Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (2)

Пролог

Юни 1945 г.

Само мигове след като проехтяват изстрелите, докато Серафима гледа потресена телата на своите съученици, разкъсаната им плът вече е заскрежена от пухкава белота. Прилича на снежна покривка, но е средата на лятото и тя разбира, че това са полени. Семена от тополи се носят из въздуха, въртят се и се премятат в непредвидими маневри, сякаш има нашествие на миниатюрни извънземни космически кораби. Московчани ги наричат „летен сняг“. Тази влажна вечер Серафима диша трудно, вижда трудно.

По-късно, когато дава своите показания, й се иска да е видяла по-малко, да знае по-малко. „Това не са просто кои да е мъртви деца“ — фъфли един от полупияните милиционери, пристигнали първи на местопрестъплението. Докато четат документите за самоличността на жертвите и приятелите им, те присвиват очи, опитвайки се да преценят опасността, и после прехвърлят случая по най-бързия начин. Така че разследването няма да се води от милицията, а от „органите“, от тайната полиция, която ще пита: „Убийство ли е, самоубийство ли е, или пък конспирация?“.

Какво да кажеш? Какво да премълчиш? Сбъркаш ли, главата ти може да хвръкне. И не само твоята, но и главите на семейството и приятелите ти, на всички, свързани с теб. Както при група алпинисти: падне ли един, падат всички.

Но при Серафима залогът е по-голям дори от живота: тя е на осемнайсет години и е влюбена. Докато гледа двамата си приятели, които само допреди секунди са били живи, Серафима усеща, че това е най-малкото, което може да й се случи. И е права: от този момент нататък всяко събитие в живота й ще се определя като случило се преди или след изстрелите.

Докато се взира в телата на своите мъртви приятели, в съзнанието й се нижат ярки картини от събитията през този ден. 24 юни 1945 година. Денят, в който Сталин приема Парада на победата. Да, това е един от дните, когато всеки руснак запомня къде е бил, както на 22 юни 1941 година, деня на нацисткото нашествие. Войната свърши. Улиците гъмжат от пеещи пияни тълпи. Всички вярват, че Русия ще излезе от нея по-добра и по-спокойна. Но това зависи само от човека, чието име разумните хора споменават единствено с благоговейна възхвала.

Всичко това изобщо не интересува Серафима. Тя мисли само за любовта, въпреки че пази любимия си в тайна, и то съвсем основателно. Когато имат такива тайни, ученичките обикновено споделят всички подробности с най-близките си приятелки. Това не е в стила на Серафима: тя е научила от семейството си, че във времето на конспирации и лов на вещици, в което живеят, клюките могат да се окажат фатални. Знае също така, че е някак си по-различна, макар да не може да каже точно защо. Може би защото е израсла в сянката на своята майка. Може би просто защото е създадена такава. Убедена е, че в цялата човешка история никой друг не е изпитвал любов като нейната.

Тази сутрин тя се събужда от бурните ритми на военни оркестри, които изпълняват Глинка на улицата, от грохота на танкове и тропота от копитата на кавалерийски коне по паважа и става от леглото с неприятното чувство, че почти не е спала.

Баща й, Константин Ромашкин, чука на вратата.

— Будна ли си? Вълнуваш ли се заради парада?

Тя отива до прозореца.

— О, не, вали.

— Ще спре за парада. — Ала дъждът не спира. — Да събудим ли майка ти?

Серафима тръгва по покрития с паркет и осветен от полилеи коридор към стаята на родителите си, покрай поставения в рамка плакат за филма „Катюша“, доминиран от изваяна женска фигура с униформа и автомат в ръката на фона на военна сцена. Жената има смолисточерна коса и лицето й е толкова омазано с оръжейно масло, че прилича на индиански вожд. Надпис с грамадни букви известява, че главната роля се изпълнява от СОФИЯ ЦЕЙТЛИН (майката на Серафима) и че автор на сценария е КОНСТАНТИН РОМАШКИН (бащата на Серафима). „Катюша“ е любимият филм на съветските бойци, създаден от най-добрия Сталинов сценарист. Серафима подозира, че нейният татко е очаровал майка й именно с тези сценарии. И изобщо не се съмнява, че я е задържал с тях.

