Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (37)

Трета глава

Седмица по-късно Сатинов бе още в Източна Прусия. Беше вечер и той се намираше в голямата зала на провинциален дворец, където се помещаваше щабът на Първи беларуски фронт. Първите съветски части, завзели двореца, бяха облекчавали естествените си нужди в леглото с балдахин на графа (в което, според развеждащия ги градинар, някога бе спал Фридрих Велики) и бяха стреляли по маслените портрети на юнкери с бакенбарди. След това всичко беше почистено, но по стените още се виждаха дупките от куршуми.

— Мисля, че целият състав може да се присъедини към нас за вечеря, Херкулес — каза маршал Рокосовски. Те бяха приятели, въпреки че Рокосовски бе истински войник, а той — партиен деятел, член на Държавния комитет по отбраната и представител на Сталин.

— Защо не? — отговори Сатинов, който знаеше, че под „целия състав“ Рокосовски разбира генералите, придружавани от своите ППЖ (тоест походно — полеви жени) — каламбур с названието на съветския автомат ППШ^[1]. — Време е всички да се отпуснем малко. Заслужили сме го в края на краищата.

Той погледна към Рокосовски и повдигна вежди, когато и двамата разпознаха идващите отвън стрелба и каубойските викове. Льоша и тяхната лична охрана отстрелваха вечерята им в парка с елените направо от джипа. Те също бяха в добро настроение.

* * *

Докато слизаше за вечерята същата вечер, Сатинов усети приятната миризма на печено еленско месо, сладкия дим от ябълково дърво в камината и както му се струваше, парфюмите на присъстващите жени. Рокосовски, елегантен потомък на полски аристократи, обичаше женската компания, но не допускаше дори следа от разпуснатост в своя благопристоен щаб. Сатинов, който имаше щастлив брак, мразеше пиянството и не харесваше женкарите, беше напълно съгласен с това.

В залата маршал Рокосовски и хората му вече седяха около масата. Млади униформени ординарки поднасяха блюдата димящо еленско месо, отрупани със зеленчуци, и пълнеха чашите на офицерите с вино. Ординарецът на Рокосовски разпалваше огъня в голямата открита камина, телохранителите на Сатинов носеха каси с вино от избата.

Рокосовски седеше до младата телефонистка, която бе неговата ППЖ. Сатинов зае своето място в другия край на масата.

— Другарю Сатинов — извика Рокосовски през масата, сочейки му блед мъж, — предполагам, че вече познавате другаря Генрих Доров от Централния комитет?

— Разбира се. Добре дошли, другарю Доров! — Сатинов се усмихна, като си спомни, че Джордж и приятелите му наричаха Генрих „Невареното пиле“. Колко точен бе този прякор. Неочаквано го прониза копнеж по компанията на сина му.

— Благодаря ви. Дошъл съм да инспектирам продоволствието и да премахна вредителите и спекулантите — каза Доров.

Сатинов реши, че това е логично. Помнеше как през 1937 г. Генрих Доров бе претърпял метаморфоза и от прекланящ се пред героите писарушка в кабинета на Сталин с петна от мастило по пръстите се беше превърнал във вманиачен палач. Колкото повече екзекуции, толкова по-бяла бе ставала косата му и по-бледо лицето. През първата година от войната неговите разстрели (понякога извършвани със собствения му пистолет) и военни гафове бяха коствали живота на хиляди хора. Накрая лично Сталин (който гледаше на него като на некадърен, но предан фанатик) го бе понижил.

— Утре ще докладвам в Централния комитет — каза Генрих, така че всички да чуят. — Тук е бърлога на престъпността. Прелюбодеяния. Пиянство. Разврат. Трябва да възстановим болшевишкия морал.

Но Сатинов гледаше жената, която седеше до него.

— Съпругата ми — каза Доров, проследявайки погледа му. Познавате ли я?

Това беше лекарката в униформа с червен кръст и сини петлици на медицинските части.

— Дашка Дорова. — Тя подаде ръка и Сатинов забеляза леко пълничката й китка с цвят на кехлибар. — Да, срещали сме се вече.

— Разбира се, но…

— Но какво? — Коса усмивка, предизвикателни очи с цвят на карамел.

Какво се опитваше да каже? Колко е изненадан, че отблъскващият педант Доров е женен за тази красива лекарка?

Тя се наклони към него.

— Знаете ли, че децата ни учат в едно училище? Моята дъщеря Минка познава синовете ви.

— 801-во училище? Не знаех, но аз никога не съм ходил там. От толкова време съм на фронта.

— Къде сте се срещали? — попита Доров. — Ти току-що каза, че сте се срещали. Интересно ми е да знам.

— В малък лазарет в близко село преди няколко дни — обясни Дашка с успокояващ тон. — Цяло отделение се беше отровило с алкохол.

