Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (40)

Шеста глава

Сатинов се прокрадна през откритото пространство до вратата на външната постройка. Нацистите бяха само на трийсет километра и продължаваха да се сражават за всяко село. Но той все пак беше дошъл, оставил охраната си да спи, и се готвеше да влезе в непозната сграда и да стори нещо, несъвместимо с всичките му инстинкти и правила. Поколеба се, после изруга наум, вдигна своя ППШ и отвори, очаквайки залп от противникова стрелба, но вместо това бе посрещнат от топлина на конюшни с дъх на сено, която му напомни за ездата у дома, на дачата в Зубалово. Трите коня, вързани вътре, изглеждаха зарадвани да го видят, но той им се зарадва още повече.

Мина тихо през конюшните, прекоси двора и опита задната врата на голямата къща. Не беше заключена и той се промъкна вътре, напрегнат и прогизнал от пот. Озова се в просторна кухня, проектирана да побира легиони слуги. Имаше звънци, на които бяха написани названията на стаите. Преметнал на ръката си своя ППШ с кръгъл магазин, премина през облицована със зелено сукно врата и тръгна по коридор, който го отведе в голяма зала.

Най-напред видя оранжевите очи. Две, после още две. След това още и още. Вдигна цевта на автомата: дотук ли беше? Не, по високите стени бяха окачени главите на цяло стадо лосове, антилопи и мечки, в чиито очи се отразяваха трепкащите пламъци от запалената камина. Крачка напред, още една, дъските на пода скърцаха, но сега той крачеше бързо.

Движение отпред вдясно.

— Кой е там? Горе ръцете или ще стрелям! — Но разбира се, знаеше кой е.

Тя подклаждаше огъня.

— Одобрявате ли новата болница към Първи беларуски фронт? — Дашка Дорова се обърна към него. Гласът й с френски акцент беше така задъхан, че думите засядаха в гърлото й. — Направих чай, да ви сипя ли една чаша?

Седнаха един до друг и тя наля чая в порцеланови чаши и чинийки със семейния герб на някакви аристократи. Порцеланът иззвънтя, тя разплиска малко от чая си и Сатинов видя, че ръцете й трепереха. Дашка бе не по-малко нервна от него. Каза му, че парфюмът й е „Л’Ориган“ на „Коти“ — силен, сладък и остър, той му напомняше за топящ се в чай мед и огън от ароматно дърво. В стаята притъмняваше, тя свали кепето и овчия си кожух и запали двете газени лампи на масата.

— Не знаех дали ще дойдеш — каза тя. — Не знаех дали не съм прекалено самонадеяна. Или още по-лошо, дали не се заблуждавам… Но знаех, че при всяко положение аз ще дойда.

Сатинов не каза нищо. Струваше му се, че две от препарираните животински глави на стената му говорят.

„Желал ли си някога толкова силно жена? — питаше бизонът с белите стъклени очи. — Сталин казва, че всеки войник заслужава малко удоволствие след войната.“

Но гласът на лъвската глава беше по-строг и по-настойчив: „Помисли за Сталин. За Тамрико. За съпруга й, Генрих Доров. Тръгни си веднага! Това е против правилата на болшевишката етика! Моментално се махай от там! Твърде много имаш да губиш, ако останеш“.

Но това не помогна. Той поклати глава, загърна се още по-плътно в шинела и се премести по-близо до нея.

— Е, ето ни тук — каза Дашка и за миг се облегна на рамото му (отчасти от нервност и отчасти от неудобство, помисли си той). Тя извади бутилка водка и две малки чаши. — Би трябвало ти да донесеш пиенето, но знаех, че няма да се сетиш. Вземи. — Сложи чашата в ръката му.

— Мисля, че имам нужда.

— Господи, аз също. Наздраве за това безперспективно и много тайно приятелство.

Изпиха по три чашки и тогава той я целуна отново: никога не бе попадал на жена, която да се целува като нея.

— Не тук!

Дашка хвана ръката му, взе едната газена лампа и той тръгна с нея нагоре по широкото дървено стълбище с газели и зебри отстрани. Имаше чувството, че всички стъклени очи ги следят, когато минаваха покрай тях. Напомняха му за неговите колеги от Кремъл.

На горния етаж тя го поведе по мрачен коридор с дървена ламперия и отвори вратата в дъното. Сатинов беше по-нервен, отколкото през своята първа брачна нощ в Грузия през двайсетте години.

Той бе толкова известен с чистотата на своя живот, че Сталин, който измисляше прякори на всички, понякога го наричаше „момчето от църковния хор“. Можеше да управлява Кавказ и да построи град насред Сибир, можеше да танцува, да стреля по вълци, да кара ски, но това… Ами ако изобщо не го биваше? Ако се провалеше напълно?

— Няма ли да ме целунеш? — каза Дашка.

Намираха се в спалня с още една грамадна глава на лос над леглото, камината беше вече запалена. Вратата се затвори след него. Целунаха се отново и съмненията му изчезнаха на мига. Струваше му се, че е едва ли не в рая. Притисна я към вратата. Извади фуркета от кока и косите се разпиляха покрай лицето й. Сграбчи в ръката си кичур от тях, гъст и тежък, макар да се оказа не черен, а по-скоро светлокестеняв и леко къдрав по краищата.

