Брюзов, донеси ми вода! — Наведе се над Сенка и го плесна няколко пъти по лицето със сухата си ръка. Когато водата пристигна, я плисна в лицето му. Сенка сякаш помръдна.

— Къде съм? В училището ли съм?

— Не ми ги пробутвай тези! — изръмжа Шуба, дишайки тежко.

Сенка продължаваше да лежи на пода.

— Моля ви, не ме карайте да го правя отново.

— Знаех си! Ще го направиш — каза Шуба и се изправи. — А след това ще докоснеш сто пъти тавана.

— Завива ми се свят, когато се качвам по стълба, може да падна! — отвърна Сенка. — Синусите ми са запушени!

— Виждал съм как руски герои загиват в боя! Как според теб спечелихме тази война? С припадъци в гимнастическия салон ли? Аз обучавам ново поколение бойци да защитават нашия съветски рай! Партията изисква самопожертвувателност и твърдост! Чувате ли ме всички? НИКОЙ НЯМА ДА МРЪДНЕ ОТТУК, ДОКАТО ТОВА НЕГОДНО ЗА НИЩО МОМЧЕ НЕ ПРЕСКОЧИ КОНЯ!

Наду свирката, но Сенка не помръдна.

— Имаме нужда от бойци — съгласи се Сенка, — но имаме нужда и от мислители, а аз съм един от тях! Освен това другарят Сталин казва, че трябва да ценим своите кадри. Аз може да не съм бъдещ боец, обаче съм бъдещ кадър. Трябва да ви предупредя, че ако умра от сърдечен удар, учителю Шуба, вината ще е единствено ваша. — Сенка успя да надигне глава и да огледа класа. — И тук има много свидетели.

Шуба не предприе нищо, почеса се по главата и започна да дъвче краищата на мустаците си.

— Ще си платиш за това, малък пудел такъв! Ще докладвам на директор Медведева за твоето поведение и за лъжите ти. Клас, свободни сте.

Той си тръгна и Минка изтича при Сенка, който се беше възстановил учудващо бързо.

— Малкият професор все някак успява да постигне своето — каза тя, след като се върна при Джордж и Андрей, когато Сенка отиде да се преоблече.

— Малкият професор ли? — попита Андрей.

— Така наричаме Сенка в семейството — обясни Минка. — Майка ми казва, че се държи така, защото е преждевременно развит.

Джордж сложи ръка на рамото на Андрей и предложи:

— Минка, хайде да вкараме Андрей в „Романтиците“.

— Учителят Голден ще го одобри — каза тя. — Знаете ли, че преди време той е бил много известен?

— Голден ли? Не може да бъде! — каза Джордж.

— Беня Голден… — промърмори Андрей, спомняйки си как бе реагирала майка му, когато спомена името му предишната вечер. Това го бе върнало към детството. Само преди седем години, но в един съвсем различен живот. Тогава живееха в Москва, в просторен апартамент, и баща му бе подарил на майка му синя книга, озаглавена „Испански разкази“.

— Инеса, трябва да прочетеш тази книга на Голден, разказите са чисто злато.

Две години по-късно баща му изчезна. Андрей си спомни как бе намерил „Испански разкази“, как бе разгледал корицата с релефните изображения на испански бик и червена звезда, как бе обърнал на първата страница, готов да се зачете, и как Инеса набързо бе дръпнала книгата от ръцете му.

— Никой вече не чете Голден — казала му беше тя и той повече не бе видял томчето.

* * *

Беня Голден се мотаеше в учителската стая. Закъсняваше за часа си, но реши, че човек като него, който е страдал толкова много и по стечение на цяла поредица чудеса току-що се е върнал от мрака, има право да се порадва на живота. Такова щастие бе за него, че е тук, че преподава Пушкин, че диша. Никой нямаше представа какво точно бе преживял, но той знаеше по-добре от всеки друг в тази стая колко изменчива е съдбата.

Излегнал се беше на кожения диван и наблюдаваше над ръба на ленинградското сатирично списание „Крокодил“ как младата преподавателка по пиано Агрипина Бегбулатова, известна единствено на него като Синеоката, запарваше чая в китайски чайник и вадеше чаши и чинийки за всички.

