Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (59)

Четиринадесета глава

Късен следобед, 18 ч. Телефонът звъни. Гол до кръста, пуснал бодлива прошарена брада, с кафяви лекьосани панталони и боси крака, Сатинов, който чакаше в кухнята, вдигна слушалката.

— Как си, скъпи? — каза Тамара.

— Добре — отвърна той. След като потисна моментното разочарование, че не беше гласът, който казваше „Аз съм“, за него беше утеха да я чуе.

— Как върви проектът? — попита Тамара.

— Тук съм много зает — излъга той.

— Толкова много работа ли има, колкото се опасяваше?

— Още повече. Не мога да си поема дъх от зори чак до… Току-що влизам.

— Реколтата от захарна тръстика ще покрие ли заплануваните количества?

— Надявам се, ако успеем да изгладим проблемите.

— Скъпи, знаеш ли кога ще се върнеш?

— Не, но мисля за теб през цялото време. Как са децата?

— Марико е до мен. Искаш ли да говориш с нея?

— Да.

— Добре ли си, Херкулес? Звучиш малко унило.

— Просто съм уморен.

— Ето ти Марико.

— Здравей, татенце!

Глас, по-приятен за него и от трели на славей. Сатинов едва не заплака.

— Миличка Марико, как са кученцата от твоето училище?

— Днес имат урок по пеене.

— Целуни ги от мен. — Гласът му трепна. „Любовта — помисли си — е достатъчна само когато може да съществува в света, в който живееш.“ — Марико, целувам те от цялото си сърце.

— Довиждане, татенце! Ето ти пак мама.

— Обичам те, Херкулес — каза Тамара и той почувства как топлината, която сякаш бе твърде силна, за да идва от нейното малко тяло, стигна безпогрешно до него, като стрела, която прелита през гъста гора и улучва целта си — както бе искала тя.

— И аз те обичам, Тамрико.

— Хайде, до утре — каза тя и затвори.

Тогава той осъзна, че може никога повече да не види нито Тамара, нито Марико. Че е бил напълно обсебен от Дашка и изобщо не го е било грижа за истинския му живот. Едва сега, когато Тамара даде слушалката на Марико, си спомни, че като член на Политбюро бе получил протоколите от разпитите на маршал Шако, които съдържаха следните редове:

Разпитващ: Кой е отговорен за престъпните саботажи на тези самолети?

Арестант Шако: Виновникът е само един — Сатинов.

С колко ли изтезания бяха изтръгнати тези думи от устата на храбрия му приятел? Но той ги беше прочел и бе продължил нататък като сомнамбул, който намира някак си пътя по познатите стълби и коридори на своя живот, без да вижда нищо около себе си.

На другата сутрин в кабинета му дойде Чубин.

— Другарят Молотов кани най-учтиво вас и другаря Доров на разговор в кабинета си.

Сатинов премина дългите коридори и когато влезе в приемната, завари Молотов и Доров да чакат със странно изражение на лицата. Преди да бе сварил да каже нещо, между тях и него застана полковник Осипов, началникът на охраната на Молотов.

— Здравейте, другарю Сатинов.

— Здравейте, полковник.

— Това е за вас. — И му връчи затворен плик.

Строго секретно

До: другаря Сатинов, Е. А.

От: другарите Сталин, И. В., Молотов, В. М., Жданов, А. А., Берия, Л. П. и т.н.

Политбюро единодушно реши, че

1. Другарят Сатинов е допуснал сериозни грешки в самолетостроенето;

2. Органите по сигурността да разследват саботажите и катастрофите в ръководените от другаря Сатинов сектори;

3. Възлагаме на другаря Генрих Доров да разследва поведението на другаря Сатинов;

4. Другарят Сатинов да бъде освободен като секретар на Комунистическата партия и първи заместник-премиер;

5. Другарят Сатинов незабавно да бъде изпратен да контролира събирането на реколтата от захарна тръстика в Узбекистан.

Подпис: Сталин и т.н.

Сатинов се огледа за Молотов и Доров, но те бяха изчезнали.

— Кога заминавам?

— Прочетохте ли това? — попита неуверено Осипов.

— Разбира се. Веднага ли тръгвам?

— Не. Преди това органите са организирали среща. Последвайте ме.

