Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (32)

Осемнадесета глава

Полунощ в Лубянка. Тук, в центъра на потъналата в мрак Москва, зад всеки прозорец светеха лампи, сякаш сградата беше корпус на гигантски кораб. Виктор Абакумов влезе забързано във вътрешния затвор, движейки се със скованата походка на безкрайно уморен човек. Помисли си: „В моето нощно царство електрическите крушки светят ярко и никой не спи дълбоко“. Очакващият го офицер със сини петлици отдаде чест.

— Тя е тук, другарю генерал.

— Нека я видя.

Офицерът отвори една от вратите по дългия стерилен коридор. Абакумов погледна през стъклото младото момиче в стаята за разпити, все още облечено в ученическата си униформа, което седеше до масата. Лихачов крачеше напред-назад, димеше с цигарата и му крещеше:

— Хайде, курво, казвай с кого спиш. Малка кучка такава, пак те питам…

Абакумов изключи звука. Единствената крушка осветяваше златните кичури на косата й. Серафима Ромашкина чакаше, играеше си със своите къдрици и изглеждаше уморена и твърде слаба. Устната й бе сцепена и подпухнала. „Някое от момчетата ми е отишло твърде далеч“, помисли си Абакумов, но както казваше Сталин, революция не се прави с кадифени ръкавици. Той поклати глава, неприятно му беше да види това прекрасно създание в такова окаяно състояние и така отчаяно. Искал бе само да я погледне, преди да влезе при нея, но се облегна на стената, запали цигара и се отпусна за пръв път през този изтощителен ден. Сега можеше да я разгледа внимателно — и като ценител на женската красота, и като манипулатор, а понякога дори палач на хора, семейства, села, нации.

Тя не беше така нахакана, както прочутата си със своята привлекателност майка, но въпреки това той бе очарован от съвършената извивка на бялото й чело, сърцевидната форма на лицето й и нейните поразителни зелени очи с гъсти тъмни ресници. Това възхитително момиче бе в негова власт, очакваше само него и никого повече. Нищо чудно, че онези нейни глупави и разглезени съученици вършеха щуротии, за да спечелят благоволението й. Но тя държеше последния ключ към решаването на техния случай, ключ, до който трябваше да се добере незабавно.

Абакумов отиде право в стаята за разпити при Серафима. Лихачов се изпъна в стойка мирно.

— Аз поемам оттук, другарю полковник. Затворете вратата, когато излезете.

Лихачов отдаде чест и изчезна; вратата се затвори. Абакумов седна, без да вади цигарата от устата си, качи ботушите на масата и прикова поглед в Серафима. Тя запази мълчание, но нещо в начина, по който ноздрите й потрепнаха, нанесе съкрушителен удар на чувството му за всемогъщество. Да, можеше да я смаже от бой, можеше да я изнасили, но въпреки това нямаше да я притежава.

— Преди няколко часа бях в Берлин и по време на обратния полет имах възможността да помисля за теб и за случая. — Той въздъхна дрезгаво.

— Така ли? — каза Серафима. Изглеждаше отегчена.

— Има много неща, над които да се помисли. — Абакумов още си блъскаше главата над загадките на Сталин, които ставаха все по-неясни и уродливи. Не му бе разрешено да арестува Сатинов — когото Сталин уважаваше, — така че беше измислил начин да привлече вниманието на другаря Сатинов, както се бе изразил Сталин.

Той беше казал също така, че децата трябва да бъдат наказани. Какво ли бе имал предвид? Те бяха вече в затвора. Допълнителни домашни? Хубав пердах? Девет грама в тила? „Ако не позная, отивам по дяволите!“ Ала бе сигурен в едно: истинските мишени на Сталин бяха генералите и самодоволните ръководители.

Серафима докосна устната си и погледна пръста: раната още кървеше.

— Всички тук се борим за истината, Серафима. Полковник Лихачов най-много от всички. Съжалявам за устната ти. Не е нещо сериозно, надявам се?

— Не. Благодаря — каза тя тихо.

— Успя ли да поспиш? Изглеждаш уморена, скъпо момиче.

— Добре съм.

