Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (30)

Шестнадесета глава

Веднъж, когато Джордж беше малък, арестуваха един познат на семейството, Мендел Бармакид, прославен стар болшевик. Майка му и баща му си бяха шушукали за това в банята, както правеха родителите по онова време — при отворени кранове.

— Възможно ли е да е виновен? — попита Тамара.

— Прочети това — отговори баща му.

Тамара зачете тихо: „Протоколи от разпитите на Мендел Бармакид…“.

— Но може да са използвали крайни методи — каза тя. На болшевишки език „крайни методи“ означаваше изтезания.

— Съмнявам се. Ето, той признава всичко и всяка страница е подписана от него. Видя ли? Това е убедително. Ако не беше виновен, нямаше да признае. Самопризнанието е майка на правосъдието. Поуката е да казваш истината, но никога нищо да не признаваш!

Сега Джордж Сатинов си повтори тези думи.

— Кой е НВ? — попита полковник Лихачов. — И какви бяха отношенията му със Серафима Ромашкина?

Джордж си помисли за Василий Сталин. Спомни си, че брат му Давид беше казал: „Васка е луд по Серафима, а той винаги получава онова, което иска. Когато този дявол качва момичетата на самолета си, те от ужас падат в леглото му!“. Ами ако Лихачов разбере, че Серафима е присъствала на една от веселбите на Василий Сталин и той е премълчал това? В случай че Андрей вече не им го бе казал и те просто не го проверяваха. Джордж запази самообладание.

Лихачов се изправи рязко и удари по вратата, която се отвори почти моментално.

— Майоре — каза остро, — доведете затворник 72.

Сърцето на Джордж се разтуптя, ужасяващи мисли запрепускаха през ума му. Минка ли щеше да е? Или пък Серафима? И се молеше, ако е някой от приятелите му, да не са го били. Надяваше се да не са удряли Андрей или Влад, както бяха удряли него; молеше се също и те да са били силни колкото него и да не са признавали нищо. А след това — само за миг — кошмарът: възможно ли беше да е баща му? Но това бе просто немислимо. Чу приближаващите се стъпки. И така самоувереният, така нахаканият Джордж за пръв път изпита най-елементарен страх. Стомахът му се сви. Сред отмереното тракане на ботуши долови влачещи се, тътрещи се стъпки на друг човек, който едва върви. После двама тъмничари довлякоха някого и го стовариха на стола отсреща. Чу се звук като от чувал жито и голямата глава на човека падна напред, но полковник Лихачов я хвана за косата и я вдигна, както първобитен воин вдига скалп на повален враг. Дъхът на Джордж секна. В началото бе стъписан само от ужасните рани: лицето бе смазано, превърнато бе в пихтия и толкова подпухнало, че бе удвоило размера си; носът беше счупен, липсваха зъби, горната устна бе сцепена до носа, косата — сплъстена от кръв.

Главата му се завъртя, стомахът му се сви и той повърна в ъгъла на стаята. Лицето беше неразпознаваемо, но когато изтри устата си и се обърна да го погледне още веднъж, полковник Лихачов каза:

— Помниш ли скъпия си приятел? Погледни по-внимателно!

Човекът изглеждаше в полусъзнание. Мърмореше нещо, едното му око беше напълно затворено и от него се процеждаше кръв. Носеше униформа, но на куртката липсваха половината копчета, тя беше разкъсана отпред, където са били закачени медалите, и пагоните бяха отрязани. Джордж закри очи. Дори в този вид мъжът му беше твърде познат.

— Льоша! — каза той. — Льоша! О, боже, какво са ти сторили?

— Жжжео… — Звуците излизаха от устата на Льоша Бабанава, но бяха неразбираеми. Той отвори здравото си око и като че ли някак си му се усмихна. — Жжжео…

— Женчо? — попита Джордж.

Главата кимна.

Джордж се свлече на стола. Мислеше, че пак ще повърне. След баща му Льоша Бабанава бе мъжът, когото обичаше и уважаваше най-много. Познаваше го, откакто се помнеше. Каквото и да се случеше, от каквото и да имаше нужда, Льоша винаги го уреждаше. Сега той, най-големият сред мъжете, бе кървавата купчина отсреща между двамата тъмничари в този забравен от бога затвор. Щом като Льоша беше пребит, всичко беше възможно. Баща му също можеше да е тук.

