Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (61)

Шестнадесета глава

Докато влакът летеше през смарагдовозелените хълмове и опустошените бойни полета на Белорусия, Серафима седеше в своето луксозно купе и гледаше нижещите се край прозорците брезички и разрушени села, черни танкове и върволици от скелети на изгорели камиони. Понякога гладуващи жени с безумни очи, които приличаха повече на плашила, отколкото на хора, тичаха покрай влака, протегнали жълти пръсти за залък хляб.

Серафима се облегна назад и си представи как Франк я чака на перона на Гар дю Нор в Париж, вдигнал два пръста до челото в онова елегантно козируване, от което сърцето й винаги се разтапяше. Дали щеше да носи цветя? Какво ли си казваха двама души, които се готвят да започнат нов живот заедно? Всичко това бе без значение, защото те се обичаха.

Серафима не можеше да си представи как ще изглежда Ню Йорк. Знаеше, че след няколко месеца до края на конференцията на външните министри в Париж Франк ще я отведе в къщата си в Манхатън. Затвори очи и извика във въображението си картини от американски филми — но по-силно от всичко копнееше да види своя любим Франк, да го целува, да го прегръща, да бъде негова съпруга. Върна се към спомена за мига, когато се срещнаха в Болшой театър, за първия път, когато се любиха, как той погледна нейната змийска кожа и я накара да почувства, че тя е най-красивият талисман на любовта, който светът е познавал. Спомни си изстрелите на моста и как си беше помислила, че те бележат края на любовта й, как я бе арестувал Абакумов, затворническата килия в Лубянка, настояването на майка й да отложи заминаването си, за да получи желаната роля, своето безпокойство, ужасните моменти, когато й бе отказана изходна виза, и чудото, когато Франк бе представен на Сталин и всички бариери се вдигнаха.

— Само петнайсет минути до Минск — каза шафнерът. — Искате ли чай? Лимонада? Сок? Вино? Шампанско?

— Да. Чай, моля.

Влакът вече намаляваше скоростта преди Минск, когато той й донесе чая в порцеланов чайник и й го сервира с преметната през лакътя салфетка. Чаша с чинийка, сякаш бяха в салон на английски херцог.

Докато пиеше чая си, Серафима гледаше през прозореца разрушените предградия на Минск. Особено тягостно впечатление й направи къща, стените на която бяха сринати, но леглата, масите, играчките и книгите на изчезналото семейство още бяха по местата си. Къде ли бяха сега тези хора? Това бе последната й мисъл, преди светът да започне да се върти все по-бързо около нея, лишавайки мускулите й от всякаква сила. Чу смътно как чашата падна и се разби на парчета, после главата й клюмна и забравата се спусна над нея като черно кадифено покривало.

* * *

Сатинов спеше, когато телефонът иззвъня. Беше два часът след полунощ, но той вдигна слушалката.

— Другарят Сатинов?

— Да?

— Свързвам ви с другаря Сталин.

Вибрациите по кабела, прекосяващ пустини и степи, бучаха и пищяха в слушалката.

— Бичо! Момче! Много ли си зает там? — Беше той.

— Другарю Сталин, болшевишки привети!

— Ако не прекъсвам работата ти по прибирането на захарната тръстика, имаш ли време да поговорим?

— Да, другарю Сталин.

— Херкулес, ти си избран отново за секретар на партията и заместник-премиер.

Въздишка на облекчение.

— Благодаря ви, другарю Сталин.

— Партията е винаги права, Херкулес. Другарят Сталин е винаги справедлив. Ела на гости на стареца, който знае как да отглежда най-хубавите домати в Грузия, та вечер да си попеем „Сулико“ на верандата. Помниш ли?

— Да, да, разбира се.

— Без лоши чувства, нали?

— Разбира се.

— В тази държава има твърде много информатори. Твърде много подлизурковци. Но всичко трябва да бъде проверявано.

— Бдителността преди всичко.

Сатинов разбра, че макар да бе изтезаван, Льоша не го беше предал. Ала връзката му с Дашка не бе останала тайна за него, затова бе споменал за Прусия и Берлин. За да му каже, че е знаел за нея и че по-скоро би умрял, но не би го предал. Сатинов преглътна буцата, която внезапно заседна на гърлото му. Никога не бе имал по-верен приятел от Льоша.

— А сега да се върнем към работата — каза Сталин. — Молотов проявява арогантно неподчинение. Замини за Москва. Направи му строго предупреждение. И още нещо. Ти ли отговаряш за здравеопазването?

— Ако вие желаете, другарю Сталин.

— Трябва ни нов министър. Онази докторка се оказа неподходяща, проверяват я. И този неин съпруг, какъв некадърник. Самолетът ти вече лети към Самарканд.

Телефонът замлъкна и Сатинов остана полуседнал и полуклекнал на ръба на леглото, вперил очи в тъмнината, асимилирайки този нов обрат. „Онази докторка… проверяват я.“ Главозамайването от наркотика на Сталиновото благоволение се бореше с неясната тревога за Дашка. Какво беше направил?

Поднасящи гуми и блъскане на врати; алеята бе осветена и мъже в униформа палеха лампите в къщата. Полковник Осипов, същият, който го бе информирал за отстраняването му преди няколко седмици, влезе в спалнята.

— Хайде, другарю Сатинов — каза той и го разтърси, както разтърсват дете. — За щастливците сутринта идва рано.

* * *

Септември 1945 г. Първият ден от новата учебна година в 801-во училище.

Много деца бяха завършили и Капитолина Медведева бе щастлива, че повечето от тях бяха приети в Московския университет, а няколко се бяха класирали и в елитния Институт за чужди езици. Докато стоеше на златните порти и чакаше пристигането на родителите и учениците, погледна с ъгълчетата на очите си към Инокентий Рим, за да се увери, че както му бе наредила, е застанал зад нея, за да подканва децата да влизат в училището, та да не се трупа опашка.

— Всичко е готово, както пожелахте, другарко директор — каза той.

— Много добре, другарю Рим.

Сега най-сетне можеше да си позволи известно удовлетворение, че се е върнала на любимата си работа, ала помнеше много добре, че само едно нещо я бе спасило от жестоката съдба, която бе сполетяла колегата й Голден.

Когато чу тежките обвинения срещу себе си на съда в отдел „Образование“ на Централния комитет, тя каза: „Инспектори, другари. Може ли да кажа нещо? Отнася се за мнение от най-висока инстанция, в което, мисля, ще намерите връзка с моя случай“.

И им връчи късчето хартия с надраскана с червен молив бележка: До учителката Медведева. Светлана несъмнено владее историята. Партията цени добрите учители. Й. Ст.

Да, Светлана Сталин бе обичала историята и една снежна сутрин през 1938 г. червенокосото малко момиче с луничките бе влязло в клас с бележката, която бе предало на своята любима учителка.

Капитолина не бе говорила за случилото се с никого и не бе показвала бележката на когото и да било. Но това свято късче хартия я беше спасило.

Лимузините започнаха да пристигат. Появи се и другарят Сатинов със своята дъщеричка Марико. Изглеждаше по-мургав и по-слаб от преди и бръчките на лицето му бяха станали по-дълбоки.

— Добро утро, другарю Сатинов — каза Капитолина Медведева. — Добре дошли за новата учебна година в 801-во училище.