Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (57)

Дванадесета глава

Минали бяха шест седмици, откакто децата бяха осъдени и въпреки че те вече се бяха върнали от Средна Азия, кариерата и целият живот на Херкулес Сатинов все още бяха на ръба на пропастта. Странното бе, че макар подчинените му генерали от военновъздушните сили да бяха арестувани и дори Генрих Доров да го беше предупредил, че има проблеми с министерството му, той на практика не бе очаквал това да се случи. То бе назрявало дълго време, но такъв беше маниерът на Сталиновото ръководство: той винаги следваше капризите си и упражняваше натиск. В очите на Сталин дори самият факт, че се бе чувствал в безопасност, можеше да е бил достатъчно основание да го стресне.

Сега — на хиляди километри от Москва, от Тамрико, от семейството си и Кремъл — Сатинов седеше сам, небръснат, в примитивната кухня на малка държавна дача в покрайнините на Самарканд, пушеше цигара от лют местен тютюн, отпиваше от чашата арменски коняк и мислеше за Дашка Дорова.

Мъж в униформа със сини петлици и тесни ориенталски очи го погледна от прага и отново изчезна. Сатинов не му обърна внимание. Беше август, жегата в тази къща с червени стени, изградена върху червена почва, бе потискаща и той беше гол до кръста. Болезнени бодежи пронизваха гърдите му, но не знаеше дали има киселини в стомаха, или нещо не е наред със сърцето му.

Как бе изгубил контрол над нещата? Нима бе захвърлил всичко заради една жена, която бе преобърнала живота му наопаки и го беше превърнала в ад?

Освобождаването на децата бе разпалило отново любовта им, напук на неговия здрав разум и нейните все по-силни лоши предчувствия, и този кратък, последен изблик на чувства бе пламнал с особена сила. Ала кратките телефонни разговори и единствената им среща бяха за него по-мъчителни от липсата на контакти, защото предизвикваха такива пристъпи на неутолим копнеж, че не знаеше как да се справя с него.

— Свършено е, веднъж и завинаги — бе казала тя. — Никакво подновяване повече. С теб прекосих моста към света на страстта, но си дадох сметка, че не съм създадена за такъв живот, и се върнах обратно. Не можем да рискуваме всичко, което е наистина ценно; не можем да градим своето щастие върху нещастието на хората, които обичаме. Тези неща се започват лесно, но да приключиш с тях, е изкуство, не е ли така? Трябва да си отида.

И после, по-късно същия ден, в таблата за входящата му кореспонденция се появи нов плик, адресиран на пишеща машина: „Др. Сатинов, Строго секретно“. Отвори го и вътре намери лист от евтино издание на Пушкиновия „Евгений Онегин“. Никога не бе чел „Онегин“, а Детското дело бе затвърдило убеждението му, че романтичната поезия е безполезна глезотия в тази стоманена ера на прогреса и социализма.

— Чубин!

— Да, другарю Сатинов?

— Тичай да ми купиш един „Онегин“.

Бедният Чубин, отново смаян от внезапните литературни прищевки на началника си, стори каквото му бе наредено и Сатинов запрелиства „Онегин“. Накрая стигна до страницата, която му беше изпратила тя, наведе се над бюрото и започна да я изучава внимателно. От дуела е минало много време. След дългогодишни странствания в чужбина Онегин среща отново Татяна. Сега тя е влиятелна светска дама, омъжена в Петербург. Онегин разбира, че е безумно влюбен в нея и й пише, за да й каже това. Тук следва пасажът, отбелязан от молива на Дашка:

А мене… тоя шум и трясък,

живот омразен и презрен,

успехите и моя блясък

не ме пленяват нито ден…

Да, аз ви любя (без лукавост),

но с друг се клех в тържествен час

и вярна вечно ще съм аз.^[1]

Това бе той, отговорът на Дашка, настигнал го в тишината на тази стая с голям портрет на Сталин, заседателна маса и внушителен брой телефони. Ядосвал се бе на своите деца, задето се пренасят в света на романтиката, а сега той самият, железният комисар на Сталин, се бе потопил в него. Всеки стих го шибаше като камшик, но той четеше и препрочиташе пасажите, питайки се дали може да издържи дори и минута повече на тази емоционална въртележка, която го мяташе ден след ден между страданието и възторга, на това безкрайно кръжене между радостта и отчаянието, което бе продължило почти през цялата им година заедно.

Сега, изнемогвайки в задуха на къщата с червени стени в Самарканд, Сатинов се връщаше към всеки миг от тяхната връзка. Мислеше си, че му е провървяло да се люби с такава жена. „Имаш огромното щастие да обичаш и да бъдеш обичан“ — каза си гласно.

През съзнанието му преминаваха като на кино (за хиляден път) вълшебните сцени в стаята за интимни срещи на ресторант „Арагви“. „Сексът изпълва само няколко часа от цялото ни съществуване — мислеше си той, — но все пак тези безценни мигове струват повече от месеци и години от обикновения ни живот.“

Централноазиатската горещина го заливаше на вълни, които размътваха зрението му. Каква противоречива личност бе тя, овладяна и хладна в своята сфера, но също така способна на неудържимото пламенно безразсъдство, което помиташе и двама им. Понякога се забавляваше — и самоизтезаваше, — като пресмяташе колко е часът в Москва и се мъчеше да си представи какво прави тя в този момент. Дали слагаше Сенка да спи? Или се събличаше в края на деня? Ненавиждаше Генрих, задето бе неразделна част от простите тайни на нейното всекидневие.

Мразеше го и заради ролята му в неговото продължително заточаване в Самарканд, макар че той бе само вестоносец на Сталин. Генрих би направил всичко, каквото му кажеше Сталин. Заля го вълна от убийствен гняв и замечта да унищожи Генрих — но това би означавало да унищожи също така Дашка и семейството й. Не, много по-добре бе да изтърпи своето наказание в Самарканд, докато останалите му любими хора — Дашка, децата, Тамрико — са в безопасност в далечната Москва. Може би най-голямото му облекчение бе, че Генрих Доров не подозираше нищо за връзката му с неговата съпруга. Никой не знаеше за нея и той се надяваше никой никога да не научи.

И така, тук, в къщата с червените стени, Сатинов се събуждаше всяка сутрин с вкус на пепел в устата и надигаща се в гърлото сол. И плачеше в леглото. Той, маршал Херкулес Сатинов.