— Няма нищо — каза тя, — обичам да ми дърпат косата.

Той бръкна под полата й, борейки се с дебелия кафяв плат, докато не стигна до горния край на онези найлонови чорапи. Падна на колене и като зарови лице в бедрата й, започна да я ближе там — нещо, което никога преди не бе правил.

— О, боже, о, боже — повтаряше тя, сложила едната ръка на главата му и захапала другата. — Хайде, вземи ме. — Обви крака около него, прегърна го и започна да го целува трескаво.

Като ученик, който за пръв път прави любов, Сатинов чувстваше нужда непрекъснато да се уверява, че това наистина му се случва.

Вкопчени един в друг, подскачайки и залитайки — той със смъкнат до глезените панталон, тя с обути в ботуши крака и мургави голи бедра около кръста му, с ръце около врата му, с устни върху устните му и коси, които го обвиваха като паяжина, — накрая се добраха до леглото и се катурнаха върху него.

— Толкова исках да те почувствам така, вътре в себе си. От снощи не съм мислила за нищо друго — каза тя. — Нощес не съм спала, днес не съм хапнала почти нищо. Би ли ме съблякъл бавно?

Той започна да разкопчава несръчно блузата й, а тя му помагаше, без да откъсва поглед от него — клепачите натежали, полузатворени, тъмните ириси сякаш разтапящи се по краищата. Смаян бе от нейната необузданост.

Не бе срещал такава жена още от детството си в Тифлис. Момчетата от семинарията (да, учил бе в същата тифлиска семинария, но много по-късно от Сталин) посещаваха една проститутка, циганка с гарвановочерни коси. „Този е прекалено праведен за мен. Този наистина ще стане свещеник“ — казала бе тя за него. И беше излязла права, защото болшевикът е нещо като въоръжен свещеник.

— Какво ще правим с него? — Дашка посочи рогатата глава над леглото.

— Това може би? — Той метна блузата й нагоре и тя покри очите на лоса, като остави да се подава само носът му, и веднага се върна към разкопчаването на полата.

— Мислиш ли, че униформените поли нарочно са направени като непревземаеми крепости? — попита тя.

Той нави найлоновите чорапи и започна да целува коленете й, после продължи нагоре по кадифената кожа с цвят на карамел.

— От години никой не ме е събличал така.

Сатинов започна да сваля и собствените си дрехи, но тя го спря.

— Чакай. Искам и аз да те съблека.

Той погледна надолу. На светлината на газената лампа кожата й бе придобила по-тъмнокехлибарен оттенък — набраздена от оранжевите отблясъци на огъня, Дашка приличаше на излегнала се тигрица. Но я погледна само за миг, не издържа повече и пак започна да я целува — по устните, по шията, по гърдите и между краката. Тя хапеше пръстите си.

— Правиш го толкова добре, каква магия!

Любиха се отново.

— Свършвам — каза тя, хапейки кокалчетата на пръстите си. — Свърши заедно с мен! — И отметнала глава, се разсмя високо и звучно.

Сатинов отвори очи и погледна мрачната стая, простото дървено легло, тежките немски мебели, слабо осветени от огъня и газената лампа. Сякаш за пръв път виждаше всичко това — включително и нея.

— Чел ли си стиховете на Овидий за любовта? Той пише, че спалнята е единственото място, където можеш да правиш точно онова, което искаш, да бъдеш наистина такъв, какъвто си.

— Ти си много по-образована от мен. Аз бях изключен за комунистическа дейност на шестнайсет години.

— Израсла съм в еврейска къща, пълна с книги. — Тя се поколеба и добави: — Мисля, че има нещо наистина откачено в това да изпитваш такава страст, когато си на нашите четиридесет години и си женен.

— Значи ти никога…?

— Не съм правила това досега? Никога. Нито веднъж през всичките тези години брак. Не знам какво ми стана. А ти?

— Не можеше да не ми зададеш този въпрос! Не, аз също не съм го правил никога досега.

— Мислех, че вие, ръководителите, до един сте женкари.

— Никога не съм поглеждал друга жена, а сега — това.

— Изплашихте ли се, другарю генерал?

— А ти не си ли изплашена, Дашка?

— Би трябвало да съм, но всичко ми се струва така естествено, сякаш се познаваме още от младини. Знаеш ли, когато бях на осемнайсет години, следвах медицина в Одеса и имах любов със студент по литература. Пушехме заедно опиум. Но освен това той разби сърцето ми и тогава разбрах, че съм склонна да стигам до крайности. Скоро срещнах Генрих и се оженихме.

Сатинов погледна часовника си и въздъхна.

— Хората ми сигурно вече ме търсят. Трябва да се връщаме. Почти полунощ е. — Облече се бързо и погледна към нея. Тя продължаваше да лежи там, където я беше оставил.

— За какво мислиш?

Дашка му отправи своята очарователна коса усмивка, вперила в него тъмните си очи.

— Мисля за утре. Всички ще ме виждат, но никой няма да знае какви ги върша.