Отведоха го в заседателната зала на другаря Молотов. На масата, между двама цивилни служители на държавна сигурност, седеше смазан човек, толкова слаб, че опърпаният костюм едва се държеше на него, яката на ризата бе твърде широка за превития врат, лицето бе покрито с рани и кръвонасядания, някога гъстите му мустаци бяха проскубани. Осипов каза на Сатинов да седне срещу своя човек и той разбра, че това е така наречената очна ставка за изтръгване на самопризнания.

— Познавате ли този човек, другарю Сатинов?

— Да.

— Кой е той?

— Полковник Льоша Бабанава.

— Бихте ли се съгласили, другарю Сатинов, че Бабанава знае всичко за вас?

— Не, не всичко — отвърна Сатинов. Бабанава не знаеше за Дашка. Или пък знаеше? — Но да, знае доста.

— Бабанава малко ни се опъна. Той е силен мъж. Но сега трябва да кажеш, каквото знаеш, Льоша.

— Казах им всичко. Всичко. Съжалявам, началник. — Льоша вдигна очи и Сатинов надникна в тях. Наистина ли бе предал приятелството им? Не би му се сърдил, ако беше го сторил, ала трябваше да помисли какво знае бившият му телохранител. Възможно ли бе Льоша да е знаел за Дашка?

— Видяхте ли? — каза полковник Осипов. — Затова си спестете излишните страдания, другарю Сатинов, и ни кажете онова, което Льоша вече потвърди. Льоша?

Мълчание. Един от цивилните потупа Льоша по рамото и му посочи листа с напечатан текст пред него. Той сякаш се събуди.

— Често ви чувах да казвате, че нашите самолети са летящи ковчези за пилотите ни и че Сталин е виновен за това.

— Не е вярно. Никога не съм казвал подобно нещо. Нито веднъж.

Бедният Льоша отново бе потупан по рамото. Този път му бе трудно да намери нужното място на листа, така че полковник Осипов му подшушна очаквания отговор. Той кимна.

— Били сте вербуван за шпионин от американците и ционистите.

— Никога — отвърна Сатинов. — Верен съм на идеите на Ленин и Сталин още от шестнайсетгодишен.

— Още едно нещо, Льоша — каза полковник Осипов.

— Да, в разрез с комунистическия морал, вие…

Сатинов изтръпна.

— На фронта, когато бяхте в щаба на маршал Рокосовски и в Берлин, вие продавахте медицински материали от Министерството на здравеопазването за лична печалба.

Сатинов надникна в душата на Льоша, изведнъж осъзнал, че те са на път да разбият целия му живот. Че са само на крачка от самата Дашка. Прусия. Берлин.

— Знаех всичко — каза Льоша. По лицето му се стичаха сълзи. — Вие не подозирахте, че знам за неморалните ви постъпки. Но аз им казах всичко!

* * *

След това Сатинов бе откаран право на гарата и тикнат в запазеното купе с охрана от двама чекисти. Сега, две седмици по-късно, още не беше паднал, но се люшкаше на ръба на пропаст, в която неминуемо щеше да повлече Тамрико, децата си, а вероятно и Дашка, заедно с нейните. Децата на Троцки бяха ликвидирани до едно; хубавата дъщеря на Тухачевски бе изпратена зад арктическия кръг. Засега никой не се занимаваше с него, нито бе жив, нито бе в рая, нито пък в пъкъла. Още беше така омаян от Дашка, че бе като вцепенен.

Горчивите мисли за сгромолясването му, за ролята на Генрих в него, за предателството на Льоша бяха прогонени от спомена за последните му срещи с Дашка в специалната стая на „Арагви“ — толкова жив, че в пороя от картини и възприятия сякаш отново усети, вдъхна и вкуси нейното удоволствие. Още виждаше блясъка на стиснатите й бели зъби, през които напираха запъхтяният дъх и смехът, усмивката на великолепните извити нагоре устни, чувстваше целувките с вкус на бяло вино, копринената мекота на кехлибарените бедра, когато тя сядаше върху него, надявайки се, напук на здравия разум, че чакащият в нишата келнер изобщо няма да се досети, че той е дълбоко в нея, благопристойно покрит от бялата й плисирана пола.

„Знаеш, че това просто не може да продължава — казваше тя след това, с разширени от възбуда зеници, видимо изумена от поведението им не по-малко от него. — Но не бъди толкова сериозен. Целуни ме още веднъж.“

Спомените се разпокъсаха и изчезнаха и тогава Сатинов разбра, че след като още не се беше измъкнал от това положение, го очакват деветте грама в тила — по-скоро рано, отколкото късно.