Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (41)

Седма глава

На другата сутрин Сатинов беше повикан обратно в главната квартира при върховния главнокомандващ, за да обсъдят офанзивата. След това го изпращаха на поредица мисии — в България, в Румъния, на среща с Мао Дзедун в Китай, — но докато пътуваше, както и през месеците, които последваха, той копнееше отново да види Дашка. Трудно бе да открие къде се намира, не можеше да поиска от хората си да я намерят, тъй като това щеше да привлече внимание, някой положително щеше да каже на Берия или на копоите на Абакумов и те щяха да му открият досие за разврат и корупция, или за нещо друго, което щеше да бъде оставено настрани, докато не настъпи подходящ момент да бъде извадено на бял свят. Но можеше да попита своя секретар Чубин: „Кой е в щаба на Жуков?“, и ако той отговореше примерно: „Другарят Маленков е там на инспекция. О, и онази доктор Дорова…“, тогава можеше да й се обади по телефона.

„Аз съм“ — казваше той. Тя винаги отговаряше „Здравей, аз“. Разговаряха по линиите между фронтовете, които току-що бяха прокарани от свързочниците и най-вероятно още не се подслушваха, но той не казваше името й и тя също не казваше неговото; вместо това той създаде нов персонаж — академик Алмаз, възрастен човек, който не беше нито той, нито тя, а двамата едновременно, хермафродит, който персонифицираше любовта им.

— Обаждам се само за да попитам за здравето на стария академик Алмаз.

— Академик Алмаз е много стар.

— Академик Алмаз ми липсва толкова много.

— Алмаз се радва винаги, когато му се обаждате. Трябва да му звъните по-често. Той е толкова стар, толкова е самотен напоследък…

За него бе радост просто да чуе гласа й с нейния френско — еврейски акцент, нейното френско „р“.

Когато се връщаше мислено към срещите им (което правеше непрекъснато), не спираше да се удивява на способностите й като лекар, на нейната неудържима слънчева доброта, на устата, на луничките по кехлибарената й кожа, на тъмните очи и златистите й бедра. Ала обичаше и Тамрико, майката на единствената му дъщеря, и никога нямаше да я изостави. Освен това не беше забравил колко често Дашка повтаряше, че обича Генрих, „каквито и проблеми да имаме, и освен това, ако го напусна, ще загубя всичко“.

Веднъж се срещнаха в приемната на Молотов в Кремъл. Освен че ръководеше армейските медицински части, тя вече бе и министър на здравеопазването. Когато го видя, се сепна.

— О, здравейте, другарю Сатинов, това сте вие!

— Да, другарко доктор, аз съм. — За малко останаха сами в онази мрачна стая, в очакване на онзи мрачен човек, когото никой от двама им не желаеше да види. Говореха — кодирано, разбира се, — застанали толкова близо един до друг, че той усещаше дъха й върху себе си. Успя да докосне за миг ръката й и тя стисна пръстите му. Ах, каква лудост бяха тези моменти!

— Как е академик Алмаз? Ще му предадете ли, че ми липсва?

— Академик Алмаз работи толкова много, че дори аз рядко го виждам — отвърна Дашка.

— Ако видите уважаемия академик, бихте ли му казали, че има най-красивия ум — и китки, и очи — който съм виждал! За човек на осемдесет години, разбира се.

Не можеха да рискуват да се целунат, но той бе убеден, че никога не е имало други два чифта очи, които така да са се поглъщали. Накрая тя каза тихо, с онзи свой неповторим маниер — почти без да отваря уста:

— Мисля, че трябва да престанем да разговаряме. Иди да седнеш отсреща.

Влязоха двама генерали. Разделили се бяха тъкмо навреме.

Молотов излезе от кабинета — тъмен костюм, кръгла като гюле глава и четвъртито като тухла тяло.

— Другарю Сатинов! Да се разходим из Кремъл?

— Да, добре — съгласи се той и се обърна да я погледне. Тъмните й очи го парнаха с лъч изгаряща любов, но само за миг — защото тя побърза да се извърне. Сатинов едва не изстена от удоволствие. До болка му се искаше да я докосне и целуне отново. И докато обикаляше из двора на Кремъл със скучния Молотов, се чувстваше абсурдно, главозамайващо щастлив.

Виждаше я и говореше с нея толкова рядко, че дори не се беше запитвал какво очаква от тяхната спорадична връзка. Тя нямаше никакво бъдеще, но бе решен да се наслаждава на тези невероятни моменти, които приписваше на войната и заобикалящата ги смърт. След това, в случай че имаше след това, щеше да се върне към истинската си същност и своя реален свят.

Но една вечер, когато бе останал до късно в кремълския си кабинет и чакаше шофьора, който щеше да го закара до вилата на Сталин, в един от празните съседни кабинети зазвъня телефонът. Той беше отпратил своите секретари, така че изтича по коридора да вдигне слушалката.

— На телефона Алмаз.

Веднага позна специфичния глас на Дашка.

— Ало, впечатлен съм от вашата изобретателност, скъпи академико!

