Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (24)

Десета глава

В 7:20 ч. същата сутрин д-р Рим, заместник-директорът на 801-во училище, наричан от децата Бръмчилото, чакаше в склада на разсилния. Усещаше с цялото си същество, че е на път да направи разкритие. От известно време не бе имало писма от загадъчната Татяна, не и след стрелбата. Но той не мислеше за това. Мислеше за бележката, която му беше изпратена преди два дни.

Той беше в своята класна стая и се подготвяше за часа по комунистическа етика, когато забеляза плика, който се подаваше от неговия „Кратък курс по история на Комунистическата партия (болшевики)“. Когато го видя, сърцето му подскочи: надяваше се, че е поредното любовно писмо. Тези писма му вдъхваха желание за живот през последния срок. Рим отдавна се бе развел със съпругата си, партиен инструктор, с която се бе запознал на пионерски лагер в Крим, и оттогава не бе имал приятелка. Но нали и той имаше право на щастие, както всички останали? (Защо жените така обожаваха Беня Голден? Какво имаше у този упадъчен сладкодумен женкар, което Рим не притежаваше? Не бяха ли чули, че е опетнен?) Усещането, че някой — убеден бе, че знае кой — го обича, бе укрепило разклатената му гордост. Съзнаваше, че връзката им е невъзможна, поне засега, но аурата на любовта му вдъхваше увереност, че ще успее да осъществи амбициите си.

Пликът бе надписан с детски почерк. Любовните писма на Татяна винаги бяха напечатани с главни букви. Но разочарованието му бързо премина. Училището бе подложено на изпитание, две деца бяха убити, още няколко бяха арестувани, всичките издънки на болшевишки величия. Освен това бе убеден, че некадърността на директор Медведева ще излезе наяве. Тя бе допуснала грешки, позволила бе ересите да плъзнат в училището като бацили. Рим я беше предупредил колко опасно е да наема Голден като учител и да позволява фракцията на „фаталните романтици“ да се отдава на буржоазна романтика. И правотата му беше доказана по възможно най-ужасния начин. Единствено той можеше да изчисти училището от нейните неболшевишки, непатриотични грешки.

Отвори плика.

Трябва да говоря с авторитетен човек. Може ли да се срещнем пред склада на разсилния в 7:30 ч. сутринта?

Млад другар

Не се сдържа и запя своята любима песен „Тра-ла-ла Сталин…“.

Приливът на енергия, който почувства, му подсказваше, че тази бележка предизвестява настъпването на неговия миг.

И ето че сега чакаше в склада. Събудил се бе в четири часа сутринта, с разтуптяно сърце бе обикалял града от зори, пил беше кафе в хотел „Москва“, просто за да отбележи случая. Рим не беше участвал във войната (твърде стар и проблеми с тазобедрените стави), но копнееше да е разузнавач или командир. Познаваше хора от органите и те го ценяха. И сега бе единственият честен и бдителен комунист в училището, готов да изпълни дълга си. Колко беше часът? 7:40, а още никой не бе дошъл. Затворен в склада, започна да си тананика.

Вратата се отвори и той подскочи. Беше разсилният, таджик с прошарена коса в кафяв работен комбинезон.

— Какво правите тук? — попита той.

Рим не беше помислил как ще изглежда това. Важен учител като него да се спотайва в килер, пълен с белина и тоалетна хартия.

— Как смееш! — кресна му той. — Продължавай работата си! И нито дума на никого! Или ще се озовеш на първия влак за Таджикистан!

— Да, началник — каза разсилният и побърза да изчезне от там.

Пет минути по-късно Рим отвори вратата на склада да влезе малко въздух — и ето, малко мургаво момче приближаваше с предпазливи стъпки и гъвкава походка на нощно зверче, което е нащрек. Когато видя Рим, то замръзна на място.

„Скритите умения на разузнавач ми идват отвътре“, помисли си Рим, когато поведе момчето към своята класна стая. Затвори вратата, настани се на мястото си зад катедрата и посочи първия ред чинове. Момчето седна.

— Демян Доров, защо ми написа тази бележка?

Демян го гледаше ококорено, изглеждаше ужасен.

— Ако някой попита, можем да кажем, че съм ти давал уроци по стахановска поезия — каза по-меко Рим.

Демян кимна и се поотпусна, но продължаваше да мълчи.

— Какво имаш да ми кажеш? — попита отново Рим.

Демян поклати глава.

— Нищо, аз… аз просто се пошегувах.

„Мисли като чекист, като болшевик, каза си Рим. Анализирай своя информатор и неговото семейство. Ключът към загадката трябва да е някъде там.“

Дорови. Бащата Генрих беше председател на партийната контролна комисия, достоен за възхищение въдворител на дисциплината и морала; майката, онази хубавичка лекарка, министър на здравеопазването. Имаха четири деца. След сина в армията — дъщерята Минка, която приличаше на майка си, но не мислеше партийно, беше несериозна и нахална. Органите не бяха сгрешили, като я бяха прибрали. Малкият син Сенка бе умен, но отвратително разглезен от майка си. Така че Демян, който приличаше на баща си и се опитваше да му подражава като командир на пионерите в училището, беше притиснат между двамата любимци. Рим изведнъж изпита топли чувства към него. Демян също беше неоценен. Децата го наричаха Невестулката, но може би той също бе забелязал как отровата на буржоазния романтизъм прониква в това гнило училище…

Рим слезе от платформата и седна на съседния чин.