Директор Медведева бе сложила очилата с дебелите рогови рамки, които й придаваха вид на кукумявка, и пъшкаше високо, докато проверяваше писмени работи на дългата маса — една от привичките, които, наред с шумното мляскане по време на хранене, издаваха, че е жена, която твърде дълго е живяла сама. Но Беня считаше, че е поела риск, като му е предложила тази работа, и й бе дълбоко благодарен. Нейният заместник, доктор Рим, от самото начало полагаше неуморни усилия Голден да бъде уволнен. Сега той демонстративно се правеше, че чете Сталиновия „Кратък курс по история на ВКПБ“ — сякаш някой, дори отегчително сервилен човек като него, можеше да чете тези глупости. Непрекъснато сменяше позата си, като пъхтеше тихо, за да привлича вниманието, и се оглеждаше, за да се увери, че всички са забелязали добродетелното му четиво. В учителската стая току-що беше влязъл и Апостолон Шуба, ругаейки яростно мързела, малодушието и мекушавостта на разглезените дечурлига в това училище, и сега преглеждаше резултатите от футболните мачове в „Пионерска правда“, като дъвчеше края на разкошния си мустак.

— Чаят е готов — сладко обяви Агрипина. Беня я наблюдаваше как пълни чашите на учителите по старшинство, погълнат от спомена как я бе разсъблякъл, как бе разтворил дългите й бедра и само допреди двайсет минути я бе галил с пръсти, с език, с члена си в своя едностаен апартамент току зад ъгъла. Преживели бяха четиридесет и девет минути шеметно удоволствие и тя дори не бе имала време да се избърше, преди да хукне обратно — мисъл, която и сега го възбуждаше.

Разбира се, никой не знаеше. Тайната доставяше особено удоволствие на Беня, защото колегите му бяха безупречни образци на новото поколение тесногръди съветски свине. Агрипина бе толкова хубава, колкото и чиста, съветска добродетел, която тя обичаше да изтъква с думите: „аз не одобрявам клюките“ и „мисля, че съветското момиче трябва да се пази за съпруга и децата си“ — в които тя, изглежда, вярваше безусловно, докато ги изричаше.

Когато не четеше (той бе ненаситен читател) или говореше, Беня изпадаше в плен на своята епикурейска страст към жените, поезията, храната, чувствеността. Навремето той беше добре известен писател, който бе отразявал Гражданската война в Испания и се беше познавал със Сартр и Пикасо. Ала бе загубил двете неща в своя живот, на които държеше най-много: връзката с дъщеря си, след като тя и майка й емигрираха на Запад, и единствената жена, която беше обичал истински, жената, споменът за която караше сърцето му да се свива от болка дори и сега. Тя беше съпруга на държавен служител, майка, стара болшевичка. И през 1939 г. бе попаднала в пъкъла на „съветското правосъдие“ — а заедно с нея и той. Когато, и ако, тя се върнеше някога, той щеше да я очаква. Това бе обещание, което възнамеряваше да сдържи.

Рим тръгна да преподава комунистическата история. Беня погледна часовника си. Вече закъсняваше с пет минути за урока в своя любим клас. Допи чая си и бързо излезе от учителската стая, забелязвайки мимоходом нескопосано надписано на машина писмо в една от преградките за пощата. Когато мина покрай класната стая на д-р Рим, провря глава през вратата и каза:

— Другарю Рим, имате писмо.

Влезе в своята класна стая, усещайки обичта и уважението на учениците. Оживеното им бърборене му доставяше удоволствие: Николаша показваше на Влад Титоренко някои страници от своя маниакален проект в тетрадката с кадифени корици. Двете момчета се перчеха с байроновски прически, атрибут на техния романтизъм. Положително беше само въпрос на време д-р Рим да докара в училището армейски бръснар. Новото момче, Андрей Курбски, се оказа дори по-запознато с Пушкин от останалите. А ето я и Серафима — тя го слушаше, наклонила глава настрани, красива, без да го вярва, привличаща погледите на момчетата, без да съзнава това. Дори и сега Николаша се бе обърнал назад и я гледаше; Андрей също. Но Беня имаше друга причина да я харесва: тя му напомняше повече от всяка друга жена неговата изгубена любима, онази, която бе изчезнала преди войната.

