Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (44)

Десета глава

Дашка Дорова и Херкулес Сатинов не се срещнаха повече чак до първия ден на новия срок в 801-во училище. Беше началото на май и той можеше да вижда Дашка пред златните порти, тя също можеше да го вижда и понякога, когато се разминаваха, му прошепваше: „Повече от вчера. По-малко от утре“. Или само „Алмаз!“. Но бяха непрекъснато наблюдавани от съпрузи, другари, лична охрана и секретари, а и внимаваха да не нараняват близките си и да не привличат вниманието на органите.

Когато надникваше в сърцето си, Сатинов откриваше, че обича Тамрико, но чувствата му към нея бяха друг вид любов. Обаче не виждаше в това никакво противоречие. Казваше си, че любовта има много нюанси. Те двете заедно го правеха завършен. Колкото до секретността, тя не го затрудняваше: той бе болшевик, свикнал бе да води таен живот.

Бяха намерили начин да си говорят по телефона. Понякога иззвъняваше апаратът в конферентната зала до кабинета му.

— Здравей, аз съм.

— Здрасти, аз.

— Обичам те — казваше тя.

— Обичам те и обичам да съм обичан от теб, това тайно вълшебство в живота ми е най-неочакваната радост за мен.

— Ала къде ще ни отведе? — питаше тя, изведнъж разтревожена.

— Ако питаш мен, не е нужно да води нанякъде. То просто съществува.

Тя прихваше:

— Наистина ли го казваш ти, Железния комисар? Как е могла тази прекрасна романтика да оцелее толкова дълго в нашата ледникова епоха?

— Като си представям, че те целувам и когато наближим шейсетте.

— Ако някой ден, опазил бог, по някаква причина и двамата останем сами, знам, че ще се съберем.

— Как си облечена? — питаше той. — С какво се занимаваш днес? — Мразеше Генрих, защото смяташе, че истинското притежание означава да делиш ежедневието на някого, че е въпрос на географска близост. Копнееше до ушите му да достигат тихите звуци, които издава тя, докато спи, да стои до нея, когато мие зъбите си сутрин, да вдишва миризмата на сън от косите й, да чува стъпките й по стълбите. Къде ли седеше, когато чете?

— Истинско блаженство е да разговарям с теб — каза й той една вечер.

— Когато говорим, сякаш на света няма никой друг, освен нас — съгласи се Дашка. — Обичам нашите разговори. И теб. Повече от вчера. По-малко от утре.

* * *

Този срок за Серафима всичко беше различно. Преди двамата с Франк да се бяха любили, момчетата в училището й обръщаха внимание, но сега се държаха така, сякаш беше напръскана с някакъв невидим магнетичен прашец — много по-късно щеше да разбере, че неговото име е секс. Момчетата като че ли го усещаха, макар и самите те да не бяха много наясно какво представлява той. Опитваха се да надникнат в очите й. Наблюдаваха я и когато тя се обръщаше неочаквано, отклоняваха поглед. Канеха я в своите спортни отбори, литературни клубове и комсомолски лагери. Джордж и Минка я наричаха „Мистерията“; новото момче, Андрей Курбски, бе влюбено в нея, а Николаша Благов направо бе обезумял от любов. Дори Василий Сталин забелязваше разликата, усещаше, че тя е вече жена. В училище бе фаворитка на Беня Голден. А после, съвсем неочаквано, доктор Рим започна да й пише странни и недодялани любовни писма.

— Това е абсурд! Навярно аз съм единственото момиче в училище, което не е девствено. Но те откъде знаят? — споделяше тя с Франк.

— Има свирки, които чуват само кучетата. — Той се усмихваше, но в очите му имаше напрежение. Очевидно това не му бе съвсем безразлично. — Както оазис в пустинята: мъжете може и да не виждат кладенеца, обаче надушват водата.

Истината бе, че вниманието им й доставяше удоволствие. Чудеше се кое е по-лошо: това, че правеше секс почти всеки ден (при положение че успееше да се отърве от майка си, която непрекъснато искаше да я води да пазаруват заедно), или че бе влюбена в отявлен американски капиталист. С цялото си същество се стремеше да запази най-скъпото нещо в живота си. Тайната й несъмнено беше опасна. Ала не можеше да навреди на никого, нали?

* * *

А после дойде Парадът на победата, денят, в който на моста бяха убити Николаша и Роза. На другата сутрин пред златните порти Дашка успя да открадне миг със Сатинов. Увери се, че никой не може да ги чуе и промърмори много бързо:

— Херкулес, обади ми се днес в конферентната зала на клиниката.

