Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (21)

Седма глава

Тамара почти не бе говорила с Херкулес в апартамента им. Подслушваха ли ги? Той мислеше така. В колата не можеха да говорят заради охраната; нито пък пред училищните порти.

Затова, след като оставиха децата в училището, тя направи нещо съвсем необичайно. Каза му:

— Трябва да поговорим.

— Имаш ли време да повървиш с мен до Александровската градина? — попита Сатинов.

Тамара нямаше часове до десет и двамата поеха към Кремъл в мълчание. Този ден Херкулес не носеше униформа, а летен костюм с нахлупена над очите бяла мека шапка, и тя си помисли, че е много красив мъж.

Двама от охраната вървяха отпред, Льоша отзад, а колата бръмчеше на двайсетина метра зад тях. Лятната вихрушка от ефирни тополови пухчета кръжеше наоколо. Млади войници, момиче в моряшка униформа, пенсионери с платнени шапки вървяха по улицата с притворени очи, обгърнати от нежния въздух. Тамара забелязваше как понякога искрата на разпознаването разтърсваше и будеше тези движещи се като сомнамбули членове на обществото. „Това не беше ли…?“ — питаха те придружаващите ги, когато се разминаваха със Сатинов.

„Само ако знаеха, че животът ни съвсем не е толкова лек, както изглежда“ — мислеше си Тамара.

След като се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе, тя хвана съпруга си подръка. Копнееше да поговори с него още откакто Джордж бе изчезнал.

Обожаваше своя Херкулес. Като го сравняваха с онези недодялани, впиянчени ръководители с дебели, страдащи от депресия съпруги и разглезени неуравновесени деца, приятелките й често казваха: „Ех, да имах мъж като Сатинов! Тамара, ти си голяма щастливка“. А тя им отвръщаше: „Да, прекрасен съпруг е, но ми се иска да разговаряше повече с мен…“.

Въпреки прекараните заедно години й беше трудно да диша редом с неговата студенина, неговата сдържаност. Защо не я прегръщаше? Защо нямаше до себе си мъж, който да разговаря с нея, да й разказва как е минал денят му? Същото бе и когато беше убит техният най-голям син Ваня. На нея й идеше да крещи, да разкъсва дрехите си, а той като че ли просто някак си го преглътна. Понякога дори се питаше дали всъщност не е неразгадаем, а просто елементарен, или, още по-лошо, коравосърдечен? Веднъж се беше разплакал, но след това й бе казал: „Цялата ни родина плаче, Тамрико. Ние не сме по-различни“. И се бе върнал на фронта, оставяйки я да утешава останалите деца. Сега синът му беше в затвора и въпреки това тя не можеше да стигне до него. Попита го:

— Херкулес, има ли някакви новини за Джордж?

— Нищо.

— Но ти… си го видял снощи? — Имаше предвид Сталин, разбира се.

— Да.

— Той каза ли нещо?

Сатинов поклати глава.

— Уморен е.

— Берия каза ли нещо?

— Не.

— Мразя този човек. Той е противен, Херкулес. Как можеш да работиш с него?

— Революцията се нуждае от хора като него. Той е най-способният ни болшевишки организатор, каквито и недостатъци да има.

— Той е изнасилвач, престъпник.

— Тамрико! — Сатинов въздъхна. — Да бъдем благодарни, че сега, както никога, съм в приятелски отношения с него.

— О, боже! — Значи Джордж беше в ръцете на Берия. Очите й плувнаха в сълзи. — Не мога да спя, Херкулес, толкова се тревожа. Обикновено обичам работата си, но училището е като гнездо на оси. Поглеждам към мястото на Джордж. Андрей, Влад, Минка — всички отсъстват! И милата Роза. Доплаква ми се. Децата също не могат да се съсредоточат. Някои са ужасени, други се редят на опашка да предават приятелите си. Обстановката в учителската стая е… както през трийсетте години. Д-р Рим крои нещо… — Тя се поколеба да сподели със съпруга си жалките интриги от учителската стая, ала не се сдържа и му разказа всичко.

— Колко познато — каза той след това с тънка усмивка. — Като Политбюро в миниатюра.

— Джордж страшно ми липсва, а дори не е мой син. Ти как приемаш всичко това?

— Не спя много. За пръв път нямам нищо против работното време на Сталин.

— Ти беше толкова силен, когато загина Ваня…

— Чуй ме, Тамрико — настойчиво каза Сатинов, — трябва да държиш линията. Особено в училище.

— Но Марико пита за Джордж, Марлен също.

— Трябва да им кажеш да не го правят. Джордж и приятелите му ще бъдат третирани добре и скоро ще се приберат у дома. Те са просто свидетели. Две деца са мъртви. Длъжни са да разследват. Да разберат какво се е случило. Това е.

