Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (54)

Девета глава

Апартаментът на Франк, ранен следобед. Лъчите на слънцето пронизват кръжащите във въздуха прашинки и се изливат върху отсрещната стена в златен калейдоскоп. Макар още да не знае, че приятелите й ще бъдат освободени, Серафима предчувства, че те скоро ще се приберат по домовете си, и й се струва, че всичко в нейния свят е наред. Франк я посреща и за известно време думите са излишни. Той, както винаги, весело й отдава чест с двата пръста и тя вижда, че е в прекрасно настроение.

Сетивата й регистрират с наслада цитрусовия аромат на одеколона му, докосването на нежната му кожа и меката му като на момиче коса, очите му. Целува го по бузата, той повдига брадичката й и я целува по устните. Тя затваря очи и дълбоко от гърлото й се изтръгва въздишка.

Той започва да я съблича и този път тя сама разкопчава ризата му, пръстите й изведнъж стават толкова пъргави, че изпълняват задачата за рекордно кратко време. Когато той й помага да издърпа роклята през главата си, не се притеснява, че змийската й кожа ще се разголи. Напротив, няма търпение да му покаже, че още е негова, цялата, с всичко изящно и всичко грубо у себе си. Когато и двамата остават голи, усеща как змийската кожа предвкусва докосването му. Копнежът й бива задоволен, пръстите му се плъзват леко по изгорената пергаментова кожа.

— Това означава, че си моя и ще бъдеш моя завинаги — прошепва той.

… там вълшебница ми даде

този тайнствен талисман.

Любят се, после, без да я изпуска от прегръдките си, той казва:

— Серафима Константиновна!

— Защо си така официален?

— Трябва да те попитам нещо. — Серафима усеща как тялото му се напряга, докато събира смелост. — Ще се омъжиш ли за мен?

— Шегуваш ли се?

— Приличам ли ти на шегаджия?

— Май не — съгласява се тя. — Ти си сериозен млад мъж. — Млъква. Замисля се. — Няма нужда да го правиш. Не съм сигурна, че ще ми позволят да напусна страната, а това може да ти навлече куп неприятности…

— Скъпа, единственото, което искам, е да прекарам остатъка от живота си с теб. Виж какво съм ти донесъл. — Отваря малка червена кутийка, подплатена с коприна. Вътре има златен пръстен с три диаманта, големият по средата. — Искам да го носиш през целия си живот с мен. Моля те, моля те, кажи да!

Серафима е толкова развълнувана, че се бои да не припадне. Само допреди няколко седмици е била в затвора, а сега може би ще се пренесе от комунистическа Москва в Ню Йорк, Америка — от ученичка ще се превърне в съпруга. И изведнъж осъзнава, че и нейното единствено желание е да се омъжи за Франк. Ала има много неща, които я изпълват със страх. Приятелите й са още в затвора и съзнава опасността, която крие връзката с Франк.

— Добре ли си? — пита загрижено той. — Напоследък преживя толкова много. Няма нужда да ми отговаряш веднага. Аз просто…

— Какво? — пита тя.

— Просто не мога да понеса да бъдем разделени отново така, без да зная къде си.

Тя бавно му подава ръката си. Казва:

— Да, ще се омъжа за теб. Аз също искам да бъда завинаги с теб.

Той й слага пръстена, който лепва на пръста й, сякаш винаги го е носила.

— Нима е възможно? — възкликва той. — Ставал е на баба ми, става и на теб. — Повдига ръката с пръстена, целува я, после целува устните й. — Ти вече си бъдещата госпожа Франк Белман, трябва да планираме всичко много внимателно.

* * *

На другия ден пред златните порти настроението бе празнично. Пухчетата на тополите се носеха из въздуха като талази на снежна вихрушка. Въздухът миришеше на люляк. До края на срока оставаше само седмица.

Докато идваха пеша от улица „Грановски“, с охрана пред и зад тях, Сатинов каза на трите си деца:

— Сигурен съм, че не е нужно да ви напомням: не обсъждайте помежду си нищо, свързано със следствието.

Пред портите децата се разцелуваха с приятелите си, чувствайки се почти като възрастни след преживения кошмар. Джордж попита Андрей както преди:

— Какво ново?

Само че нищо вече не беше както преди.

— Всички излязоха от затвора — отвърна Андрей. — Слава богу.

— Освен учителя ни Беня Голден — допълни Минка Дорова и хвана подръка Серафима. — Но съм сигурна, че и той ще излезе скоро.

Сатинов проследи с поглед децата си, докато минаваха през училищните порти. Нещата се бяха променили, но все пак сякаш беше постигната някаква крехка нормалност. С тези мисли той се обърна и си тръгна, но изведнъж спря отново. Пред него стоеше самата Дашка Дорова, която целуваше своя Сенка, своя любим Малък професор, преди да го пусне да влезе в училището.

Тя се изчерви, когато го видя.

— Поздравления, другарю Сатинов, имам чувството, че започва нов срок — каза тя. — И честито повишение!

Денят изведнъж му се стори главозамайващо слънчев. Копнееше да й обясни, че това повишение не е съвсем такова, каквото изглежда. Само тя би го разбрала и мисълта му щеше да има някаква стойност само ако я споделеше с нея. Вместо това каза, припомняйки си как бе изглеждала тя, когато тези гъсти черни коси, сега прибрани в красив кок, се разпиляваха върху голите кехлибарени рамене:

— Днес няма нужда да говорим за времето.

— То просто стана за мен по-слънчево — отговори му тя и на устните й грейна онази ослепителна леко коса усмивка.

— Чудех се…

— Какво? — попита тя, затаила дъх.

— Чудех се… как ли е скъпият академик Алмаз. Мъчи ли го подаграта?

— Чувства се по-стар и по-раздразнителен от всякога. И много, много по-трудно подвижен.

— Да му се обаждам ли понякога? Ще ми бъде ли позволено, как мислите?

Тя замълча, после пристъпи по-близо до него и той усети разкошния й парфюм.

— Мисля, че бихте могли. Да, бих казала дори, че той очаква обажданията ви.