Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (39)

Пета глава

Франк Белман! Капитан Франк Белман от армията на САЩ! Изглеждаше твърде млад, за да е капитан. Докато го чакаше в уличката зад Болшой театър, близо до гримьорните, Серафима си мислеше за неговата дискретност: не й бе казал и дума пред други хора; в ложата изобщо не я бе забелязвал след краткия им разговор, също както и преди него. Уличката, която докъм десетина минути след представлението гъмжеше от хора, сега бе съвсем пуста. За разлика от шумните американци в бюфета, той сякаш имаше известна представа за съветската система. Въпреки че времето беше военно и много момичета жадуваха да докопат някой американец, от коментарите на семейните им приятели сред ръководните кадри тя беше разбрала, че това няма да бъде търпяно още дълго. Вдигна поглед и го видя: самотна фигура, вече не в униформа, а с каскет и тъмносин балтон. Беше дори по-висок от нея, но с тези гладки розови бузи и ококорени очи приличаше на провинциален поет. Той се усмихна и шеговито отдаде чест с два пръста като че ли искаше да й каже: „Ето ме и мен, леле, не е ли страхотно!“.

Тръгна редом с него и той я хвана под ръка. Отдалечиха се от театъра, сякаш вече го бяха правили милион пъти. Първо говориха за балета съвсем сериозно, докато той не каза:

— Малко се поизхвърлих. Наистина обичам балета, обаче не съм експерт. Започнах да гледам балет едва тук, в Москва. Вие знаете за него много повече от мен.

— Аз идвам редовно. Но не толкова заради балета. За нас той е…

— Полъх от стария свят?

— Да. Трийсетте години бяха толкова трудни и войната беше ужасна, но сега побеждаваме и това върна част от блясъка на Москва. Малка част.

— Но точно колкото трябва?

— Е, всичко е относително, но за московчани…

— Болшой театър е като аристократичния бал от „Война и мир“?

— Франк, вие сякаш довършвате изреченията ми.

— Или вие крадете мислите ми, Серафима…

Разсмяха се.

— На колко години сте?

— На двайсет и две.

— Аз още съм ученичка. Но това ми е последната година.

— Зная — каза той и за пръв път я погледна открито. — Досетих се.

Още се разхождаха, когато започна снежната буря, и скоро снегът заваля толкова силно, че не виждаха и на десет метра пред себе си.

Серафима знаеше, че войната бе направила живота по-интензивен, хората живееха, обичаха и умираха по-бързо от преди. Но привличането между нея и Франк я караше да се чувства неловко и я правеше подозрителна. Никога досега не бе попадала в подобна ситуация, никога не бе срещала мъж като него, нито пък сама бе говорила по този начин. Не можеше да не се запита дали Франк Белман не е от онези мъже, които канят на среща руски момичета, след като са разменили с тях само няколко думи. Как се беше досетил да свали своята американска униформа? Може и да имаше вид на искрен интелектуалец, но дали в действителност не беше циничен съблазнител, дошъл в мрачната Москва, за да замайва главите на глупавите момичета, прехласващи се и по най-бледия отблясък от далечните градове? Американски шпионин? Клопка ли беше това? Как да разбере? И все пак някак си имаше чувството, че знае.

— Как се случи това? — попита, като спря внезапно и се обърна към него.

— Какво имате предвид?

— Ами че сега съм тук с вас. Специално ли ме избрахте, или стана случайно?

Франк се разсмя, а Серафима гледаше очарована как снежинките се задържат върху дългите му тъмни мигли.

— Вие ме избрахте. Първо, бяхте сама в ложата, в моята ложа; второ, следяхте балета и не поглеждахте към мен; трето, не хукнахте към бюфета, както всичките останали момичета, а просто чакахте следващото действие. Така разбрах, че не сте като тях.

— А аз как да разбера, че вие не сте?

— Приличам ли ви на другите?

— Не. Но аз всъщност не познавам много мъже.

Той сложи ръка на рамото й.

— Вижте, зная какво се опитвате да ми кажете, защото твърде бързо ви поканих да излезем. Но видях, че имам само една минута, преди да си тръгнете и да не ви видя никога повече. Чудите се дали не съм агент на империалистическия капитализъм; признавам, че и аз се учудих как такова хубаво момиче се е озовало в моята ложа, само̀, тъкмо тази вечер, когато реших да дойда на представлението.

Тя се усмихна несигурно. Не беше помислила за това.

— И се запитахте дали не съм шпионка? — Тя замълча. — Не мисля, че съм — освен ако не е възможно да съм, без да го зная.

— Това е много руска идея. Но нека ви кажа, че аз съм аташе в американското посолство, дипломат в униформа. Преводач съм на посланика. Макар че вие навярно ще решите, че съм истински мръсен капиталист.