— Тогава защо трябва да е така секретно?

— Болшевиките работят така.

— Но ти си един от най-силните мъже в страната, защо не можеш да поговориш с някого? Да разбереш кога ще се прибере Джордж?

— Сталин е категорично против каквото и да било протежиране.

„И това трябва да ме накара да се почувствам по-добре?“ — помисли си Тамара.

— Виж, ние изградихме ленинска държава, спечелихме войната. Когато сечеш дърва, хвърчат трески.

Не отново този проклет лозунг! Но тя кимна покорно.

Сатинов спря.

— Трябва да вървя.

Целуна я по челото и тя гледа след него, докато той не влезе в Кремъл през Спаските порти и се скри от очите й. Мислеше си: „Понякога е много приятно да си омъжена за непреклонен герой; друг път е твърде мъчително, за да бъде описано с думи“.

* * *

Останал без дъх, Берия се просна до своето ново момиче, провисналите му сивкави мъжки гърди се люшкаха като камилски цицки. Какъв сеанс! После „вертушката“, специалният кремълски телефон, иззвъня. „Не може ли човек да получи поне минута спокойствие?“ — помисли си той и вдигна слушалката.

— Другарят Берия?

— На телефона.

— Другарят Сталин ви очаква — каза безизразният глас на Поскрьобишев и връзката прекъсна.

Беше пет минути след полунощ, но в света на Сталин денят тъкмо започваше. Берия навлече набързо обичайните крещяща грузинска риза и широко сако, но после се обърна да погледне още веднъж четиринайсетгодишното голо момиче в леглото. Кожата на плоския му корем бе леко зачервена.

— Полковник Надарая ще те откара вкъщи — каза той нежно, като седна за момент на леглото до нея. Слава богу, беше успял да се избави от сифилиса, преди да открие това съкровище. Но трябваше да отслабне! Да лудуваш с момиче на тази възраст, бе уморително! Препоръка към другаря Берия: яжте повече салата! Ръката му наистина трепереше, когато помилва дългите й коси, гърба надолу от кръста. — Но другарят Надарая първо ще ти покаже апартамента, който съм избрал за теб и за майка ти.

— О, Лаврентий, благодаря ти! Колко хубаво! Мама ще бъде много щастлива.

— Ще бъде — съгласи се той. Познаваше майка й. Първо бе имал за любовница нея.

— Доволен си от мен, нали? — попита тя, мило намръщена.

— Да, да, доволен съм. До утре!

„Наистина я харесвам, много“ — мислеше си той, когато пакардът му влетя в Кремъл през Спаските порти и се насочи към Малкия ъгъл. Да, това съвършено момиче разтапяше сърцето на един от най-жестоките мъже на нашето хищническо време.

Берия се качи до втория етаж с асансьора, показа пропуска си на два екипа от охраната (дори за него не се правеше изключение) и забърза нататък по безкрайните коридори със сини килими, закрепени със забити в паркета месингови пръстени. Още два контролни поста и накрая предаде нагана си на охраната пред кабинета на другаря Сталин.

До вратите имаше два големи глобуса. Двама министри и няколко генерали чакаха сковано в приемната, възрастни мъже, които държаха книжата си на коленете като изплашени ученици. „Много уместна аналогия“, помисли си Берия: учениците бяха едната от темите, които бе дошъл да обсъжда.

Ала вече не бе така впечатлен от великия Сталин. Видял бе неговите груби грешки през първите седмици на войната, ината му, паниката му, напразната гибел на милиони хора. Да, Сталин нямаше да спечели войната без негова помощ. Нима не разбираше, че той и органите бяха спасили държавата от разпадане? Берия виждаше себе си не само като чекист, но и като най-способния държавник в цялото ръководство. „Старият пияница не оценява моите способности — мислеше си той, — при все че сам се мисли за гений и не спира да се надува!“

— Шефът ще ви приеме веднага — каза Поскрьобишев, пурпурното лице на когото блестеше, сякаш бе изгоряло от слънцето. Двамата мъже не се харесваха много. Поскрьобишев беше раболепен писарушка, който ненавиждаше Берия и го обвиняваше за екзекутирането на любимата си млада съпруга през 1939 г., но продължаваше вярно да служи на Сталин. Разбира се, Берия не можеше да му каже, че макар той да бе представил на Сталин доказателствата за контактите на съпругата му с троцкистите, Сталин бе този, който бе разпоредил екзекуцията. Докато облеченият в рубашка и брич Поскрьобишев го водеше по късия коридор между приемната и кабинета, Берия го попита тихо:

— Нощта добра ли е? — което означаваше: „Сталин в добро настроение ли е?“.