— Господи! Каква загуба на жива сила! — възкликна Доров. — Разстреляхте ли доставчиците за саботаж?

— Не, скъпи — отвърна Дашка. — Опитах се да им спася живота.

— И други починали ли има? — попита Сатинов.

— Не — отвърна Дашка. — О, и благодаря за дюшеците и продуктите. Бях много изненадана, когато пристигнаха.

— Не вярвахте, че ще си спомня, нали?

— Не. — Тя се усмихна и изражението й омекна. — Не вярвах.

— Бихте ли си направили труда, ако лекарят беше грозен мъж? — попита Доров.

Сатинов го погледна хладно.

— Откога сте при нас, другарю Доров?

Но Доров се беше извърнал.

— Извинете, другари. Другарю Доров, самолетът за Москва ви чака — докладва един от младите адютанти, козирувайки.

— Ще ти помогна да си събереш багажа — каза Дашка и стана.

След като Дорови си тръгнаха, на масата се възцари мълчание. Генрих Доров вдъхваше не само неприязън, но и страх. Тогава Рокосовски намигна, всички се разсмяха и разговорът започна отново.

* * *

Няколко часа по-късно вечерята вече бе свършила. Сталин се бе обадил да обсъдят офанзивата и маршал Рокосовски се беше оттеглил. Сатинов, останалите офицери и Льоша пееха „Катюша“ пред камината. Но той копнееше за една цигара на спокойствие и за глътка студен въздух. Облече своя подплатен с кожа шинел, сложи калпака от вълча кожа, излезе през задния вход и се потопи в нощта.

Беше много студено. Снегът върху статуите в добре поддържаната градина искреше. Къде ли бяха сега собствениците? Живи ли бяха изобщо? Колко бързо можеше да се преобърне съдбата. Сатинов запали цигара и отпи от коняка в чашата си.

Войната бе просто кланица на колела. За повечето хора да си военен, означаваше да си професионален участник в трагедия. И все пак той харесваше този живот, искреното другарство на фронта, чувството за обща мисия, моралната чистота на битката против злото.

Оранжев връх на друга цигара: не беше сам.

— О, вие ли сте — каза той тихо. — Мислех, че сте отлетели обратно в Москва.

— Ще остана тук още известно време — отвърна тя. — Медицинското обслужване на този фронт се нуждае от реорганизация и не мога да се доверя на никого за провеждането й.

Беше облечена в дълъг кожух от овча кожа, който й придаваше вид на диво животно.

— И аз обичам всичко да върша сам. Не предполагах, че сте от Москва.

— Всъщност съм от Лвов. Толкова ли си личи, че съм провинциалистка? Тя се разсмя звънко, като отметна глава, и Сатинов успя да зърне шията й.

— Не, съвсем не. В Кремльовка ли работите?

— Да, аз съм новият директор. Но съм кардиолог. Вашата специалност каква е?

— Не и сърцата — кратко отвърна Сатинов. — Сърцата са последната ми грижа.

Парата от дъха им се сливаше, димът от цигарите се диплеше около тях като сива пелерина. Докато се разхождаха из градината, а след това и навън из полята зад къщата, Сатинов усещаше полъха на необикновения й парфюм. Пълната луна над главите им бе оцветила снега в странен син цвят и когато навлязоха в парка с елените, синята трева под краката им блещукаше и хрущеше. Косата й изглеждаше още по-черна и гъста от събраните в нея снежинки, както черно кафе от сметаната.

Той спря, за да й позволи да допие коняка в чашата му. Пред тях имаше прост гръцки храм с колонада и надписи на латински и немски.

— От времето на Седемгодишната война е — каза тя. — Глупава прищявка.

— Хайде да го разгледаме.

Чувствайки се като деца, двамата преминаха през студените порти, откъдето излитаха спускащите се от малките куполи и от нишите валма мъгла. Изведнъж — и без да е съвсем наясно защо — Сатинов бе залят от радостно чувство. Под себе си виждаха потъналата в мрак къща, оградена от редици джипове, танкове и оръдия. От селото се вдигаше дим на войнишки огньове. Някъде отдалече долиташе шум от ремонтиране на танковете — звън от удрящи по метал чукове и рев на форсирани мотори; чуваха се пушечни залпове, гласове на млади мъже, които пееха любовна песен — дали не беше грузинската „Тифлис“? Проехтяха гърмежи и оранжевият отблясък от далечна гаубична стрелба за момент накара снега да заблести като пламък. Сатинов се облегна на стената, запали още една цигара и й разказа за семейството си, за своето щастие с Тамара, за това как смъртта на най-големия му син се бе сляла с гибелта на десетките хиляди други бойци в сраженията, в които беше участвал, как се гордееше със своя втори син Давид, как се възхищаваше от веселите лудории на Джордж (за които му и завиждаше), за успехите на Марлен и за Марико, най-скъпата му от всички.

