Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (46)

Първа глава

Дашка се бореше да остане жива. Имаше чувството, че въздухът, който изпълва дробовете й, е от сироп и че гази във втвърдяващ се бетон. Сега, когато Минка и Сенка ги нямаше, всеки миг бе изпълнен със смазваща тъга. Знаеше, че ако спре за момент, ще падне в несвяст, и не бе сигурна, че ще може да се изправи повече. Механичната нагласа на Генрих, безчувствената му природа също започваха да я вбесява. Покорството му пред Сталин по-важно ли бе за него от нея, от Сенка и Минка? Ала суровият, силен Генрих бе неин съпруг; единствената й грижа бяха децата, а те щяха да се върнат само ако останеше с него.

Сега, пред златните порти, докато водеше Демян на училище, тя видя Херкулес Сатинов, великолепен в своята лятна генералска униформа, но измъчен и уморен като нея. Знаеше, че не бива да разговаря с него. Но въпреки това бе ужасена, че той ще надникне в очите й, както някога тя бе надникнала в неговите, и двамата ще си спомнят всичко, което се бе случило помежду им.

При мисълта колко липсва на своя възхитителен Сенка, как той плаче в леглото, как мрази храната, която му дават, буквално започна да й се повдига — и то още преди да се бе сетила за страха му по време на разпитите; ами ако получеше астматичен пристъп? Ужасиите сякаш се рояха около нея, отвън и отвътре. „Моля те, Боже, нека бъдат добри с него и нека скоро си дойде!“

Погледна родителите, охранителите и учителите около себе си. Беше обикновена сутрин пред училището, но техният живот продължаваше да тече нормално, докато нейният бе вече напълно различен и напълно спрял. За нея вече нищо не беше същото; дори слънчевата светлина и цъфналите дървета бяха зацапани с погребално черни петна.

Херкулес сигурно знаеше нещо за Сенка? Трябваше да го попита. Бързо. Но се боеше, че някой можеше да подслуша техния мъчителен разговор, да забележи как се накланят един към друг. Всяка грешка сега можеше да струва скъпо на Сенка и Минка, а това щеше да я накара да намрази Херкулес. Когато той я погледна, на бузата му затрепка мускулче и тя почувства потиснатите му бушуващи чувства.

— Добро утро. Чудя се дали времето ще се промени? — каза тя. — Слънцето… ме заслепява. Не мисля, че ще издържа още дълго.

— Не гледайте към слънцето — отвърна бавно и предпазливо Сатинов. — То може сега да ви заслепява, но няма винаги да е толкова ярко.

Дали й казваше: „Почакай следствието да свърши, децата ти скоро ще си дойдат у дома“? Какво имаше предвид? Като лекар в Кремльовка Дашка бе виждала Абакумов и Берия, а и други ръководители по долни дрехи, докато бе мерила кръвното им налягане — но същите тези хора все пак бяха отвели децата й и само Бог знаеше какво правят с тях. За пръв път се запита каква е тази създадена от тях самите система, която се отнася с децата по този начин? Искаше й се да изкрещи на Сатинов: Какво знаеш?. Ала не биваше да крещи, не биваше да гледа в слънцето, знаеше, че я проверяват и че не бива да издава страха и гнева си. „Преструвай се“, каза си, но това бе почти невъзможно. Тревогата отново я удари в стомаха, вътрешностите й се преобърнаха, сякаш някой въртеше тирбушон в утробата й, и за миг имаше чувството, че ще припадне.

— Ясно, ясно — каза тя. — Но времето скоро ли ще се промени?

— То се променя — отвърна той.

Какво ли имаше предвид? Че разследването вече приключва? Че Сенка и Минка си идват у дома?

— Дашка — каза той, като се наклони към нея, — чух, че идва дъжд…

— Дъжд ли? — попита отчаяно тя. — Но децата няма да разберат, че вали, защото са вътре.

— Точно така — каза Сатинов. — Върху тях може да паднат няколко капки, но тези, които ще се измокрят, сме ние.

— Ние ли?

— Бъдещето на комунизма зависи само от съветската младеж — каза той предпазливо.

Дашка затвори очи, опитвайки се да разбере какво означава това. Сигурно искаше да й каже, че те вече не се интересуват толкова от децата. Вътрешностите й се поотпуснаха, после се стегнаха като примка. Или пък имаше предвид, че ще използват децата им срещу тях, техните родители? Нов спазъм в утробата я накара да изстене и тя притисна ръце към корема си. Дълбоката болка вътре в нея означаваше, че кърви. Не бе изненадана: всеки си имаше слабо място, нея отчаянието и страхът винаги я удряха там. Ала носеше кремав костюм и бе съвсем неподготвена за това. Закъсняваше за среща в министерството, а сега и това. Трябваше бързо да се прибере вкъщи и да се преоблече. После нещо я накара да спре и тя си даде сметка, че изобщо не бе попитала за семейството на Сатинов: как беше Тамара и къде беше Марико? С него бе само Марлен.

— Трябва да бягам — каза тя. — Марико тук ли е? Не я видях.

Изражението на Сатинов омекна за един красноречив миг.

— Тя в момента не може да идва на училище — промълви той с усилие.

Значи и Марико! Момиченцето беше само на шест години, четири години по-малко от Сенка! Какво ли преживяваха той и Тамара?

— И ти ли? — прошепна.

В душата й се надигна съчувствие към него и, да, към Тамара. Пребори се с импулса да го докосне. Любовта й към него беше като акула точно под повърхността на водата. Ако продължеше да се спотайва в плитчините, щеше да я разкъса. Прониза я чувство на отвращение, разкаяние, вина. Потръпна при мисълта за онова, което бе правила.

Изведнъж проумя, че използват децата им срещу тях. Ами ако Сенка бе казал нещо глупаво? А Минка? Щеше ли някой от тях да преживее това?