Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (23)

Девета глава

От момента, когато по-рано същата нощ пристигна в Близката дача на Сталин, Сатинов не можеше да мисли за друго, освен за сина си.

Сталин, седмината ръководители и Поскрьобишев седяха на дългата маса в мрачната трапезария с дървена облицовка на стените и тавана. Обсъждаха предстоящата война с императорска Япония, но единственото, за което мислеше Сатинов, бе какво ли прави Джордж. Спи ли? Или още го разпитват? Джордж, неговият безочлив син; неговият непокорен, неболшевишки син; да, неговият любим син.

— Може ли да влезем?

Валечка Истомина, жизнерадостната икономка на Сталин, и нейните помощнички, дебели жени в бели престилки като медицински сестри, вкараха количките с вечерята: грузинска гощавка с шиш кебап. Те наредиха блюдата на страничната маса, а Валечка отиде право при Сталин.

— Всичко е готово, Йосиф Висарионович — каза тя услужливо, с него се чувстваше съвсем като у дома си. — Точно както го харесвате!

— Благодаря, Валечка. Иди да си налееш чаша „Телави“. Заслужаваш го. — Сталин се отнасяше към икономката като към член на семейството и Сатинов почувства, че връзката им е по-близка, отколкото предполагаше някой.

— Хайде — Сталин вдигна ръце към Сатинов и останалите, — заповядайте!

Ръководителите го последваха до страничната маса.

— Всичко наред ли е, бичо? — Сталин стоеше точно до него, сипваше си бобена чорба и дробеше хляб в нея.

— Да, напълно — отвърна той, и си помисли: „Освен че синът ми е в затвора и ти много добре знаеш това“.

— Тамрико в добра форма ли е? Още ли преподава английски?

— Да, много е добре.

— Семейството? — Сталин го гледаше право в очите, предизвиквайки го да спомене Джордж, да помоли за снизхождение, да се застъпи за сина си и да наруши правилата, да покаже горчивина, която би хвърлила сянка върху цялото му семейство и би довела до пълното им унищожение.

„Отговаряй на въпросите без всякакво колебание, казваше си Сатинов. Не избягвай погледа му. Нямаш какво да криеш от Сталин, дори и следа от обида.“

— Всичко е такова, каквото трябва да бъде — отговори той твърдо.

Лешниковите очи на Сталин не се откъсваха от него.

— Добре! Избери си какво ще вечеряш.

Сатинов си отдъхна. Спотаената студена жестокост на Сталин не спираше да го изпълва със страхопочитание.

След вечерята — тостове. Сталин се присмиваше на Берия, задето не е хапнал от шишовете.

— Още ли хрупаш тази трева? Ще се превърнеш в теле.

После подразни Маленков заради тройната му брадичка:

— Яж по-малко! Препоръчвам ти да правиш гимнастика заедно със Сатинов.

— Или да танцува? — предложи Никита Хрушчов. Сатинов обърна внимание на собственото му късо и шишкаво тяло, на брадавиците по лицето му, конските зъби и безформения като чувал костюм. Истински селянин. — Другарят Сатинов не е ли специалист по лезгинката?

Сталин го погледна.

— Струва ми се, че ти беше големият ни танцьор, Никита.

— Аз ли? Аз едва ли мога да направя и две стъпки.

— Мисля, че трябва да видим как танцуваш, нали, другари — каза Сталин и очите му светнаха.

— Чувал съм, че Хрушчов е най-добрият танцьор между нас! — извика Берия.

— Най-най-добрият! — подкрепи го Маленков.

Жданов изхълца. Беше мъртвешки блед. Той никога не участваше в подобни груби шеги. Беше сериозен човек.

— Покажи ни — нареди Сталин.

— Аз не мога… не бива… Не и след такъв банкет! — замънка притеснено Хрушчов.

— Мисля, че ще оживееш — засмя се Сталин. — Другари, да гласуваме. Кой иска да види дали другарят Хрушчов умее да танцува гопак?

Сатинов вдигна ръка. Берия, Поскрьобишев, Жданов, Молотов.

— Единодушно! — обяви Сталин.

— Танцувай! — извика Берия, който вече бе започнал да пляска с ръце.

— Това е заповед на Политбюро! — шеговито добави Сталин.

Другите — всички, с изключение на Сталин — също започнаха да пляскат в такт и да скандират: „Хрушчов, танцувай! Хрушчов, танцувай!“.