— Академикът не може да говори дълго — каза тя. — Но исках да знаеш, че не мога да продължавам така. Не съм спала три нощи. — Сатинов я чу, че плаче, и сърцето го заболя. — Ще загубя децата си, ще загубя всичко. И се чувствам толкова виновна! Трябва да се откажа от теб. Можеш ли да ми простиш?

Той стисна слушалката и с усилие на волята си наложи да диша дълбоко и спокойно. Напомни си, че неслучайно носи прозвището „Железния комисар“.

— Разбирам — каза накрая и затвори.

Може би, мислеше си той, докато седеше в празната стая, животът му като революционер бе изградил у него способността да носи на тайни и напрежение. Той бе роден за конспиратор. Другите, като Дашка и, разбира се, като Тамрико, не бяха такива.

Върна се в собствения си кабинет и набра един номер.

— Тамрико?

— Да, скъпи Херкулес.

— Ще закъснея.

— Приятна вечеря. Искаш ли нещо?

— Децата добре ли са?

— Да. И на тях им липсваш, както на мен. Идвай си бързо.

— Да, ще си дойда — каза сковано той. Но никога досега не й се беше обаждал така и знаеше, че това ще я зарадва.

Час по-късно, в купето на бронирания Пакард, който летеше през сребристата гора към Близката дача на Сталин, той отново бе истинският Сатинов, Железния комисар. Но не съвсем.

* * *

Франк предупреди Серафима:

— Ние мислим, че след войната Сталин ще се обърне срещу нас. Америка ще стане враг на Русия, така че трябва да бъдем много внимателни. Като дипломат, аз съм под наблюдение, а може би и ти също, заради средата, в която живееш. Щастливи сме, че се открихме, но проклятието ни е, че това стана в място и време, които не ни позволяват да живеем както сега, в настоящето.

— Предполагам, че си обмислял възможността да използваме кодове? — каза Серафима.

— Всъщност да. Така ще се срещаме. Аз ще оставям картонче за отбелязване на страниците в секцията за чуждестранна литература в Дома на книгата. Ако е в Голсуърти, ще се срещнем на дневното представление. Ако е в Едит Уортън — на вечерното. Ако е в Хемингуей, не питай за кого бие камбаната, тя бие за нас, така че се върни на другия ден. Ще има билет на чуждо име за представление в Болшой театър същата вечер.

— Значи просто ще ходя непрекъснато в Болшой театър?

— Може да гледаш едно-две действия, но когато изляза аз, ще излезеш и ти през аварийния изход отзад. Никой няма да те следи.

— И ще се срещнем на улицата?

— Скъпа Серафима, аз имам апартамент. И най-хубавото е, че той не е регистриран като дипломатическо жилище. Принадлежи на руски приятел, който бе убит на фронта, и никой не знае за това. Много непретенциозен е, но може да стане нашето място. Намира се зад Болшой театър, съвсем наблизо, така че, когато излезеш… би ли имала н-н-нещо против да се срещнем там?

Серафима се усмихна. Подготвена бе за това, но й беше забавно, че от всички момичета в училището, някои от които изглеждаха толкова лесни, първа щеше да прави любов тъкмо тя, Серафима. Обичаше Франк, и той я обичаше, и й се струваше напълно естествено да го направи с мъжа, с когото иска да прекара живота си. Знаеше основните неща, фактите от живота, но нямаше никаква представа как става всичко на практика. Ами ако забременее? Скандалът щеше да я унищожи. Но не беше ли работа на мъжа да се погрижи това да не става? Имаше и друг, по-голям проблем, който я измъчваше.

— Изглеждаш ми разтревожена? — каза той. — Изобщо не е задължително да правим нещо. Ако искаш, може просто да си говорим.

— Не съм сигурна…

— Искаш да почакаме, докато се оженим?

— Не е това.

— Тогава какво?

— Просто имам чувството, че не съм… съвършена. Че ще бъдеш разочарован.

— Нищо в теб не може да ме разочарова. Нищо. — В очите на Франк гореше увереност, когато го каза.

Ала не беше нищо. Беше змийската кожа, белегът от изгаряне върху тялото й. Никой, освен родителите й не го бе виждал, откакто бе навлязла в пубертета, но тя не забравяше нито за миг, че е там, под дрехите й. Роклите й бяха по-затворени и по-обикновени, за да го скриват. Винаги го усещаше — грозно петно, по-твърдо и грубо от останалата й кожа, което я караше цялата да се чувства грозна. Единствената й надежда бе Франк да я обича достатъчно, за да се престори, че го няма.

Сега в сънищата, в часовете в училище, във всеки момент от живота й присъстваше постоянният страх, че това може да разруши нейното щастие, както се бе опасявала винаги. Ами ако Франк се отврати от нея? Ако престане да я обича? Трябваше ли първо да му каже за белега?

Уредиха си среща и след това тя я отказа — два пъти. Но накрая стигна до извода, че просто трябва да му се довери. Ако той беше мъжът, за когото го мислеше, онзи Франк, когото обичаше, нямаше ли да приеме нейната змийска кожа като неделима част от нея? Трябваше да разбере това.