— Прекрасна лятна нощ — отвърна той, — да, в добро настроение е. Готви се да огледа своите нови униформи. Ето ги!

В приемната влязоха трима мускулести млади мъже, всичките спортисти, облечени в пищни кремави униформи със златна везба, които биха били съвсем на място в оперета на Офенбах. Единият носеше дори златна пелерина. След тях се тътреше Лернер, шивачът; сръчните му изцапани с бяло пръсти премятаха неспокойно кредата и сантиметъра.

— Много елегантно — подсмихна се Берия.

— Застанете ей там — нареди на младежите Поскрьобишев. После вдигна единия от многобройните си телефони и каза: — Другарю Сталин, Лернер е тук. Униформите.

„Понякога животът е твърде абсурден“ — помисли си Берия, когато двойните врати се отвориха и Сталин влезе — лицето изопнато, прошарената коса, стърчаща нагоре и равна, сякаш отрязана с бръснач. Беше облечен в обикновена рубашка само с маршалските пагони и един-единствен орден „Ленин“ на нея.

— Кои са тези? — попита сърдито, гледайки към младежите. — Какво търсят тук тези пауни?

Тримата модели отдадоха чест. Лернер се поклони.

— Униформите на генералисимус за вашето одобрение, другарю Сталин — отговори Поскрьобишев. — Лернер е дошъл да ви покаже по-дребните детайли.

Лернер, който бе започнал кариерата си като царски шивач, отново се поклони.

— Другарят Сталин ти е благодарен, Лернер — каза Сталин, винаги любезен с обслужващия персонал. Но на Берия и Поскрьобишев изръмжа: — Чия беше тази идея? Твоя ли, Лаврентий? Е, не са подходящи за мен. На мен ми трябва нещо по-скромно. Лернер, нали не искаш да приличам на портиер или на капелмайстор? — Обърна се и се върна в кабинета си.

Берия изсъска на Лернер:

— Създавате модели за другаря Сталин, не за Херман Гьоринг. Започвайте отначало!

Лернер закърши ръце и се върна заднешком в приемната.

Когато Поскрьобишев затвори вратата след него, Берия влезе в просторния кабинет на Сталин с надиплени бели транспаранти, които покриваха повечето прозорци. На далечната стена имаше портрети на Маркс и Ленин и посмъртна маска на последния. Средата на помещението беше заета от дълга маса с двайсет стола, пред всеки от които имаше бележник и подложка за писане. В далечния край бе разположено бюро със страничен плот за осемте бакелитови телефона и малка масичка под прав ъгъл, които оформяха буквата Т. На бюрото нямаше почти нищо, освен подложка за писане, пепелник с лула, в чашката на която димеше запалена цигара, и стъклена чаша с горещ чай. Зад бюрото имаше висок сив сейф и малка врата, от която се появи Сталин с бутилка арменски коняк в ръката. Той седна зад бюрото, сипа две чаени лъжички коняк в чая, разбърка го и едва тогава вдигна очи да погледне Берия.

— Гамаджоба. — Той често говореше с него на грузински, когато бяха сами. — Какво имаш за мен?

— Имам да ти докладвам много неща, Йосиф Висарионович.

— Какви са плановете за пътуването до Германия?

Берия отвори кожената папка и извади от нея някакви документи. Дори след всичките тези години, след всичките им общи планове, победите им във войната и в строителството и техните малки тайни за „черната работа“ — убийствата и изтезанията, Сталин продължаваше да го третира като доверен слуга, специализиран в мръсните дела. Да, имало бе семейни почивки на Черно море — Сталин харесваше съпругата му Нина и се доверяваше на сина му Серго, но въпреки това Берия се чувстваше недооценен. Съвсем неотдавна, през януари, на една от вечерите в Ялта Сталин го бе представил на президента Рузвелт като „моят Химлер“. Точно в този момент Берия бе започнал да го ненавижда. Впиянчен фукльо! Къде щеше да бъде без него?

— Уговорено е срещите с американския президент и английския премиер да започнат на 17 юли.

— Аз ще пристигна последен — каза Сталин.

— Разбрано.

— Липсва ми Рузвелт. Този Труман не може да се мери с Рузвелт. Колкото до Чърчил, той ще ти бръкне в джоба, за да открадне копейка — да, дори копейка.