Хрушчов погледна към Сталин, който сви рамене и разпери длани.

Хрушчов стана, вдигна ръце, приклекна и започна да танцува гопак.

— Приличаш на крава върху лед! — Сталин отмери такта с почукване. — Изобщо нямаш чувство за ритъм, Никита. Сядай веднага.

Хрушчов се тръшна на стола, пъхтейки.

Берия, който бе влязъл в ролята на тамада, вдигащият наздравиците на грузинска гощавка, предложи поредица тостове за танцьори — мъже и жени. Особено за жени.

Сталин прехвърли вниманието си върху Жданов.

— Ти си седиш тук много целомъдрено, като самия Исус Христос, обаче не пиеш много.

— Трябва да обърне една чашка за наказание — обади се Берия.

Сатинов знаеше, че той мрази Жданов, събеседника на Сталин в интелектуалните разговори, когото той бе избрал за свой наследник.

По лицето на Жданов се стичаха вадички пот и Сатинов виждаше, че не е добре.

— Кремльовка казва, че трябва да се въздържам. Сърцето ми не е наред — обясни той.

— Кремльовка ли? Лекарката? — попита Сталин.

— Доктор Дашка Дорова.

— Позволяваш да ти заповядва жена? Е, слушай своята лекарка — каза Сталин с усмивка. — Жените с идеи са като херинги! — Той мразеше независимите жени.

— Другарят Поскрьобишев също не пие достатъчно — не мирясваше Берия.

— Вярно ли е, Саша? — попита Сталин.

— Пих. Не видяхте ли?

— Според правилата другарят Поскрьобишев трябва да изпие за наказание тройна доза на екс! — каза Берия.

Сталин повдигна вежди и се усмихна. Берия напълни водна чаша с водка и Маленков, неговият съратник, я подаде на Поскрьобишев, който се изправи. Пое си дъх и изпразни чашата на три глътки. Залюля се и лицето му пламна. Хълцавица разтърси тялото му и той хукна към френските прозорци, отвори ги и повърна в езерото с рибките отвън. Берия започна да се кикоти.

— Саша е най-упоритият човек, когото познавам — каза Сталин, като се мъчеше да сдържи смеха си. Но после изражението му внезапно се промени. — Мисля, че прекаляваш, Берия. Престани да тормозиш хората на моята маса. Това не ми е приятно. Разваляш атмосферата тук!

— Прав си — отвърна Берия. — Извинявам се.

— Иди да видиш дали той е добре.

Берия се надигна и последва Поскрьобишев в здрача навън.

— Мисля, че е време за лягане. — Сталин стана, леко несигурен на краката си. Хвана се за рамката на вратата и излезе на терасата отпред.

Охранители в бели костюми стояха като статуи в обляната в светлина градина. Слънцето изгряваше над Москва. Останалите се затътриха след него на изтръпналите си от седене крака, очите им мътни, лицата бледи като чинии с каша. Сатинов си помисли, че никога не е виждал накуп толкова болнави на вид мъже на средна възраст извън болниците.

Обърна се назад и зърна Берия, който се напъваше да мъкне Поскрьобишев по коридора от трапезарията.

— Изнесете телата! — извика Сталин.

Сатинов и Берия изведоха заедно Поскрьобишев навън, извлякоха го покрай Сталин и надолу по стъпалата, натикаха го в купето на колата му.

Докато се занимаваха с него, Берия хвана Сатинов за ръката, стисна я силно и пошушна толкова близо до ухото му, че го намокри със слюнката си:

— Джордж е добре. Децата ще се приберат вкъщи.

— Какво казваш? — извика Сталин.

— Казвам му, че Поскрьобишев пак ще повърне — отвърна Берия.

— Фу! — промърмори дрезгаво Сталин.

На Сатинов му прималя от облекчение. Органите бяха разследвали стрелбата и толкова. Реши, че няма да мъмри повече Джордж. Момчето бе наказано достатъчно.

Беше прекрасен миг от лятното разсъмване в Русия. Пътят бе тъмноморав, небето — люляково, тук-там изпъстрено с розово. Ароматът на цветята бе сладък, от гората лъхаше остра миризма на смола. Паун в градината на Сталин издаваше висок вибриращ звук. Славей изпращаше нощта с последните си утринни трели. Сталин откъсна роза, помириса я със затворени очи и я подаде на Сатинов с думите:

— За Тамрико.

Сатинов разбра. Беше заради Джордж.