Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (33)

Деветнадесета глава

Ранна утрин в Лубянка. Крехка руса жена седи сама сковано и тихо в стая с прости дървени столове, стъклена стена, влажни петна по жълтите тапети, боя, която се рони като големи люспи суха кожа. Поглежда часовника си. Тук е вече от четиридесет минути, но с удоволствие би чакала в тази стая цял ден.

На стола до нея има пазарска чанта и тя я отваря няколко пъти, вманиачено проверява дали всичко е там. При всяко поскърцване, ехо, шум от стъпки се обръща и поглежда към вратата, напряга се, трепва, ослушва се, после отново притихва, скрила лице в дланите си.

Вратата се отваря. Влиза дебела надзирателка в кафява престилка.

Тамара Сатинова се изправя, ужасена, че са променили намеренията си, но след миг се появява Марико — замаяна, бледа и все още в училищната си униформа.

— Марико! — извиква Тамара и се втурва към нея.

— Мамо! — Марико се хвърля в прегръдките на майка си.

„Не плачи, не плачи, повтаря си Тамара. Не прави нещата още по-лоши.“

Сяда. Марико е на коленете й, две надзирателки стоят и ги гледат, скръстили ръце. На вратата има пазач със сини петлици. Тамара целува Марико по лицето, по челото, по слепоочията, по косата. Ръцете й треперят.

— Мамо, кога мога да си дойда у дома?

— Скоро, Марико, скоро. Но аз ще идвам да те виждам по два пъти на ден.

— Защо съм тук, мамо?

— Ние не можем да знаем какви разследвания правят органите, но те си знаят работата и ще те върнат у дома веднага след като свършат.

Една от надзирателките издухва носа си.

— Искам да си дойда сега. Страх ме е.

— Татко ти праща поздрави. Казва да го приемеш като приключение, както в „Тимур и неговата команда“ — но отговаряй на въпросите вярно, нали?

— Не искам да стоя тук. Ужасно е.

— Знам — казва Тамара. — Знам, но трябва да бъдеш смела. Сега… — Разтреперва се от усилието да не се разридае. Стиска зъби да спре спазмите на плача.

— Мамо, изглеждаш странно. Трепериш.

Тамара кима и се обръща към пазарската чанта. Казва си: „Просто се съсредоточи върху практичните неща!“.

— Достатъчно топло ли ти е?

— Не. Студено ми е в моята стая. И леглото е ужасно.

— Да, ето, нося ти халат и пуловер, ще ги обличаш, за да ти бъде топло. Искаш ли да облечеш пуловера още сега? — Помага на Марико да го облече. — Сигурно си гладна, миличка?

— Храната беше противна. Не можах да я ям.

— Ето ти хляб, любимото ти сирене и бисквити, и кисело мляко. И кейк с плодове. Всичко е от Гастроном I. — Те често пазаруват там. Марико отваря кейка и захапва едно парче.

— Няма да мога да спя, мамо.

— Трябва да опиташ, скъпа.

— Липсват ми моите кученца и моето училище за кученца.

— Я виж кого съм ти довела! Здравей, Хубавице! — Изважда черно-бяло плюшено кученце.

Марико се усмихва за пръв път и грабва играчката.

— А това кой е?

Марико започва да говори на другото кученце и го прегръща заедно с първото.

— И отново здрасти! — Тамара изважда още едно.

— О, мамо, всичките са тук! — Марико ги назовава по име: — Хубавицата, Дебеланката, Пиратката.

Тамара прибира храната и дрехите в торбата.

— Времето изтече! — казва една от надзирателките. — Арестантката трябва да бъде върната в килията. Арестантке! — Думата поразява Тамара и риданията отново се надигат в гърлото й. „Спри! Не бива да плачеш!“

Но Марико се вкопчва в майка си, като се мъчи да не изпуска своите кученца.

— Мамо, не си отивай!

— Трябва — прошепва Тамара. — Но утре ще дойда пак с всичките ти любими неща и още кученца.

— Не може да си отидеш. Няма да те пусна! — извиква Марико. Изпуска кученцата и Тамара ги слага в торбата, която подава на една от надзирателките.

— Време е — казва надзирателката. Тя и още един пазач идват при тях и когато се приближават, Тамрико усеща сенките им, долавя дъха на парфюм „Красная Москва“, на почистващи препарати, пот и може би водка.

Прегръща Марико и после сама започва да се отдръпва.