Льоша вкара колата през портите на Кремъл и Сатинов изкачи стъпалата към кабинета си. Обади й се в десет часа сутринта.

— Трябва да се откажа от теб — каза тя. — Тази ужасна трагедия променя всичко. Трябва да поставя на първо място децата си. Не мога да върша нищо, което би могло да им навреди. Трябва да се издължа на семейството си.

— Разбира се — успя да вмъкне той. — Права си. Разбирам.

— Ти винаги ще си част от моя живот. Винаги сте били само ти и Генрих и никога няма да има друг.

Гърлото му се сви, почти не можеше да говори. „Аз съм Железния комисар, каза си, невъзможно е да се чувствам по този начин.“

— Никога досега не съм обичал така и ще те обичам, докато умра.

— Трябва да престанеш да ми повтаряш това — каза Дашка и той разбра, че плаче. — Трябва да надвием тези чувства. Но аз винаги ще мисля за теб.

— И аз за теб. Няма да ме забравиш, нали?

— Как бих могла? Надявам се да ми простиш.

— Винаги ще ти прощавам, Дашка. Винаги.

Но болката, която изпита, когато остави слушалката, бе по-силна от тази, която причинява удар с юмрук в корема. И след като даде наставления на помощниците си, той заключи вратата на кабинета и смаян от своята емоционална обърканост, падна на колене пред Герасимовия портрет на Сталин и се разплака, удряйки глава в паркета. Чу се да казва:

— Как да живея без твоята любов? Как да продължавам нататък?

* * *

Когато след два дни посети Болшой театър и тя не беше там, Франк бе обзет от ужасен страх. Тя не бе уточнила как ще го информира къде се намира. И никой не знаеше за него, така че никой не можеше да му го съобщи.

Оставяше й тайни съобщения в Дома на книгата и посещаваше всяка вечер театъра с надеждата да я види на обичайното място. Но не. Изнизваха се вечер след вечер, а Серафима я нямаше.

Не можеше да спи; не можеше да се храни; представяше си най-зловещи неща — че е била изнасилена или изтезавана, че вече са я разстреляли или са я изпратили в най-далечния лагер. Но докато Сатинови и Дорови можеха да разговарят за ставащото, да споделят болката с любимите си хора, никой в света на Франк не знаеше за Серафима. Той не бе говорил за връзката им с посланика, нито с колегите си дипломати и никога не се бе срещал с родителите й. Фантазираше си как ще им се обади — гледал бе толкова много филми на майка й, — но вече бе твърде късно за това.

Обичаше Серафима толкова всеотдайно, че предпочиташе да знае, че е в Москва, да я зърне как се втурва в училището, жива и здрава, макар че това би означавало, че го е изоставила и няма да я види никога повече. Но в дните, когато бе чакал отвън и бе наблюдавал отдалече с отчаяната надежда пред училищните врати да се появи високо момиче с дълги руси коси, това не се беше случило.

Ала една вечер в театъра погледна надолу към партера и я зърна. Зарадва се. Тя се бе върнала!

* * *

Сатинов държеше Тамара в прегръдките си, докато тя му разказваше за Марико.

— Най-голямата привилегия на детството — каза тя — е чувството за сигурност в настоящето. Затова станах учителка. Исках и за Марико да бъде така.

Арестът на дъщеря им и мъчителните сцени в Лубянка го разклащаха из основи. За пръв път през живота си губеше контрол над себе си. Не се беше разколебал, когато другарите му бяха арестувани и разстреляни, когато частта му бе обкръжена и дори когато най-големият му син бе обявен за изчезнал, а по-късно и за загинал. Но сега се мъчеше да овладее неудържимата стихия на чувствата към жена, която не беше негова съпруга.

„Вертушката“ зазвъня. Той се отскубна от прегръдките на жена си и изслуша монотонната покана на Поскрьобишев да отиде на вечеря у Сталин. Винаги изпитание, мъчение, задължение, сега посещението в дачата като че ли обещаваше някакво облекчение. Поне нямаше да се събуди в четири часа, да лежи буден и да страда чак до поредното безрадостно утро.

* * *

На вечерята Сталин се хвалеше със своите подвизи по време на заточението в Сибир.

— Един ден изминах със ските над трийсет километра, ударих четири яребици, отървах се от вълк — гръмнах го право в главата — и после успях да се върна в селото през виелицата.