— В Берлин всичко е готово за теб. Пътят до Потсдам е 1923 км. За да се осигури надеждна охрана, 1515 оперативни работници от МВД и МГБ и 17 409 бойци от вътрешните войски са разположени, както следва: в Украйна — 6 човека на километър, в Полша — 10 човека на километър, в Германия — 15 човека на километър. По пътя ще патрулират 8 бронирани влака. Ще те пазят седем полка от МВД и 900 мъже от охраната. Вътрешна сигурност при Шести отдел ще работи в три концентрични кръга от 2041 човека и…

— Добре. — Сталин махна с ръка. Разпали отново лулата, като пуфкаше кълба дим и наблюдаваше през притворените очи, напомнящи влажни цепки, как те се издигат нагоре.

— Всичко е тук, в бележките — Берия му подаде няколко листа напечатан на машина текст.

— Не искам почетни стражи и духови оркестри, когато пристигна. Говоря сериозно. Уморен съм.

— Разбрано.

— Нещо повече за новото американско оръжие?

— Ядреното устройство. Агентите ни в английския Форин Офис съобщават, че почти е завършено. Възможно е Америка да го използва против японците. То има изненадваща поразяваща сила.

— Дръж ме в течение. Е, какво става с учениците?

— Имаме известен напредък…

— Някои от тях при теб ли са? — Берия знаеше, че „при теб“ означаваше в неговия затвор.

— Да, четирима. — И каза имената им.

— Един от синовете на Сатинов, а? На какво са си играли?

— Разследвахме и установихме, че момичето, дъщерята на маршал Шако, е застреляло сина на Благов Николаша.

— Ромео и Жулиета, а?

— Била е влюбена в него. Но той е бил луд по друго момиче, Серафима Ромашкина, нали се сещаш, дъщерята на актрисата.

— Така си и мислех. Обожавам триъгълниците.

— Бил си прав. Когато Роза Шако е разбрала, че изпращат посланик Благов зад граница и синът му отива с него, е откачила и го е гръмнала.

— И след това е застреляла себе си? — Самоубийството бе болна тема за Сталин: съпругата му Надя се беше застреляла. Дълго мълчание. — Надя сега щеше да е на четиридесет и пет. — Въздъхна и после се взе в ръце. Тишина. Само леко смръщване на възрастен мъж, който разпалва лулата си.

Берия чакаше. Знаеше, че Сталин размишлява над случая с децата. Нямаше никакво желание да разпитва хлапаци. Всичко това беше объркано и някак си твърде близко до собствения му любим син, който също беше възпитаник на 801-во училище. Изкушаваше се да каже: „Те са просто деца, да ги пуснем“. Но двамата знаеха по-добре от всички, че на света няма по-могъщо средство за манипулиране на хората от заплахата за децата им. И вдигна мътните си безцветни очи, за да срещне безпощадния поглед на Сталин.

— Каза, че са били в маскарадни костюми? — Усмивка на тигър.

— Точно така.

Сталин дръпна от лулата. Чакаше.

Берия разрови книжата и започна да чете от доклада на Кобулов.

— „И двете деца са членували в тайна група, наречена «Клуб на фаталните романтици». Избираеми членове. Тайни срещи в гробища. Вманиачаване на тема любов и смърт.“

— „Дракула“ ли са чели? — попита с недоумение Сталин.

— Пушкин.

— Поне са изучавали добра литература.

— Както сам забеляза, това е юношеска любовна история. Нищо ново под слънцето. Сега да освободим ли децата? — Берия веднага съжали за казаното.

— Знаеш ли какво са правили?

— Кобулов твърди, че са участвали в нещо, наречено „Играта“.

— А на Кобулов не му ли е минало през ума да разбере каква е била тази „Игра“? И откъде е взела пистолета Роза Шако? — Берия знаеше, че Сталин така и не бе простил на баджанака си, задето бе дал на жена му пистолета, с който се беше застреляла. — Има още какво да се прави по този случай.

Сталин се облегна назад и натисна бутона за звънеца отвън.

Поскрьобишев влезе и застана изпънат, с вдигнат бележник и молив в ръката.

— Да, Йосиф Висарионович?

— Саша, нека поканим неколцина другари да гледат филм и да хапнат нещо. Обади се на другаря Сатинов и останалите от седморката.

Вече беше дванайсет и половина след полунощ.

От Владивосток на изток (където съветските войски се съсредоточаваха за атака срещу Япония) до Берлин на запад руснаците и хората от новите им васални държави спяха, но не и техните ръководители. В Москва министри, маршали и чекисти чакаха зад бюрата си другарят Сталин да напусне своя кабинет. Сега, след като другарят Сталин бе поканил седморката на вечеря, Поскрьобишев щеше да съобщи на неколцина свои избрани приятели, че могат да се прибират по домовете си.

— По-късно зает ли си, другарю Берия?

— Диди машлоб, много благодаря — отвърна Берия на грузински. По-късно да е зает? Кой би посмял по-късно да е зает? Със сигурност не и той.