Не можеше да повярва на късмета си, че бе намерил тази работа, да преподава на деца, които обичат литературата не по-малко от него. Това бе неговият втори живот, родил се беше отново. Не можеше вече да пише, това беше минало, ала можеше да преподава — и то как! Докога ли? Той беше белязан. Искаше му се да сподели всичко, което знае, преди да е свършило времето, което му бе отредено.

— Скъпи приятели, мили ми романтици, изпълнени от копнеж мечтатели! — Беня плесна с ръце и разгърна своя „Онегин“. — Това е нощта на фаталния бал, който става причина за дуела. Само си представете вълнението. Всички очакват да пристигне годеницата на Ленски. Но как се чувства Татяна, когато вижда Евгений Онегин?

А тя — по-бледа от луна,

когато ясен ден изгрява,

като подгонена сърна

не вдига поглед: пламва цяла…[1]

— О, как страда тя! — възкликна Беня. — Но може ли някой да ни даде представа за чувствата, които измъчват Татяна? Андрей?

— Не съм много сигурен… Любовта не е ли нещо, което се среща само в романите и песните?

— Кой е съгласен с Андрей? Николаша?

Николаша се облегна назад и избоботи с плътния си бас:

— Отсъствието на любов е равнозначно на смърт. Както при Ромео и Жулиета. Антоний и Клеопатра.

Голден изглеждаше заинтригуван.

— Значи твърдиш, че любовта достига до своя апотеоз в смъртта? Тя не умира ли, когато животът угасне?

— Напротив — отвърна Николаша, — смъртта прави любовта безсмъртна. Не е ли това поуката от дуела на Пушкин? Как да бъдем руснаци, как да обичаме, как да живеем и да умрем.

— Но любовта е просто една обсебваща страст, нали? — изтърси Джордж.

— Класата е онова, което е важно — допълни братът на Джордж Марлен. Той носеше едно от онези болшевишки имена, комбинация от Маркс и Енгелс, които бяха модерни през двайсетте години, а сега (слава богу, помисли си Беня) отиваха в боклукчийската кофа на историята. — Останалото е просто буржоазен сантиментализъм, нещо много опасно.

— Вие чие мнение споделяте? Серафима? — попита Голден. Както и бе очаквал, всички се обърнаха и приковаха погледи в нея.

— Не съм сигурна, че мога да кажа — отвърна тя.

— Давай, Серафима Константиновна — подкани я Голден, — хвърли лъч светлина в мрака на нашето невежество.

Тя наклони глава настрани.

— Ами… — Говореше много тихо, така че Николаша и Андрей бяха проточили вратове, за да я чуват по-добре. — Бих казала, че в „Онегин“ това е единственото нещо, за което копнее Татяна. Тя не може да се храни, нито да спи. Пази тайната в сърцето си. Никой друг не е изстрадвал или възхвалявал любовта като нея. Любовта е единственото, което има значение. — Серафима се огледа около себе си. — Така мисля аз.

* * *

Джордж Сатинов и Минка дръпнаха Андрей в стаята, докато д-р Рим мина покрай тях и продължи нататък по коридора с патешката си походка. И двамата се тресяха от смях. Джордж хвана Андрей за ръкава.

— Ела тук! Наблюдавай Бръмчилото! — Тримата тръгнаха подир д-р Рим към учителската стая.

— Обръща се. Престори се, че четеш съобщенията — прошепна Минка.

Д-р Рим бе спрял пред учителската стая, където бяха преградките за пощата на учителите.

— Ето, вижте! — каза Джордж, когато д-р Рим взе пощата си, прерови книжата и накрая извади от купчината плик. — Получи го!

Д-р Рим се огледа наляво и надясно по коридора, после наблъска всичко останало обратно в преградката и пое забързано към учителската тоалетна. Когато излезе от там, пееше високо и фалшиво и едва не подскачаше. Мина покрай тях и те с усилие се сдържаха да не се изкикотят.