— Джордж, Джордж, успокой се — каза Лихачов. — Виждаш ли какво става, когато не ни казваш всичко, което знаеш? Никой не може да се изправя срещу държавата, колкото и да е силен, нали така, арестант Бабанава? Льоша е силен като бик, но ние го надвихме, нали? — Той замълча, после се усмихна на Джордж. Лицето му лъщеше от пот. — Трябва да сме ти благодарни, Джордж. Как иначе щяхме да разберем откъде си взел пистолета, който е използвала Роза Шако, за да убие Николаша и себе си?

Срамът, който изпита, беше непоносим, но беше и много ядосан. В Москва не липсваха пистолети. Николаша можеше да го вземе отвсякъде. Да, той, Джордж, бе заел пистолета от Льоша и го бе дал на своя съученик, но не му бе минавало и през ум, че може да навлече неприятности на Льоша. И сега си даваше сметка, че тази окървавена купчина плът е негово дело.

Но Льоша се поклащаше и се мъчеше да каже нещо.

— Не обвинявай себе си! — Стори му се, че това се опитваше да му каже. — Прави каквото трябва, каквото и да е то.

— Млъкни, арестант! — кресна Лихачов. — Или ще те довършим!

Льоша повтаряше упорито още една дума и накрая Джордж я разбра: „семейство“. За грузинеца семейството беше всичко, а Льоша обичаше семейството им.

Джордж зарови лице в дланите си.

— Да продължаваме — каза Лихачов. — Льоша твърди, че има нещо, което не си ни казал, Джордж.

Едва го чуваше. В ушите му виеха пламъците на ада.

— Ако искаш да спечелиш посещение на лекар за Льоша, кажи ни коя е била важната личност, която е преследвала Серафима. Съсредоточи се, Джордж! Льоша може да умре без лекарска помощ.

Джордж погледна към Льоша и покритата със съсирена кръв глава кимна. Беше прав. Това нямаше значение. Трябваше да го каже, защото иначе Льоша щеше да страда още.

— Ще ви кажа, ако му доведете лекар. Беше Василий… — Льоша кимна. — Василий Сталин.

Лихачов се скова, когато чу това име.

— Василий Сталин и Серафима?

От изражението на Лихачов Джордж разбра, че никой друг не бе споменавал това име във връзка със Серафима. Е, сега той го бе казал и това бе без значение, защото Василий Сталин беше недосегаем.

Лихачов разтърка тясното си чело.

— Казваш, Василий Сталин?

— Да.

Лихачов викна на стражата:

— Доведете полковник Комаров.

Комаров се присъедини към тях и Лихачов се обърна отново към Джордж.

— Генерал Василий Сталин ли ухажваше Серафима?

— Да — отвърна Джордж.

— Те имаха ли неморална връзка?

— Не зная.

— Можеш ли да потвърдиш това, Бабанава?

Льоша кимна и Джордж разказа историята, която бе чул от брат си за вечерта, когато Василий бе излязъл със Серафима. Двамата разпитващи се гледаха мълчаливо цяла вечност, или поне така му се стори, явно и те като него прехвърляха в главите си възможните последствия от това разкритие — но от съвсем различен ъгъл. Джордж можеше само да се надява, че е спечелил лекарска помощ за Льоша. Разпитващите бяха длъжни да докладват на своите началници и той се чудеше дали магическото име няма да спре изобщо това идиотско разследване. Ако бъдеше казано на другаря Сталин, ако Василий се оплачеше на баща си, учениците положително щяха да бъдат освободени… Но за Джордж това бе последният изблик на оптимизъм. Беше така изчерпан, че искаше само да заспи, да избяга от този ад, независимо какви щяха да бъдат последствията за него.

— Да се върнем към „новия вожд“ — каза Лихачов. — Ако все още искаш да помогнеш на Льоша.

Джордж разтърка очи.

— Не мисля, че НВ означава нов вожд. Николаша може да е имал предвид някой от героите в „Евгений Онегин“. Трябва ви специалист по творчеството на Пушкин…

Докато го влачеха към вратата, Льоша погледна назад към него, опитвайки се отново да каже нещо.

— Пъззци…

Тогава Джордж го разбра: „Пъзльовци!“. И заплака. За себе си. За Льоша. И за всички пъзльовци на света.

