Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (63)

Първа глава

Декември 1953 г.

„Ако не се приближиш, няма да я видиш. Приближиш ли се твърде много, ще те видят.“

Полуосветената Ярославска гара: мразовита зала с мъждукащи лампи сред ледения мрак на московската зима, в която сноват насам-натам прегърбени фигури, лицата им скрити наполовина от шапки, шалове и яки на тежки палта. Някои от тях чакат този момент много отдавна.

Влакът вече пристига, две иглени връхчета светлина в тъмнината, докато навлиза в гарата.

Тълпата се хвърля напред. Някои от хората застават на първа линия, влизат в ролята на официални посрещачи. Други, които знаят какво да очакват или очакват да бъдат разочаровани — или не желаят да бъдат разпознати, — остават отзад. Никой не се осмелява да говори високо, всички шепнат и гарата с нейния висок бароков покрив сякаш се превръща в катедрала на духове. Само облачетата от замръзналия им дъх и синкавосивия дим от цигарите показват, че разговарят. Обединява ги усещането за потискани чувства; всички са радостни, но и обзети от страх, долавят се само приглушените удари на сърцата и ускореното дишане дълбоко под кожените палта и дебелите шалове.

Сред облаците пара онези, които стоят отзад, вече не могат да видят почти нищо. Сега и те са принудени да се устремят напред, за да не изпуснат своите близки и приятели, връщащи се от кошмарните лагери в Печора и Норилск, от онзи далечен арктически кръг на ада.

— Виж, ето ги!

Пътниците слизат от влака, нарамили торби, вързопи и очукани кожени куфари. Лицата им са жълти и изпити, но и те издават надежда и страх, както лицата на посрещачите. Някои се прегръщат, някои плачат, други търсят любими хора, които не са преживели дългото чакане и не са тук.

„Виж, ето там! Познато лице. Тя ли е? Не, би могло, но… Или там?“

Две жени слизат от влака, като си помагат взаимно, едната е по-възрастна, другата — по-млада. И двете са остарели, ала изглеждат добре, като пергамент, който се е запазил в ада на лагерите. Тя ли е? Да, несъмнено, ето ги тъмните очи и извитите устни, макар сега да изглеждат много по-тънки. Носи безформено габардинено палто с много кръпки и проскубана шапка от заешка кожа. Тя помага на приятелката си, която е доста по-висока и има още по-окаян вид със своето кремаво куфарче, овързано с парчета протрито въже. Обръщат се и оглеждат перона за някого, който може да е дошъл да ги посрещне и… Да, те са. Дашка Дорова и Серафима Ромашкина се връщат към живота в един толкова променен свят: Сталин е мъртъв, Берия е екзекутиран, някои от лагерите се затварят и затворниците биват освобождавани.

Двете тръгват бавно по перона, лицата им ту потъват в мрак, ту проблясват в светлината на редките лампи, от време на време се скриват в парата и се появяват отново, обвити в белите валма като в пелерини. После се забързват, лицата вдигнати, устните леко разтворени, Дашка и Серафима са се хванали за ръка, за да си вдъхват кураж.

Той приближава, за да види кой ги посреща. Наблюдава ги, докато вървят към скупчения полукръг от чакащи семейства, забелязва как забавят крачка, тръпнещи от надежда и страх. Лицето й, което някога бе свежо като праскова и прекрасно, сега е болезнено слабо и тъмно, вътрешният му пламък почти е угаснал. Косата й навярно е посивяла — пронизва го болка при спомена за тежката й тъмна коса.

Тя прегръща Серафима — колко близки изглеждат, — после поема в една посока, а Серафима в друга.

Той тръгва след Дашка. Тя сочи към някого, изпуска куфара и разтваря ръце, лицето й се подмладява с години, озарява се от усмивка и сякаш утрото е дошло по-рано и слънчевите лъчи пробиват и стоплят мрака в мразовитата гара. Неволно мускулите на краката му се напрягат да стигне при нея пръв, да й покаже, че е още обичана и е била обичана през цялото време. Дали го е знаела? Дали е мислила за него? Цялото му същество изведнъж се изпълва от единственото желание да целува лицето, очите, устните й, да й каже толкова много неща, да си бъбри с нея, сякаш наоколо няма никого, да чуе нейните разкази за лагера, да разбере дали академик Алмаз още е жив, да й каже, че винаги я е обичал.

Казва си: „Не приближавай и крачка повече. Нахлупи шапката. Върни се в сенките“. Защото сега вижда кого поздравява Дашка: светлината е уловила Генрих Доров, ала това е нов, почти неузнаваем Генрих Доров. Лицето му изглежда по-пълно, кожата му е розова, дори бялата му коса сякаш е станала по-гъста. Той се беше развел с Дашка, когато я арестуваха през 1945 година. Според йерархическия етикет на техния дисциплиниран свят бе прието да се постъпва така. Алтернативата навярно е била смърт.

Генрих, на когото бе забранено да се връща в Москва, бе дошъл да я посрещне. Той може да бъде арестуван дори и само защото е тук, но все пак, за пръв път през живота си, бе нарушил правилата на партията, за да накара Дашка да се почувства обичана след всичко, което бе преживяла.

Просълзява се, докато наблюдава тази сцена. Благодарен е, че са й засвидетелствани любовта и уважението, които заслужава. Затова е дошъл, нали? Ала истината е, че е разочарован горчиво, някак си се чувства отблъснат.

Генрих държи Дашка в прегръдките си и той вижда, че си говорят. Сега тя ще научи, че в деня на смъртта на Сталин Централният комитет е отстранил Генрих заради зверствата му и го е изселил в провинцията. Властта бе отровила Генрих, но крахът, както изглежда, го бе върнал към живота.

Какво казва тя? „Къде е Сенка?“ И Генрих отвръща: „Сенка те чака заедно с другите. Той вече е млад мъж. Няма търпение да те види. Не е минал и ден, в който да не сме говорили за теб…“.

Тълпата напира напред. „Нахлупи шапката. Слей се със сенките, сякаш никога не си идвал тук. Излез на улицата, вземи се в ръце, изхвърли призраците от ума си, отърси се от тази донкихотовска любов и се върни при Тамрико и хубавия подреден дом, който сте си създали.“