— От богато семейство ли сте?

— Да.

— В имение ли живеете?

— Родителите ми живеят в имение.

— Потискали ли сте чернокожи слуги с бели ръкавици?

— Никой не носи бели ръкавици, но икономът ни е чернокож.

— А носи ли бяло сако, както във филмите?

— Да.

— Тогава, като добър комунист, ви обявявам за враг. Предполагам, че живеете на гърба на работническата класа?

Той отговори, че е американец, който се чувства еднакво добре и в дворците на английските провинциални аристократи, и в именията в Лонг Айлънд; че баща му, Хонориъс Белман, президент на компанията „Саут-Истърн Рейлуей“, е роден в дървена колиба в Тексас, но той, неговият син, е завършил Гроутън и Харвард, където е учил руски език. Каза й, че е играл голф с плутократи като Рокфелер, че баща му е бил спонсор на кампанията на Рузвелт и че през една ваканция е работил в Белия дом. Всичко това обясняваше защо не бе впечатлен от нейните прочути родители.

Разхождаха се с часове и накрая се озоваха пак там, откъдето бяха тръгнали — стигнаха до хотел „Метропол“ срещу Болшой театър. Хотел? Той нямаше вид на такъв човек. Но може би всички мъже бяха такива, помисли си Серафима, когато портиерът в зелената униформа със сърмени ширити се поклони и въртящата се врата ги отпрати в червеното фоайе.

* * *

Франк й поръча водка в бара на „Метропол“, но за нейно облекчение, не спомена за наемане на стая. Свиреше джазбенд и на дансинга танцуваха фокстрот офицери с униформи на десетки държави, мяркаха се пагони и лъснати ботуши, голи рамене и накъдрени коси на момичета с яркочервени устни. Те стояха и гледаха отстрани, докато Серафима пиеше ободряващата си водка. Тя се ужасяваше, че Франк може да я покани да танцуват. Мразеше фокстрота. Лишена бе от естественото чувство за ритъм и тромавостта й щеше да развали всичко.

— Искате ли… да т-танцуваме? — каза Франк, надвиквайки оркестъра. Когато го опознаеше по-добре, Серафима щеше да разбере, че той леко заеква, когато е притеснен.

— Ако вие желаете — отговори тя, мръщейки се.

— Изглеждате сърдита. Изглеждате сърдита още откакто дойдохме тук. Когато сте ядосана, приличате на разгневен лебед, с тези свити вежди. По-красива от всякога, но страшничка.

— Ами, разгневеният лебед се извинява. Просто… не съм сигурна, че ми е приятно да бъда тук.

— Мислех, че всички момичета обичат да танцуват — каза той, видимо разтревожен.

— Не всички, но е вярно, че повечето обичат.

Той се изкашля леко.

— Трябва да ви призная нещо. Макар да са ми казвали, че всеки мъж трябва да умее да танцува фокстрот, аз изобщо не мога да танцувам. Мразя танците… Съжалявам, не съм кой знае какъв ухажор, нали?

— О, Франк, и аз мразя да танцувам. Не умея да танцувам фокстрот, нито пък нещо друго. Мога само да разговарям и да вървя.

И така, те отново се потопиха в нощта. Франк декламираше стихове, които бяха познати на малцина от чужденците — Ахматова, Пастернак, Пушкин, Блок. Минаха по Каменния мост срещу Кремъл, кулите, портите и звездите му почти не се виждаха през плътната снежна завеса.

Серафима усещаше как ледените снежинки падат върху топлата й кожа и се топят, беше прекрасно. Спря, когато Франк свали ръкавиците и й предложи цигара от сребърната си табакера. Двамата стояха мълчаливо и издухваха синия дим в светлината на лампите, където снежинките блестяха като елмази. Той като че ли мислеше напрегнато за нещо, после прочисти гърлото си и каза:

— Не съм плейбой. За много от тези неща не съм говорил с друг преди вас. Може ли, м-може ли… да хвана ръката ви?

Серафима му подаде ръцете си, времето сякаш спря, докато той сваляше ръкавиците й с леко треперещи пръсти и тя имаше чувството, че това е миг от далечното минало, от по-романтична епоха. Провря пръсти между неговите и стисна дланите му, той стисна нейните в отговор и двамата замряха сред снега, допрели лица, отдадени на вълнението, че са се намерили. Бялата покривка бе обвила града, почти не чуваха и не виждаха нищо. Бяха се срещнали преди часове, а им се струваше, че познанството им, ново като снега, продължава от много, много отдавна. Тя никога не бе целувала мъж. Никога не бе имала такова желание. Но сега искаше той да я целуне.

— Серафима, може ли…

И сред падащите снежинки, вече вдигнала лице към него, тя усети устните му върху своите.