* * *

Инокентий Рим бе по-щастлив. В миналото той често се бе чувствал непълноценен заради фигурата, заради задника си, който изглеждаше голям, каквито и костюми и рубашки да обличаше. (Помнеше неприятностите, които бе имал през ученическите години с панталоните, в които бедрата му изглеждаха зле, все едно дали бяха тесни или широки като торба. Колко се бе ядосвал, когато майка му купуваше панталони и той се поглеждаше в огледалото!) Когато получи онези любовни писма от Татяна, той често се питаше какво бе намерила в него тази троянска Елена. Но сега бедрата му бяха олекнали от успеха. Ако тя го беше харесвала, когато бе само заместник-директор, сега сигурно го харесваше много повече. Очакваше следващото писмо да бъде пълно с възторзи от новото му положение.

Рим бе на златните порти и поздравяваше с любезни думи маршалите и силните на деня. Колко естествено: всички те се държаха с него така, сякаш винаги е бил директор.

Сбор. Ученици, мирно! Прост жест да седнат. Весела песен. Насочващо слово. След това:

— Добро утро, учителю Голден. Да поговорим, ако обичате — каза той, сгащил Беня, докато децата бутаха столовете си назад. Те го наблюдаваха скришом, питаха се дали мъмри Голден — сега, когато беше директор, проявяваха интерес към всяко негово действие.

— Да, Инокентий — отвърна Голден. — Целият съм слух.

— Уроците ви за Пушкин са отменени, докато училището е под наблюдение и докато обмисляме наново учебната програма по литература. Ясно ли е?

Беня Голден бе отворил уста да направи една от своите шеговити забележки, когато Рим зърна четирима непознати в костюми, които явно бяха цивилни офицери от органите. Сега той беше главният тук и се надяваше, че не са дошли да арестуват някой от учениците му. Беше напълно сигурен, че задържаните деца ще бъдат освободени много скоро. Ако партията счетеше, че Капитолина Медведева е вършила престъпления, ами, на него не би му минало и през ум да възразява на партията.

— Добро утро, другари — каза уверено той. Всъщност знаеше защо са дошли: да арестуват Беня Голден след неговия донос.

Агентите вървяха решително по централната пътека. Децата също ги разпознаха като другарите, арестували Влад Титоренко в деня след стрелбата, и надяваха презрамките на чантите си по-бавно от обикновено, изплашени, но въпреки това любопитни. Учителите замръзнаха на столовете си. Рим се усмихна, когато го наближиха, знаейки защо са дошли, готов да ги насочва. Точно така, единият от тях махна едва забележимо към мястото, където стояха той и Голден. Значи бе прав. Винаги беше прав.

Рим погледна към Голден и бе удивен да види, че макар и блед, той изглеждаше спокоен.

Пристъпи напред да посрещне чекистите. Сега, когато те бяха наблизо, не можеше да не поеме нещата в свои ръце (като изпълняващ длъжността директор и съветник на органите). Махна леко към Голден да ги насочи в правилната посока и те му бяха благодарни, защото сложиха ръце на раменете на Голден, леко, но твърдо.

— Бихте ли дошли с нас? — каза водачът им. — Няма да отнеме много време. Имаме само няколко въпроса. — Обърнаха Голден — а той хвърли поглед назад към Агрипина Бегбулатова — и тъкмо се канеха да го изведат, когато главният агент каза:

— Вие сте Инокентий Рим, нали?

— Не, не съм — отвърна Голден.

— Аз съм д-р Рим — каза новоизпеченият директор, — но вие навярно…

— Извинете. — Агентът потупа Беня Голден по рамото по съвсем различен начин, отколкото само преди броени секунди. — Продължавайте, пожелаваме ви приятен ден!

После с енергичните и пъргави движения на мъже, които живеят в света на физическата сила, хванаха Рим по такъв начин, че моментално установиха контрол над него. Той се почувства тромав, като направен от глина. Не можеше да движи краката си и от лицето му се лееше пот.

— Инокентий Рим? Елате с нас, моля. Просто формалност. Няколко часа и ще ви върнем отново в училището. Няма от какво да се притеснявате…

Докато го извеждаха от салона, Рим погледна назад, очаквайки да види как Беня Голден се подсмихва победоносно, но вместо това срещна поглед, изпълнен с дълбоко съчувствие, и то от човек, който имаше пълното основание да го презира.

И в този страшен момент на свободно падане се запита дали не се бе лъгал за Голден, за директорката, изобщо за всичко.