Мълчание. Абакумов отново се замисли за Детското дело. Театрален клуб, който на шпионски език беше фасада, през която прозират страсти на възрастни хора, бе довел до смъртта на две деца. Следствието беше разкрило детска игра. Ако участниците не бяха деца на хора от елита, Сталин никога нямаше да чуе за нея. Но след като беше научил, той щеше да използва децата по всякакъв начин, който ще е удобен за манипулациите му в момента. Той, Абакумов, бе упражнил натиск върху децата, за да открие организатора на заговора, но бе очевидно, че никой от тях не знаеше кой е той. Можеше да подложи Серафима на изтезания, ала беше възможно дори и тя да не знае. Какви ли тайни криеше? Затова беше по-добре да приложи към нея друга стратегия. И реши, докато останалите деца очакваха мнението на Сталин, да започне с нея специална игра, тук и сега. Ако лицето, което в тетрадката биваше назовавано НВ, действително съществуваше и стоеше зад тази конспирация, имаше реална възможност Серафима да го отведе при него. Но тя можеше да направи това само ако бъдеше освободена.

— Е, ще кажеш на майка си колко добър съм бил с теб, нали? Ще й кажеш: „Абакумов наистина се грижеше за мен!“, а?

— Да, генерале. — На лицето й проблесна надежда и Абакумов видя как тя я потисна. Но когато наклони глава настрани с онзи свой очарователен маниер, не можа да сдържи усмивката си. Каза й:

— Върви да вземеш нещата си. Приготвена ти е вана. Ставай, хайде! — Хвана ръцете й и й помогна да стане.

Вратата се отвори и двама тъмничари застанаха отстрани, готови да я заведат да се нахрани и да се изкъпе.

Серафима се изправи и Абакумов разбра колко големи са облекчението и изтощението й, когато шията и лицето й пламнаха и тя стисна треперещите си устни, опитвайки да не губи контрол над себе си. Ала се колебаеше.

— Ами другите? Приятелите ми — Минка, Джордж, Андрей — и те ли ще се прибират по домовете си?

Абакумов изведнъж се разгневи. Как беше възможно тези деца да са толкова арогантни, когато той имаше да мисли за толкова много неща? Удари с ръце по масата и видя как тя подскочи.

— Това не е твоя работа, момиче. Хайде излизай, докато не съм размислил. — Тя излезе от стаята с окъпано в сълзи лице, а той остана да седи, вслушвайки се в отдалечаващите се стъпки по дългия коридор. Мислеше си: „Сега е мой ред, сега ще играем моята игра!“.

* * *

Все още подозирайки, че това може да е някакъв номер, Серафима вървеше по коридорите на затвора. Тъмничарите вече не я държаха, но докоснаха лакътя й, за да я насочат към друго крило на затвора и стая, в която имаше сервирана маса. Пирожки. Горещ борш. Котлет от есетра, току-що изпечен на скара и поднесен с картофи. Тя седна и се нахвърли на храната, ядеше твърде бързо и прокарваше хапките с минерална вода „Боржоми“. После й предоставиха баня, позволиха й да полежи във ваната, но след това я подканиха да побърза и да се изсуши. Щели да дойдат да я вземат.

Щом се облече, я оставиха да седи в облицована с дърво чакалня, сама, докато вратата не се отвори и вътре не влезе майка й. София беше гримирана и облечена във военна униформа — идваше направо от снимките за последния си филм.

Загубила дар слово от облекчение, тя я стисна в прегръдките си и после я заведе до чакащата кола. Време беше да се прибере у дома. Време беше да се наспи.

* * *

Когато се събуди на другата сутрин, Серафима си помисли, че е още в затвора. После си спомни, че си е вкъщи, че всичко е отново такова, каквото трябва да бъде. Майка й бе в студията на „Мосфилм“, но прислужницата й приготви закуска, която тя изяде, мислейки си за него. Изкъпа се, облече жълта рокля с кръгла якичка и излезе. Слезе по стълбището на „Грановски“ и след като погледна назад, за да се увери, че никой не я следи, тръгна към Дома на книгата.

* * *

— Между тези стари книги изглеждаш дори още по-хубава — каза Беня Голден на Агрипина Бегбулатова.

Беше обедната почивка и Беня стоеше гол в малкия си едностаен апартамент само на крачка от „Остоженка“. Показваше й своята нова придобивка, антикварна книга с подвързия от телешка кожа. Агрипина, която лежеше по гръб на леглото, кръстосала обутите си в чорапи крака, допълваше красиво колажа от корици на книги, някои от светла ярешка кожа, някои от скъп черен лак и много с обложки от мазна, оръфана съвременна хартия.

— Всичките ти любими неща на едно място! — каза през смях тя. — Книги, храна и момичета. Толкова добре те познавам, Бенушка. Ти си почитател на Рабле и епикуреец. Сигурно се объркваш, докато се мъчиш да решиш кое да консумираш най-напред! Но избери мен, докато съм тук; можем да хапнем заедно и да правим любов; а после можеш да си четеш, след като си отида.