— Партията те забелязва и аз винаги съм знаел, че ще стигнеш далеч.

— Благодаря.

Рим видя, че момчето леко се изчерви.

— Струва ми се, че родителите ти не са ти отделяли достатъчно внимание. Твърде заети са със своята отговорна работа, или в случая с майка ти — с твоя по-малък брат, любимеца й. Прав ли съм?

Демян кимна едва забележимо.

— Мисля, че ако направиш нещо за партията, ще можем да променим това. Нека ти помогна. — Но Демян бе започнал отново да се върти неспокойно. — Имаш избор — промълви бавно Рим. — Или да ми разкажеш всичко и да станеш герой като Павлик Морозов, който издал своите лоши родители, или, ако продължаваш да пазиш тайната и ние разберем, да погубиш семейството си. — Той замълча, за да даде време на думите да стигнат до съзнанието на момчето. — Кажи ми какво знаеш. Това интересува първите хора в партията. Хайде!

Очите на Демян примигнаха бързо. Рим сложи ръка на тесните му рамене.

— Знам на какви благородни дела си способен.

Накрая Демян неохотно бръкна в чантата си и я извади. Тетрадката с кадифени корици.

— Виждал съм тази тетрадка. Беше на Николаша. Откъде я взе? — попита Рим.

— Сенка я е намерил вечерта на стрелбата и я донесе вкъщи.

— Скри ли я?

— Под дюшека в стаята си.

— Трябва да я е взел направо пред очите на органите. Ти чете ли я?

— Не.

Рим не му повярва. Отвори тетрадката и за момент беше разочарован. „Кадифена книга на любовта“. Ученически драсканици. Но когато хвърли поглед на съдържанието — списък на имена, хронологически вписвания на срещи, странни ритуали — почувства, че държи в ръцете си цяло съкровище.

— Демян, ти направи нещо благородно за партията. Бъди сигурен, че това ще остане наша тайна. Постъпи правилно, като ми донесе тази тетрадка. Сега продължавай да изпълняваш всекидневните си задачи. И не казвай на никого за това.

Демян избяга, оставяйки го с тетрадката. Рим тръгна замислено към новата библиотека „Ленин“ и седна в едно от най-отдалечените книгохранилища. Не трябваше ли да покаже тетрадката на директор Медведева? Вероятно, но тя можеше да откаже да я придвижи по-нататък. Или пък да съобщи, че той се намесва в официално разследване. Медведева имаше основание да премълчи за тетрадката заради собствените си интереси. Освен това той бе секретар на училищното партийно бюро, а тя бе само негов обикновен член.

Нещо повече, ако решеше да задържи тетрадката в училището, това щеше да остане училищен въпрос, а случаят несъмнено представляваше интерес за висшестоящите власти. Дали не трябваше да я даде на бащата на Демян, Генрих Доров, председателя на Централната контролна комисия? При нормални обстоятелства — да, но неговата дъщеря Минка беше между разследваните и ролята на Демян в предаването на тетрадката можеше да повлияе върху преценката на другаря Доров.

Може би трябваше да предаде информацията лично на другаря Сатинов. Другарят Сатинов ще каже: „Другарю Рим, някой иска да се срещне с вас, да го чуе от вашите уста“, тогава вратата на кремълския кабинет ще се отвори и той ще застане пред великия Сталин, който седи зад бюрото с неизменната лула в ръката: „Другарю Рим, ще каже той, срещнахме се най-сетне. Толкова много съм слушал за вас!“. Не, не, съпругата на Сатинов беше учителка и синът му Джордж също бе арестуван.

Значи ясно. Трябваше лично да се заеме с това. С други думи, случаят бе за рицарите на революцията.

* * *

Сталин лежеше на дивана в облицования с дърво малък кабинет в Близката дача. Чувстваше се уморен, недоизтрезнял, кисел. Свечеряваше се. Апатично разтвори роман на Зола, после прочете сценарий за филма „Иван Грозни“. Не го хареса. Трябваше да се напише отново. Но от кого?

Почукване на вратата и онзи мек приспивен глас:

— Кафе за уморения мъж, когото никога не оставят на спокойствие!

Беше скъпата му икономка, Валечка Истомина. Тя му наля една чаша, точно както го обичаше — с две бучки захар. Сталин огледа кабинета. Всяка повърхност беше покрита с купища книги и литературни списания, каквито обичаше да чете. Но сега, облечен в любимата си стара рубашка (закърпена от Валечка на три места), с меки ботуши от ярешка кожа, безформени ленени панталони като на художник и цигара „Херцеговина флор“ в ръката, той се опита да събере енергия, да стане и да отиде в Кремъл. Скоро трябваше да замине на конференцията в Потсдам. Имаше ли сили за това?