Спалнята. Купчина копринени чаршафи. Сред тях лежи самата Катюша. Дълги черни коси, пухкава гола ръка. Лъхва я познатата аура на майка й: френски парфюм, френски цигари, френски крем за лице.

— Мамо, събуди се!

— Господи! Колко е часът? Днес трябва да изглеждам добре — всеки ден трябва да изглеждам добре. Запали ми една цигара, Серафимочка.

София сяда в леглото; гола е, с едри гърди. Но незнайно как, вече държи в ръката си цигарето от слонова кост. Баща й, нетърпелив и строг, крачи напред-назад.

Той: Не бива да закъсняваме.

Тя: Престани да ми досаждаш.

Той: Вече си закъсняла. Този път не може да закъсняваме.

Тя: Ако не ти харесва, разведи се!

Най-сетне всички са облечени и готови. Серафима отключва входната врата — тъкмо когато се отварят вратите и на всички останали просторни апартаменти с паркетни подове и високи тавани в розовата сватбена торта, известна като сградата „Грановски“ (както и като „Пети дом на съветите“). Останалите елитни семейства също слизат надолу.

На стълбището: трептящи от вълнение гласове на деца; скърцане на добре излъскана кожа, тракащи токове на ботуши; звънтящи медали, пистолети, които се удрят в украсени със звезди токи на колани. Родителите й поздравяват най-напред високомерните Молотови — той с черен костюм като буржоазен погребален агент и пенсне на кръглата като гюле глава, съпругата му с лице като томахавка — с наметка от норка. Точно пред тях: маршал Будьони с навосъчени мустаци, широки колкото ръкохватката на велосипед, пее казашка песничка (наквасен, в 8 часа сутринта?); иззад гърба му наднича хубавата нова съпруга.

На първата площадка Херкулес Сатинов в парадната генералска униформа, панталон с червени лампази и алени пагони със златни звезди. Майка й прегръща Херкулес — семеен приятел отпреди революцията. Децата на Сатинов съучастнически кимат на Серафима, като училищни конспиратори.

— Какво ново? — пита нетърпеливо Джордж Сатинов. Това е неизменният му поздрав. Серафима се е видяла с тях предишната вечер в ресторант „Арагви“, следобед ще правят същото, каквото правят винаги. Ще играят Играта.

— Комунистически поздрави, Серафимочка — казва другарят Сатинов.

Серафима отвръща на кимването му. За нея той е студена безчувствена статуя, типичен ръководител. Гранит и лед — и брилянтин. Знае, че той скоро ще застане на трибуната на Лениновия мавзолей редом със Сталин.

— Мисля, че дъждът ще спре заради другаря Сталин — казва Марико, шестгодишната дъщеря на Сатинов. С плитки и плюшено куче под мишницата.

— Със сигурност — смее се Тамара, съпругата на другаря Сатинов.

Отвън на паркинга. Топъл летен дъжд. Въздухът е зареден с наближаваща буря, натежал е от аромати на люляк и цъфнали ябълки. Серафима се безпокои, че от влагата косата й ще се навие на руси тирбушончета и светлосинята рокля с бяла якичка ще стане на нищо. Въпреки всичките тези високи токчета, шапките с форма на камбана и фуражките с червени козирки на мъжете вече се долавя спарена миризма на пот и мокра коприна.

Униформени охранители чакат с отворени чадъри. Бронираните лимузини с фарове, големи колкото планети, и форми като на вариететни танцьорки, потеглят бързо една подир друга, за да ги пренесат през краткото разстояние до Кремъл. Плътната колона от автомобили обикаля около червените му стени почти два пъти.