— Казвали ли сте им всичките тези неща? — попита тя.

Той поклати глава.

— Но ги казвате тук на мен? Трябва да им ги кажете. Трябва да кажете на Тамара.

Той се усмихна, обърна се към нея, видя красотата на тъмните й очи, на устните й и отвърна:

— Сега е ваш ред.

Тя имаше един син в армията, една дъщеря, Минка, която не вземаше нищо на сериозно, и Демян, който вземаше всичко на сериозно, както баща си. Имаше още и своето малко изтърсаче:

— Моят Сенка, когото обичам толкова много, че любовта ми към него ме кара да скърцам със зъби.

— Аз бях така с майка ми — каза Сатинов. — Но това беше много отдавна.

— Моят Сенка е много различен от вас, Херкулес. Той е нежен и очарователен, а вие — всички знаем, че вие сте Железния комисар. Обичате да ви мислят за студен като лед и мълчалив като лес.

— Днес май не съм много мълчалив.

— Да — призна тя. — Изненадвате ме.

— И сам се изненадвам.

Тя се разсмя и Сатинов отново зърна шията й.

— Дължи се на моята компания, разбира се. Признайте, че имам заслуга за вашето красноречие. Мислех, че и вие сте болшевик мълчаливец като моя съпруг.

Досега почти не бяха споменавали съпрузите си. Сатинов имаше чувството, че това е важен момент от техния разговор.

— Генрих не разговаря много с вас, така ли?

— Не ми казва нищо в края на деня. Но аз го обичам, разбира се. А вие?

— Предполагам, че Тамара би се съгласила с вас. Съветският мъж е продукт на нашите трудни години. Но и аз обичам Тамара и приятелите ни са единодушни, че не познават по-щастлив брак от нашия.

— Колко хубаво — каза тя. — Вярно е. Знам всичките клюки, но не съм чувала да се шушука, че сте флиртаджия.

Той хвърли цигарата, червена точка в синия сняг отвън.

— А вие, Дашка? Известна ли сте със своите флиртове? Достатъчно сте красива…

— Обичам да флиртувам, но това никога не води до нещо повече. Омъжих се на двайсет и две и осемнайсет години не съм поглеждала друг мъж.

— А сега?

— Нищо — отвърна тя. — Просто се наслаждавам на този миг.

Подаде й цигара, почака да я сложи между устните си и се наведе да й подаде огънче. Затвори очи за момент и усети колко близо бе тя до него — по топлината на лицето й, по аромата на косата й и така рядката за руснаците кехлибарена кожа.

Остана така, очаквайки Дашка да се отдръпне, после се приближи още и без да са имали намерение или повод, те се целунаха. Сатинов почувства леките й широки устни върху своите. Оттатък арките и колонадите снегът отново заваля и нощта стана с няколко градуса по-топла. Снежинките кръжаха около техния малък храм. Веднъж започнали да се целуват, спокойни, че никой не може да ги види, те не можеха да се спрат. Той плъзна ръце по кожуха, разтвори го, разкопча зелената куртка и ризата, като се наслаждаваше на меките карамелени нюанси на раменете и шията й. Тя го целуваше по-жадно, отколкото Тамара го бе целувала някога. Хапеше устата му, разкъсваше устните, вдишваше дъха му. За миг каленият комунист, Железния комисар, се върна и Сатинов се запита дали това е редно, дали е нормално, и се отдръпна от нея. Но когато пое забързания й дъх и усети леко горчивия вкус на цигарата й, сладостта на коняка, страстта й го зарази. Тя се уви около него, за да почувства той тялото й, да усети как го желае. Той докосна краката й над ботушите и почувства, че обожава тяхната прекрасна твърдост. Когато ръката му се плъзна нагоре по американските чорапи и стигна до копринената й кожа, и двамата изстенаха високо.

Но някак си успяха да се спрат и след броени минути вече вървяха надолу по склона към къщата.

— Другарко доктор — каза той с обичайния си повелителен тон. — Ние сме добри болшевики. И двамата обичаме съпрузите си. Това никога не бива да се повтаря.

— Съгласна съм, другарю генерал. Разбира се.

— Вие влезте първа — нареди той.

Наведе се, взе шепа сняг, разтри с него лицето си и си каза: „Сатинов, глупак такъв, след като толкова години дори не си поглеждал друга жена, как можа този път да се държиш по този начин?“.

Ала имаше чувството, че вътре в него бе настъпила някаква метафизическа промяна. Възможно ли беше момент като този да промени толкова много един мъж? Поклати глава. Със сигурност не и Херкулес Сатинов.