Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (48)

Трета глава

— Добро утро, Малък професоре. Стани и заблести! — каза закръглената надзирателка, на която Сенка бе прикачил прякора Бламанж^[1]. — Има ли нови думи, на които да ни научиш?

Сенка забеляза промяната в тона й. Той още беше в раираната копринена пижама, която носеше, когато го арестуваха; време беше да се преоблече. Майка му никога нямаше да му позволи да носи толкова дълго една и съща пижама!

— Спа ли изобщо? — попита Бламанж.

— Спах по-добре.

— Хубаво. Трябва да си отпочинал за онова, което ти предстои.

Час по-късно Бламанж му донесе закуската. Усмихна му се, разроши косата му и дори му отпусна две парчета бородински хляб и грамаден триъгълник козе сирене.

— Отслабнал си, младежо. Трябва да те поохраним. След малко ще дойдат да те заведат на всекидневния разговор.

Разговор? Сирене? Сенка се зачуди какво става. Зададе си същия въпрос, когато пазачите, които го съпровождаха, започнаха да се шегуват, единият дори залюля ключовете си като фенер. Възможно ли бе да са разрешили случая с убийствата? Ако тези недодялани мъже наистина бяха рицарите на революцията от прославената ЧК, създадена от другаря Дзержински, трябваше отдавна да са го решили! Самият Сенка можеше да го реши много по-бързо. На света положително нямаше друго десетгодишно момче, което да е принудено да разсъждава над толкова сериозни неща.

Въведоха го в друга стая за разпити, където завари друг разпитващ на име полковник Комаров. Къде беше Омара? Измъчваше другиго или, дай боже, лежеше пиян някъде в куп лайна? Или, още по-хубаво, някой биеше него?

Къдрокосият нов разпитващ изобщо не приличаше на чекист. Той наистина се усмихна. Сенка наведе глава и вдигна кафявите си очи, за да изобрази онова, което майка му наричаше „физиономия на детски идол“. Може би и тук някой считаше, че децата заслужават внимание? Когато разпитващият запали цигара, Сенка забеляза, че на дясната му ръка липсва половин пръст.

— Кога мога да видя мама? — попита той, окуражен от привидната дружелюбност на Комаров. Майка му често повтаряше, че има нужда да го гушка колкото може по-често, и задължително поне по десет пъти на ден. Бедната мама не го бе прегръщала от дни. — Мама добре ли е? Боя се, че може да й липсвам. На мен тя ужасно ми липсва.

— Ще я видиш скоро, ако ни помагаш — отвърна Комаров и кръстоса крака, при което ботушите му изскърцаха.

— Досега ви помагах, нали?

— Да, несъмнено.

„Не твърде — помисли си Сенка. — Само глупак би ви помагал много.“

— Кажи ми тогава — каза Комаров, като се наклони напред и се престори, че е много заинтригуван от Сенка. — Вчера ходих на футболен мач на „Спартак“.

„О, не — каза си Сенка, — този ще ми говори, сякаш съм като всичките други момчета. Голяма грешка, полковник Комаров.“

— Обзалагам се, че обичаш футбола, а? Обзалагам се, че си истински футболист?

— Ами… — Сенка размишляваше дали да му угоди, или да му каже истината за своето отношение към спорта. Ако Омара му бе задал този въпрос, може би щеше да го излъже, но този изглеждаше по-мил. — Всъщност изобщо не обичам футбола.

— Мислех, че всички момчета обичат футбола.

— Не всички — гордо отвърна Сенка.

— Тогава се обзалагам, че обичаш баскетбола? Да не си от децата, които играят баскетбол?

— Не — каза Сенка.

— А лагеруването?

— Шегувате ли се? Мразя студа и неудобствата.

— Какво обичаш тогава?

— Опера. Балет. Кино. Поезия.

Комаров поклати глава и Сенка добави:

— Говоря сериозно. Аз мразя всички спортове.

— Много си зрял за възрастта си.

Накъде водеше всичко това? Сенка се чудеше какво ли си бяха наумили сега. Каза си: „Играй, докато разбереш“.

— Всъщност не, но предпочитам по всяко време да нося костюм.

Комаров внезапно угаси цигарата.

— Разкажи ми за баща си.

„Подготви цялата си отбрана! — каза си Сенка. — Разположи бойците в укрепленията! Зареди оръдията! Наточи ятагана! Нещо не е наред.“

— Той е много зает в Централния комитет. Не се смее на шегите ми както мама, не ме гушка. Много е строг, но мама казва, че е такъв, защото работата му е много важна.

— Говори ли някога за политика?

— Никога.

— Какви истории разказва за работата си?

— Никакви. Казва, че работата му е секретна и ако го попитам за нея, може и да ме плесне. Много силно.

— Правилно. Споменава ли понякога другаря Сталин например?

Сенка събра цялото си внимание, за да отговори правилно.

— Не, освен за да каже: „Днес ще празнуваме рождения ден на великия Сталин“. И всяка вечер, преди да започнем да се храним, вдига наздравица за великия Сталин.

— Родителите ти харесват ли вашия апартамент?

— Да, обожават апартамента.

— Колко вили имате?

— Две. Както всички останали.

— Повечето хора изобщо нямат вили — каза Комаров. — Прекалено ли е да имате две? Майка ти иска ли повече?

— Не. — Накъде водеше всичко това? — Тя не се интересува от материални неща. — Което си бе откровена лъжа. Майка му обожаваше вилите и лукса на Запада!

— Майка ти е много добре облечена, нали?

— Тя е най-красивата майка на света.

„Любовта ти към нея е твоята слабост. Мисли внимателно!“

— Говори ли за това откъде си набавя дрехите и парфюмите?