Сталиновите истории за заточението ставаха все по-невероятни и Сатинов започна да мисли за Дашка. Изведнъж му се стори, че чува гласа й: „Ти винаги ще си част от моя живот, как бих могла да те забравя, повече от вчера, по-малко от утре“. Сталин продължаваше да говори като че ли се обръщаше към него, може би искаше да чуе неговото мнение? Но какво значение имаше Сталин, когато Дашка го целуваше? „Съсредоточи се, каза си, не губи нишката…“

Очите на Сталин го заливаха със своя жълт блясък, но той не можеше да се концентрира. Намираше се в клетката на кръвожаден тигър, ала изобщо не го бе грижа, че може да бъде разкъсан. Сталин го сочеше. „1945 година е твоята връхна точка — каза си той. — Видя щурмуването на Райхстага; градове, улици и заводи носят твоето име. Но това е нищо в сравнение със загубата на Дашка. За бога, продължавай да мислиш трезво!“ Ала не можеше.

Зеленикавите петнисти лица на Берия, Хрушчов и Молотов, бледият потящ се Жданов — изведнъж всички се бяха втренчили в него. Сталин бе вдигнал пръст. Хрушчов, покрит с брадавици, чипонос и плешив, размахваше ръце във въздуха, докато шумът наоколо ставаше все по-далечен и после започна съвсем да затихва.

Най-сетне бе проумял, че във всички филми и всички популярни песни се говори все за дилемата, пред която бе изправен и той, и искаше да сподели това със Сталин. Искаше да му каже, че вече е само един най-обикновен човек. Нищо повече. Не бе загубил вярата си в марксизма и ленинизма, но се беше отдал на най-отявлен буржоазен сантиментализъм, на същата тази романтична еснафщина, която го бе отвращавала в Детското дело! Спомни си как презрително бе махнал с ръка на Джордж, Андрей и тяхното увлечение по Пушкин. Когато Джордж бе казал: „Любовта е всичко“, той му се бе присмял. Сега същият този ужасен глад го гризеше отвътре безмилостно ден и нощ.

Внезапно Берия го ръгна с лакът в ребрата.

— Какво е това? Ти не слушаш Йосиф Висарионович? На себе си ли говориш? Ела на себе си, пиян нещастнико! Другарят Сталин те питаше за Берлин.

Сталин гледаше право в него, надничаше в душата му.

— Може би другарят Сатинов е уморен? Всички сме уморени. Какво е, момче? Алкохолът, умората, войната или любовта?

Другите ръководители се разсмяха.

— Алкохолът! — извика Хрушчов.

— Или пък любовта? — подразни го Берия.

— Не и нашият Херкулес. В никакъв случай — каза Сталин. — Той е твърде праведен. Нашето момче от църковния хор. Стрелата на нашата справедливост.

— Така или иначе, ще трябва да пиеш едно наказателно питие заради грубостта си — каза Берия. — Дръж. А сега го изпий! До дъно!

Сатинов изпи на една глътка водката, която подпали стомаха му, но единственият ефект бе, че картините с Дашка, които се нижеха във въображението му, само станаха по-живи и примамливи. Той се пребори с импулса да се разплаче.

— Какво има, другарю? — попита Сталин и в гласа му прозвуча гняв и нетърпение. — Желае ли другарят Сатинов да се оттегли и да подреди мислите си?

— Съвсем не — отвърна той твърдо, спомняйки си, че през трийсетте Сталин ликвидираше онези ръководители, които вече не можеха да се справят със задълженията си и да работят упорито. (Ала дори докато мислеше за тази ужасяваща перспектива, някаква лудост вътре в него продължаваше да повтаря: „Не ме е грижа дали ще получа куршум в тила. Само Дашка има значение! Бих умрял за нея и щом не мога да я имам, нека всичко да свърши!“.) — Всъщност, Йосиф Висарионович, ще бъда щастлив да отговарям за повече министерства, ако ми окажете това доверие.

— Например кое, бичо?

— На фронта научих нещичко за болничното снабдяване… — О, господи, трябваше да върне думите си назад, но вече бе късно. — Ако желаете, ще се радвам да надзиравам Министерството на здравеопазването.

Сталин присви изпъстрените си с лешникови точици очи. Пауните му крещяха натрапчиво отвън в градината.

— Добре — каза накрая. — Защо не? В здравеопазването е пълна бъркотия, както и навсякъде другаде. Въведи ред.

По-късно Сатинов и Микоян стояха един до друг пред писоарите на долния етаж.

— Внимавай, Херкулес — каза арменецът Микоян, най-свестният между ръководителите. — Да не си луд? Само самоубиец може да задреме, когато Сталин говори с него!

Сатинов се надяваше вечерята да продължи цяла нощ и по някое време рано сутринта да рухне в градината с пауните и розите — и да не се събуди никога повече.