Вертушката зазвъня. Беше Поскрьобишев.

— Другарят Абакумов иска да ви види. Казва, че е излязло нещо ново.

Нещо ново. Сталин обичаше новите интриги в играта на сенките, наречена контраразузнаване. Това бе неговата естествена среда. Дори преди революцията, дори в нелегалност той се бе справял отлично с играта на агенти и двойни агенти, на пари в плик, изстрели в нощта, кинжали в гърба. Органите бяха единствената част от управлението на държавата, освен външната и военната политика, от която никога не би се отказал.

Отпред спря кола. Един от охранителите почука. Абакумов беше пристигнал.

Сталин стана. Коленете му поддаваха, виеше му се свят, зрението му бе размътено и чувстваше плашещо стягане в тила. Трябваше да се хване за бюрото, за да не загуби равновесие, но нареди:

— Поканете го да влезе.

Виктор Абакумов стоеше във вестибюла в генералската униформа и гледаше на другата страна. Сталин разбра, че очаква той да се появи от големия кабинет оттатък коридора. Винаги беше добре да държиш нащрек хората от службите по сигурността.

— Влизайте, другарю Абакумов.

— О. — Абакумов се обърна сепнато. — Добър ден, другарю Сталин.

Сталин го заведе в другия кабинет, където бе по-просторно. Кимна към един от диваните, а той седна зад бюрото и попита:

— Какво имате за мен? Как върви чистката и филтрацията на предателите в Балтика?

— Тази седмица арестувахме и депортирахме 30 000 естонци — каза Абакумов. Но съм дошъл във връзка с Детското дело.

— Значи пак си навирате зурлата в копанята на другаря Берия?

— Нямам такива намерения. — Абакумов знаеше, че Сталин е доволен, когато се намесва в министерствата, за които отговаря Берия. Министерството на държавната сигурност докладваше на Берия, но Абакумов, шеф на военното контраразузнаване СМЕРШ (Смърт на шпионите), докладваше направо на Сталин. И Сталин бе добавил името му към списъка за изпращане на документи по Детското дело.

— Благодаря за доверието, другарю Сталин.

— Но не мисля, че случаят е за теб. Младите хулигани скоро ще бъдат освободени. Мисля, че трябва да им простим.

— Тъкмо затова съм дошъл. Оперативните ми работници разкриха един аспект на случая, който е бил скрит от Централния комитет.

— Какъв аспект? — Ако имаше нещо, което Сталин мразеше, това бе да се крият от него важни неща.

— Политическият аспект.

— Продължавай.

— Другарят Кобулов докладва, че романтичният клуб на децата бил невинен. Но аз мисля, че е бил нещо по-сериозно от това. Много по-сериозно.

Сталин вече бе съвсем буден и се чувстваше много по-добре. Зрението му се избистри и болката в тила му премина.

— На какво точно се основава това ваше твърдение, другарю Абакумов?

— На това. — Абакумов отвори чантата си и извади нещо, което приличаше на ученическа тетрадка със залепено отпред и отзад червено кадифе.

— Не съм виждал такава, откакто подписвах домашните на Светлана — каза Сталин.

— Принадлежала е на Николаша Благов, застреляното на моста момче.

— И откъде я взехте?

— Изглежда, че другарят Кобулов (Сталин знаеше, че когато Абакумов споменава Кобулов, той всъщност има предвид Берия) може умишлено да е пренебрегнал тази улика. Тя дойде при нас, защото другарят Кобулов (отново Берия) не е проявил интерес към нея.

— Какво имате предвид?

— Двамата чекисти, назначени от другаря Берия да разследват Детското дело, са били небрежни и с понижена бдителност. Допуснали са тази ключова улика да бъде отмъкната от местопрестъплението, очевидно за да бъде укрита от съветското правосъдие. Изключителните оперативни работници на СМЕРШ, които се занимават със събирането на информация, са я открили преди няколко часа с помощта на един информатор, учител в 801-во училище на име Рим, и аз веднага я нося на вас.

— Какво има в нея?

— Другарю Сталин, разрешете да приближа, за да ви покажа една страница, която, мисля, ще отговори на вашия въпрос.

Сталин вдигна своята почти женствена ръка и му махна да приближи до бюрото. Абакумов се поклони леко, докато му подаваше отворената на определена страница тетрадка. Сталин прочете на глас:

Заседание на Политбюро на Централния комитет на романтиците.

Дневен ред:

Избиране на министерски съвет

Аз, Николаша Благов, първи секретар на Политбюро на фаталните романтици, с втори секретари Влад Титоренко и Джордж Сатинов, предлагам посочените по-долу да бъдат избрани за министри в нашата нова държава…

Леко изненадан, Сталин остави тетрадката.

— Децата на Сатинов са намесени в това?

— Боя се, че е така — отвърна мрачно Абакумов. — Изглежда, че сме открили заговор срещу ръководството на страната.