Серафима: Защо трябва да идваме с кола?

Татко: Само стотина метра са.

Мама: Опитай да идеш някъде на тези високи токчета! Не знаеш нищо за жените, Константин!

Серафима мисли за любимия си: „Липсваш ми, обичам те, искам те“ — шепне тя. Някъде, не много далеч от тук, дали и той мисли за нея?

Колата спира пред големия Кремълски дворец. Червените назъбени стени, златните луковици на кубетата, дворците в охра и бяло са й така познати, че почти не ги забелязва.

Онова, което вижда, докато върви през Кремъл, е нейният свят. Излизат до мавзолея, който прилича на ацтекски храм. Изграден от червен мрамор на петна като кожа на старица, той изглежда много по-малък, отколкото на киноекрана. Зад бариерите и стражата е издигната трибуна за зрителите, болшевишката аристокрация. Серафима знае, че всичко в техния живот е тайно, но нищо не е лично и неприкосновено. Тя е златно дете, всички златни деца посещават едни и същи училища, почиват в едни и същи курорти и когато пораснат, се женят помежду си. Всеки знае своето място и всяка дума има много значения.

Най-добрата й приятелка, Минка Дорова, я целува. Тя е с малкия си брат Сенка, десетгодишен. Баща им Генрих, също в униформа, поздравява Серафима с бледа усмивка и лепкаво ръкостискане. Той е човекът, който казва кое е или не е „болшевишка добродетел“. Минка веднъж й бе доверила, че когато била бебе, баща й слагал в креватчето й портрет на Сталин.

Другите й съученици също са тук, както и почти всеки комисар, маршал, арктически изследовател, композитор или актриса, за които е чувала някога. И децата им, повечето от нейното 801-во училище. Генерал се покланя на някого. Серафима наднича покрай пагоните и вижда Светлана, набитата, луничава, червенокоса дъщеря на Сталин, която не е много по-голяма от нея. Тя е с брат си, който е в униформа на генерал от военновъздушните сили и надига плоско шише. Василий Сталин й се усмихва леко и дори когато извръща очи, Серафима усеща върху себе си настойчивия му поглед.

Много преди десет часа сутринта тя, семейството й и приятелите им вече са заели своите места на трибуната до мавзолея. Огромните тълпи и строените полкове притихват, когато възрастен мъж в маршалска униформа, кривокрак и с патешка походка, изкачва стъпалата на мавзолея, следван от своите другари по оръжие Молотов, Берия и, да, техния съсед Сатинов. Макар да е достатъчно близо, за да вижда как дъждът се излива върху козирката на Сталин и се стича по лицето му и как Сатинов говори с него, Серафима изобщо не се интересува какво си казват. Не запомня почти нищо и от парада. Мечтае си само по-късно през деня да се види с любимия, да го целуне. Знае, че той е наблизо, и това я кара да тръпне от радост.

* * *

Парадът свършва. Време е за Играта. Серафима бяга от родителите си, провира се през гъстите тълпи танцуващи войници и шляещи се цивилни, за да се срещне с приятелите си на големия каменен мост до Кремъл. Търси ги и ги съзира. Неколцина са вече в маскарадни костюми. За някои от тях Играта не е просто игра; тя е мания; нещо повече от реалност.

Дъждът внезапно спира, въздухът е изпълнен със задушаващи пухчета от топола. Докато я люшкат празнуващите тълпи, Серафима губи от поглед приятелите си. Миризмата на водка и цъфнали дървета, оглушителният тътен и стелещият се дим от залповете на петдесетте оръдия, стотиците импровизирани улични хорове, които пеят любовни песни от времето на войната, я обгръщат отвсякъде и я объркват. После два резки пистолетни изстрела, много бързо един подир друг.