— Мама работи много. Тя е лекар.

— Но обича хубавите неща в живота, нали? Колко кожени палта има?

— Не знам, но изглежда много хубава в тях.

— Искам да науча повече за майка ти. Ще ми разкажеш ли?

„Колко странно, че вече не питат за тях, за децата“ — помисли си Сенка.

— Какво искате да знаете?

— Родителите ти говорят ли понякога за политика?

„Не и пред нас — помисли си Сенка. — Само когато си шушукат в банята (макар че понякога чувам неща, които не бива да знам).“ Готвеше се да каже това, но се сети, че след като шепнат, значи, не искат някой да чуе какво си говорят, и реши да си замълчи.

— Говорят си какво ще има за вечеря, какви филми да гледаме, за времето.

Комаров протегна ръка и помилва Сенка по бузата, осакатеният пръст мина покрай окото му и после проследи очертанията на челюстта чак до брадичката, която повдигна леко. Сенка седеше съвсем неподвижно и се опитваше да не трепери.

— Трябва да ни помогнеш. Ако не, няма да видиш майка си. Никога повече.

— Ще ви помогна. Обещавам — прошепна Сенка.

Комаров се облегна назад и заговори нормално:

— И така, чувал ли си баща си да казва, че неговият гениален шеф винаги му се е доверявал, но вече не оценява способностите му?

Сенка моментално застана нащрек. Баща му обожаваше Сталин, всички знаеха това, ала веднъж — в началото на войната, когато Сталин го бе уволнил — бе критикувал своя началник. Но откъде знаеше Комаров за това? Станало бе в градината на дачата. Там нямаше никого, освен родителите му и него. Минка я нямаше. Но много добре помнеше, че Демян беше там. Демян бе чул.

— Това са само дреболии — каза непринудено Комаров. — Но ти навярно си спомняш случая? Спомняш си го, нали?

— Да критикува вожда на съветската държава би било нещо съвсем нетипично за моя баща — каза Сенка.

— Не се занасяй с мен, хлапе. Не лъжи. И има още една дреболия. Спомняш ли си, когато майка ти каза: „След всичко, което са преживели, нашите еврейски сънародници тук имат нужда от свое място“? Може би еврейска родина? Цион в Съветския съюз. Тя е еврейка, нали? Преди да се омъжи, не се ли е казвала Дашка Мойсеевна Диамант?

Разхождали се бяха по „Грановски“ скоро след като съветските части бяха завзели Бабий Яр, където нацистите бяха избили толкова много евреи. Сенка си спомняше колко разстроена беше майка му. С тях нямаше никой друг — освен Демян. Сега вече знаеше, че когато бе предал Кадифената книга на тайните служби, Демян им бе дал и тази убийствена информация. Сенка почувства как по гръбнака му полази тъничка струйка страх. Демян бе малоумник. Тези две истории можеха да унищожат родителите им.

— Опитвам се да мисля — каза той тихо.

— Знаеш ли колко огромен е Съветският съюз? Помисли си за всичките негови танкове, заводи, степи, оръдия, за неговия народ, за партията, войската и мощта на органите за сигурност — а после помисли и за себе си, Сенка Доров, на десет години. Какъв шанс имаш? Можем да те смажем и от теб да не остане нищо. Единственото, което искаме от теб, е да си спомниш две кратки изказвания на твоите родители. Много ли искаме?

— Мисля, но никое от тях не ми звучи достоверно.

— Мога да приема, че брат ти си е измислил едното — каза Комаров. — Но ние мислим, че поне едната история трябва да е вярна.

— Едната от тях?

— Да, едната от тях.

Едната бе срещу баща му, другата — срещу майка му. Сенка знаеше, че никоя от тях не бе „дреболия“. Първата — критика срещу самия Сталин. Втората — ционистко — американски империализъм. Разкодирани и преведени на партиен език, и двете можеха да бъдат представени като измяна. Всяка можеше да доведе до незабавен арест и може би екзекуция. Да: мама, татко, деветте грама.

Светът се завъртя около Сенка. Той започна да диша по-бързо, но въздухът все не му стигаше.

— Не може да си е измислил и двете, нали? — каза с престорено безразличие Комаров, но после задъвка чуканчето на безименния си пръст и този тик показваше, че въпросът е много важен за него.

— Какво искате да кажете? — попита Сенка. Заради астмата усещаше дробовете си плитки, кислородът не му достигаше. Повдигаше му се, трябваше му захар. Спомни си деня, когато не можа да прескочи коня в гимнастическия салон и как престореният му припадък бе разрешил онази криза. Трябваше да направи нещо. Колко бързо бяха стигнали от закачките до ешафода!

— Виж, просто е. Аз ти разказах две истории, една от които трябва да е вярна. — Комаров протегна ръка и отново проследи линията на челюстта му. — Избери едната — каза шепнешком.

Сенка се чувстваше като елен в капан. Ако потвърдеше едната, органите щяха да имат основание да повдигнат обвинение срещу един от родителите му. Баща му или майка му щяха да му бъдат отнети и може би ликвидирани. Каквото и да кажеше, щеше да унищожи някого, когото обича. Колкото по-дълго се дърпаше, толкова по-силно щяха да се стягат железните челюсти около краката му. Искаше да предложи себе си вместо своите родители, но такъв избор не му бе даден и му беше толкова зле, че се олюляваше на стола си. Майка му или баща му? И защо този ужасен избор бе предоставен тъкмо на него?

— Не може да не изпълниш тази малка молба на партията — казваше Комаров. — Избери едното или никога няма да излезеш от тук.

— Чувствам се толкова слаб… Не мога да дишам. — Сенка се свлече на пода и мракът се сключи над него.