— Какво имаше в онова писмо? — попита Андрей.

— Можеш да пазиш тайна, нали, Андрей?

— Разбира се.

— Да му кажем — съгласи се Минка.

Те го помъкнаха нататък по коридора и го изведоха в дворчето до научната лаборатория. Там нямаше никого.

— Прочети това — каза Джордж, подавайки му лист хартия. — То е следващото.

Писмото бе напечатано с главни букви:

СЛАДКОГЛАСЕН ПЕВЕЦО, ОГЛАСЯЩ УЧИЛИЩЕТО, СКЪПИ МИ ОНЕГИН!

ЗНАЯ, ЧЕ МЕ ОБИЧАШ. НО И ТИ СИ ОБИЧАН ОТ РАЗСТОЯНИЕ. КАКТО САМО ДВАМА БОЛШЕВИКИ МОГАТ ДА СЕ ОБИЧАТ.

ЦЕЛУНИ МЕ КАТО ИСТИНСКИ КОМУНИСТ.

ТАТЯНА

— О, боже! — каза Андрей. — Той мисли, че…

— Това е най-смешното — отвърна Минка. — Не ти ли харесва? КАКТО САМО БОЛШЕВИКИ МОГАТ ДА СЕ ОБИЧАТ! Идеята беше моя!

— Според вас кой мисли, че го е писал?

— Може би директорката Медведева? — Джордж се смееше толкова силно, че едва успя да произнесе името.

Андрей бе изумен. Подобно нещо можеше да се случи само сега, след войната. Бащата на Джордж беше партиен ръководител, майка му — учителка; родителите на Минка също бяха важни личности. Андрей знаеше, че само две привилегировани деца биха дръзнали да изиграят подобен номер, и то на секретаря на училищната партийна организация. Онова „да обичаш като комунист“ беше опасно непочтително. През трийсетте години хората получаваха куршум в тила и за далеч по-малки прегрешения…

— Курбски?

О, боже! Рим го викаше. Джордж и Минка изчезнаха, когато учителят се показа на входа. Андрей се върна, за да застане лице в лице с него; искаше му се изобщо да не бе чувал за измислените любовни писма.

— Курбски — поде шеговито д-р Рим, — разбрах, че познаваш отлично Пушкин.

— Благодаря, другарю Рим. — Титлата „другарю“ означаваше, че Рим е член на Комунистическата партия.

— Може би си чувал за ръководения от мен курс по социалистически реализъм?

— Разбира се.

— Аз преподавам литературата така, както би трябвало да се преподава — рече Рим и Андрей разбра, че намеква за уроците на Беня Голден. Рим се поколеба, после завъртя очи, за да се увери, че са сами в коридора. — Добре ли се чувстваш в… групата на Беня Голден, където Пушкин се изучава, както разбирам, без абсолютно никакво класово съзнание, единствено като копнежи на буржоазния романтизъм? Би ли искал да се преместиш?

— Благодаря, д-р Рим, аз се чувствам добре във всеки клас, в който ме сложи директорката.

— Отговорът ти е правилен, но не забравяй, че партията е тази, която ни учи как да анализираме литературата. Непартийният подход няма бъдеше. Ти си интелигентно момче. Запознат съм с досието ти, но помни, че това е училището, което другарят Сталин избра за децата си. Ако нещата потръгнат добре за теб, те очаква Комсомолът, а може би и Институтът за чужди езици. Разбираш ли ме?

Андрей бе мечтал да носи комсомолската значка. Изчистването на опетненото му минало би означавало, че ще му се открие възможност да бъде приет в партията и да следва зова на сърцето си, като влезе в университета и в дипломацията може би. Майка му го беше предупредила; сега и д-р Рим правеше същото. Лудориите на фаталните романтици можеха да попречат на реабилитацията му. Но докато бързаше да влезе на следващия урок, Андрей чувстваше, че вече е твърде късно.

Бележки

[1] Гл. 5/30. — Б.пр.