Серафима разбира, че с приятелите й се е случило нещо, още преди звукът да е престанал да ехти от стените на Кремъл. Тълпата се отдръпва, но тя продължава да върви, втурва се към мястото, откъдето се е чула стрелбата, блъска се в хората, избутва ги настрани. Вижда как Минка Дорова дръпва братчето си в закрилящата топлина на мантото си и се вторачва в земята. Около нея са застанали приятелите им от училище, подредени в странно официален полукръг. Всички са вперили погледи в нещо долу, всички са неподвижни и тихи.

Минка вдига ръка към лицето си.

— Не гледай, Сенка! — казва на брат си. — Не гледай!

За момент Серафима се вцепенява от неописуемо страшната гледка, която се открива пред нея. Момичето е по-близо. То лежи неподвижно, но целият му гръден кош, покрит от гънките на полата, лъщи от яркочервената кръв, която тече като река над камък. Мъртво е, Серафима знае това, ала е мъртво само от секунди и кръвта още се разлива наоколо, наслагва се, просмуква се, съсирва се, докато го гледа. Погледът й се задържа там само секунда, после се прехвърля върху момчето. Едната страна на лицето му е недокосната, но другата, пръсната от куршума, който се е забил в нея, зее отворена. Тя зърва късчета от черепа, розова тъкан и бяла материя, която лъщи като влажно прясно тесто. Едното от очите виси отвън на бузата. Забелязва, че момчето потрепва, и изкрещява:

— О, боже! О, господи! Вижте! Той е жив! — Изтичва и коленичи до него, хваща ръката му, усещайки как кръвта мокри коленете и роклята й, прониква между пръстите й. Гърдите му — вратовръзката и кадифето на редингота от маскарадния костюм — са все още чисти, минава й абсурдната мисъл, „Защото са червени“. Той диша учестено, простенва, после въздъхва и това е най-потресаващото: дълга клокочеща въздишка, която сякаш идва направо от гърлото, защото едната страна на шията се е превърнала в лицето му. Цялото тяло потръпва и гърдите застиват. Той вече не е момче, едва ли може да се нарече човек и в никакъв случай не е приятелят, когото е познавала така добре: в състоянието, в което се намира, това й се струва направо невероятно.

Минка повръща. Някой хлипа високо, друг е припаднал и лежи на тревата. Непознати се втурват напред и ужасени бягат обратно със същата бързина. Серафима чува най-силния и пронизителен писък много близо до себе си. Собствения си писък. Изправя се, отстъпва назад, но под крака й попада нещо остро като трън и когато го вдига, разбира, че държи два кървави зъба. Неколцина войници и матроси виждат какво се е случило и прегръщат децата със суровата нежност на селяни, които са били на война. Отвеждат ги настрани, заслоняват ги с телата си. Един от тях дава на Серафима глътка от своята водка, тя грабва шишето от ръката му, преглъща с усилие и продължава да пие, докато не започва да й прилошава, но паренето в стомаха я успокоява. После идват милиционерите — със зачервени лица, прекъснати насред тостовете и песните, те й се струват твърде шумни, не може да ги фокусира ясно, но поне усмиряват тълпата и я отвеждат далеч от телата, от които не може да откъсне очи.

Отива при приятелите си, които се държат един за друг. Но е омазана с кръв и те се отдръпват от нея.

— О, господи, Серафима, изцапана си! Цялата си в кръв!

Серафима вдига ръце — те са покрити с кръв.

Сребърни искри се завихрят в очите й, когато поглежда назад към мъртвите си приятели и после нагоре към рубинените звезди, които блестят над кулите на Кремъл. Знае, че на Сталин много скоро ще бъде докладвано за смъртта на двамата ученици от 801-во училище и една неуморна, лукава, свирепа сила ще започне да търси в тяхната гибел смисъл, който да отговаря на неговите високи и мистериозни цели.

Когато разсеченото от розови отблясъци небе започва да потъмнява, я обзема една непоносима увереност: че това е последната вечер от тяхното детство. Че тези изстрели ще разбият живота на всеки от тях и ще разкрият тайни, които иначе никога не биха излезли наяве — най-вече нейните.