Само за две години Беня беше успял да събере забележителна колекция от първи издания и книги от началото на деветнайсети век. Военното време означаваше, че на бедните хора с набито око се предлагаха много възможности да купуват изключителни рядкости почти без пари. Книгите по-близо до умивалника и готварската печка служеха като кухненска маса за черния бородински хляб, козето сирене и полупразната бутилка вино. Той се огледа около себе си. Картината — книги, храна, женско бельо, белите форми, пръснатите къдрици и русото лонно окосмяване на младата учителка — спокойно можеше да мине за сюрреалистично изкуство.

— Разбирам от намеци — каза той и започна да целува краката й. — Но за колко време си тук? — Беня се смееше често и весело: много неща го разсмиваха и нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от милото държане на Агрипина. Тя бе толкова културна, така умна и имаше пред себе си обещаващо бъдеще, а той се бе върнал от ада и това му личеше.

Проправи си път нагоре по тялото й с целувки. Тя постепенно вдигна коленете, обви го с крака и накрая глезените й се озоваха на раменете му. Той я целуна там много бавно, като се наслаждаваше на нейното удоволствие, на вкуса й, на възбудата й и не мислеше за нищо друго на този свят. Мускулите на бедрата й бяха най-красивите, които бе виждал.

— Обичам да ме любиш — каза тя.

— Обичам да те любя.

След това останаха да лежат в мълчание. Накрая Агрипина прочисти гърлото си.

— Бенушка — поде с тон, с какъвто никога не я бе чувал да говори, но веднага разбра какво означава. Сърцето му запуфтя като влак, който набира скорост. — Бенушка? Имам лошо предчувствие.

— Агрипина, да не разваляме мига.

— Бенушка, слушаш ли ме?

— Опитвам се да не те слушам.

— Бенушка, ако нещо се случи… Искам да ти кажа, че аз…

— Зная. Не е нужно да казваш каквото и да било. Спомни си къде съм бил…

— Никога не си ми казвал.

— В света, в който живеем, онова, което не знаеш, не може да ти навреди.

— Мисля, че ти си най-добрият учител, когото съм виждала някога.

— Учител? — Той прихна. — Майната му на моето учителстване. Защо не кажеш как съм като любовник?

Смееха се и той отново я целуваше, когато на вратата се почука. Агрипина се отдръпна от него.

— Те ме излъгаха. Обещаха ми да не идват сега…

Беня чу страха в гласа й. Но бе необяснимо спокоен, когато грабна бельото и панталона си и започна да се облича. Извика:

— Ей сега ще отворя.

Както удавник вижда целия си живот, събран в един миг, Беня преживя отново щастието от последните три години, които наричаше свое „второ пришествие“: уроците върху творчеството на Пушкин — най-хубавата работа, която бе имал някога: да споделя любовта си към литературата с млади хора; скитанията му по книжарниците и битпазарите; щастието да открие книга и да може да си я позволи. Дори Чингис хан, плячкосал не един богат град, пълен със злато и скъпоценности, едва ли се бе радвал така, както Беня се радваше на своите безценни находки. И на часовете, прекарани с Агрипина.

Отвори вратата. Агрипина, съвсем забравила, че е гола, бе похлупила лице в дланите си, когато чекистите в сини униформи нахълтаха в апартамента. Беня взе платнената торба с оскъдните си вещи, която вече беше приготвена. Цивилният главен следовател видимо бе очарован от Агрипина и честно казано, никой не можеше да го вини за това.

— Облечи се, момиче! — каза плешивият чекист. — Къде ти е болшевишката скромност? Ти свърши своята работа. Сега се махай!

— Беня, принудена бях.

Но Беня, вече напълно облечен и готов да тръгне, махна с ръка. Можеше да си представи какъв натиск бяха упражнили органите върху нея. Какви заплахи й бяха отправили.

— Желая ти щастие, Агрипина. Никога не допускай това да те спира. Обещай ми…

Тя наведе очи, облече се набързо и си тръгна.

Голден стоеше сам в клетката на „черния гарван“ (на който имаше надпис ЯЙЦА, МЛЯКО, ХРАНИТЕЛНИ СТОКИ) и пропадаше в бездната. Нормалният живот беше приключил. Сети се нещо: Агрипина бе успяла да стигне до оргазъм цели два пъти, въпреки че навярно е била притеснена. Това можеше да докара комплекс за малоценност и на самия Юда! В трополящия полумрак на камионетката Беня се усмихна с възхищение при мисълта за нейния неутолим глад за удоволствие, дори и под стрес. Какво самообладание само!

Поклати глава със сантиментален фатализъм. Знаеше какво го очаква и че човек, който веднъж се е върнал от смъртта, не може да разчита чудото да се повтори още веднъж.