Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (35)

Първа глава

Шест месеца по-рано

Сатинов я видя за пръв път през януари 1945 г., непосредствено след навлизането на Червената армия в Източна Прусия. Винаги щеше да помни деня, часа, минутата. Бяха далеч от Москва, на Първи беларуски фронт. Като комисар на фронта, той и командващият маршал Рокосовски бяха преминали в сражения през цялата Белорусия, а после и през полската пустош, за да навлязат в самата Германия. Дори в най-скромните немски къщурки имаше меки легла и бели възглавници, килери, пълни със захар, хляб, яйца и месо. Повечето селяни бяха избягали от руснаците, но малцината останали бяха червенобузи и добре облечени. Дори носеха ръчни часовници.

През целия ден небето се бе смрачавало все повече и повече, но когато започна, снежната буря изненада всички. Генерал-полковник Сатинов седеше в джипа „Уилис“ с Льоша Бабанава зад волана и наблюдаваше преминаващите военни части, докато гаубиците обстрелваха нацистките позиции на два километра нататък по пътя. Мислеше си, че приличат на монголска орда в ерата на машините: калните танкове бяха покрити с пъстри килими, на които седяха мръсни пехотинци в дрипави униформи, омазани с машинно масло, с ушанки и дебели кожуси от овча кожа, често и с по няколко часовника на ръцете, размахваха пушки, увити в бели парцали като в бинтове, надигаха бутилки и пееха, но песните им потъваха в тракането и скърцането на машините.

След тях идваха артилеристите, които се тръскаха върху сандъците със снаряди, сложили върху тях бродирани с коприна възглавници за по-меко, и свиреха на инкрустирани германски акордеони. Танкове, гаубици, американски уилиси, американски камиони „Студебейкър“, всичко минаваше покрай тях в бавна несъкрушима процесия. А после… Какво беше това? Теглен от коне стар берлински файтон с люшкащи се фенери, а вътре — мярнали се за миг офицерски пагони и блестящи, тъмни като въглен очи на момиче.

* * *

Снежна вихрушка на мръкване в изоставено село, снегът бързо затрупваше околните ниви и покривите на къщите в Гросмайстердорф. Войниците търсеха подслон в най-близките къщи. Още в джипа, Сатинов се наведе уморено напред, когато сержант козирува и му докладва:

— Другарю генерал, медицинските части разполагат лазарет в църквата. Готови са да ги инспектирате.

Пред църквата Сатинов видя санитари, които сваляха носилки от камион. Двама от войниците бяха вече мъртви. Не покосени от огъня на противника, а отровени от контрабанден алкохол, направен от антифриз.

Вътре, в облицованото с дърво помещение, осветявано от окачени на гредите газени лампи, ранените лежаха направо на дъсчения под. Телесните миризми, миризмата на мокри дрехи и смрадта от безбройните фронтови бункери се смесваха с дъх на йод. Сестри в бели престилки се занимаваха с новопристигналите. Малко вдясно от него военна лекарка се беше навела над войник. Тя беше на колене, масажираше и натискаше голите му гърди и повтаряше: „Хайде, върни се, момче!“. Войникът се закашля и гръдният му кош изведнъж се раздвижи като ръждясала машина. Лекарката, със стетоскоп на врата и лента с червен кръст на ръкава, прослуша набързо дробовете му и се изправи.

— Добре, този ще оживее. Кой е следващият?

Отиде при втория отровен войник. Успя да върне към живота и него, но след това, докато се изправяше, изтри челото си и каза, без да се обръща специално към някого:

— Двама спасени, трима стабилни, четирима мъртви.

После козирува на Сатинов.

— Добре дошли в гросмайстердорфската болница, другарю генерал. Не е кой знае какво, както виждате. От антифриза умират бързо, всяка секунда е от значение.

Още беше облечена в белия си кожух от овча кожа. На колана носеше пистолет, на главата — синьо кепе, не бе имала време да го свали. Сатинов забеляза, че лицето й е овално, правият нос и бузите — леко напръскани е лунички. Направи му впечатление, че дори тук, на фронта, където влагаше цялата си енергия в спасяването на човешки живот, униформата й бе леко преправена и кафявата пола бе скъсена с 5–10 сантиметра, за да се виждат американските найлонови чорапи, които бяха тъмни и против правилата.

Сестра донесе поднос с две канчета чай — много сладък, димящ.

— Радвам се, че сте тук, за да помагате на тези момчета — каза Сатинов.

— Инспектирате ли ни, или само се отбивате пътьом? — попита тя. Имаше очарователен акцент, определено френски, с нюанс на средноевропейски идиш.

— Само минавам. Пътувам към щаба.

— О, разбира се. — Очите, в които светеше дръзка интелигентност, го гледаха леко насмешливо. Положително го бе разпознала, повечето хора го разпознаваха. — След като имаме тук генерал, можете ли по пътя към щаба да ни намерите дюшеци? — И се усмихна малко косо.

— Ще направя всичко по силите си — каза той.

— Благодаря, другарю генерал.

Тя стана и тръгна към следващия ранен войник. Сестрите я последваха.

Сатинов отвори вратата. Снегът беше спрял и той почувства как природата диша някъде дълбоко под дебелата бяла покривка.

Льоша потегли бавно през тъмната нощ, без фарове, веригите на колелата дрънчаха, трасиращите снаряди осветяваха пътя от време на време, експлозиите превръщаха нощта в ден. Сатинов погледна през прозореца. Понякога, когато гаубиците обстрелваха нацистките позиции, кървавочервена светлина озаряваше небето пред тях. Мислеше си за лекарката. За напръскания й с лунички нос и мургавата й кожа. Изобщо не я беше попитал за името.