— Сега трябва да си вървя. Бъди добра. Не се тревожи. Обичам те много и скоро ще си дойдеш у дома. Ще се видим много скоро. Какво искаш да ти донеса?

Марико се хвърля към майка си, сякаш иска да се зарови в нея, и Тамара я грабва в прегръдките си.

— Марико! — Мъчи се да се овладее, но не е сигурна, че ще може. Цялото й тяло й казва да не се отделя от своето малко момиченце.

— Марико, трябва да пуснеш майка си — казва строго надзирателката.

— Няма!

— Трябва или ще бъдем принудени да ви разделим.

Тамара отпуска прегръдката си, но детето продължава да се притиска към нея. Чувства се като в центъра на ураган, който върти във въздуха боклуци и прах и затъмнява света; заравя нос в ухаещата на ванилия, мляко и сено коса на Марико и вдишва аромата й, сякаш е кислород.

— Марико, пусни ме или те ще те вземат насила и ще бъде ужасно. Ще дойда… ще дойда много скоро!

— Няма да те пусна. Не си отивай, мамо! — Марико плаче, трепери, задъхва се, задушава се от собственото си отчаяние.

Тамара затваря очи, за да не гледа как пазачите разтварят пръстите на детето, вдигат го и го отнасят. Чува затварянето на вратата и писъците на Марико, докато я носят по коридорите. Когато идва на себе си, се вижда на ръце и колене на пода в празната стая, виеща от гняв и болка като животно. За момент й минава мисълта, че може да си умре тук. Има чувството, че стените на сърцето й са тънки като хартия, дробовете й се плитки, стомахът й е пълен с чакъл и й се иска да умре.

До нея има нещо. Едно от кученцата е изпаднало от торбата и тя го взема. То мирише на Марико. Прегръща го и започва да се люлее, изумена, че тя, съпругата на ръководител, уважаваната учителка, гордата майка, лежи на пода, стиска играчка в ръцете си и плаче.

Лежи там дълго. Накрая, притискайки кученцето към гърдите си като бебе, излиза, залитайки, така съкрушена, че не знае дали някога ще успее да се съвземе отново.

* * *

Лъчите на залязващото слънце — златни, пурпурни, бели — успокояват Серафима. Колко великолепна е светлината след затворническата килия. Тя вдига лице към слънцето като цвете и сякаш за пръв път забелязва вихрушката от пухчета на тополи, които танцуват в лъчите. Свободна е, запазила е своята тайна и е поразена от красотата на вечерта.

Върви по улица „Горки“ към Дома на книгата. Нагоре по стълбите към секцията за чуждестранна литература. Хемингуей? Голсуърти? Ето я. Едит Уортън. Жадно отваря книгата, прочита онова, което е вътре, после изтичва надолу по стълбите и отново на улицата.

Седем часът вечерта и тълпи елегантно облечени московчани, между които има и чужденци, чакат да влязат в Болшой театър, за да гледат „Лебедово езеро“ на Чайковски. Серафима влиза и отива на гишето за билети. Има опашка. Когато идва нейният ред, билетът я чака в плик.

Тя е между последните, които заемат местата си на първите редове, и когато сяда — между възрастен мъж с побеляла коса и младо момиче на нейната възраст, — усеща как лицето й пламва. По-щастлива е от когато и да било през живота си — но има и нещо повече от това. Очите му са вперени в нея и тя усеща любовта, която блика от тях. Поглежда нагоре към ложата му, той е там. Чака я, обича я както през дните преди стрелбата и затварянето й в Лубянка.

* * *

По-късно същата вечер Сатинов е в домашния си кабинет; само с едно дете вкъщи домът им е много по-тих, отколкото трябва. Тамара е в прегръдките му и му разказва за Марико.

Сатинов затваря очи. Неговата малка Марико с кафявите очи и сплетената на плитки коса със сладък дъх на сено. От стомаха му се надига спазъм, стяга гърлото, стига до очите и устата, обхваща цялото му същество и макар да е Железния комисар, макар да е другарят Сатинов, той престава да се владее.

Примигва. В огледалото на далечната стена вижда себе си и Тамара в прегръдките му: прибрана в кок коса, дълга шия, тресящи се рамене. Надниква дълбоко в собствените си очи и съзира там ужасно предателство. Стъписан, се извръща и поглежда подредените на бюрото фотографии. Но вместо децата си и Тамара вижда само едно женско лице.

Да, той плаче за Марико, за Джордж и Тамрико, но плаче и егоистично. За себе си. И за жената, в която е отчаяно влюбен.