Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (17)

Трета глава

— Деца, моля ви! — каза директор Медведева на другата сутрин, почуквайки с показалка по катедрата, след като изпяха „Благодарим ти, другарю Сталин“. Чук, чук. — Както знаете всички, училището ни бе сполетяно от голямо нещастие. Загубихме двама от нашите ученици. Но ние, съветските хора, сме силни. През Великата отечествена война страдахме много, но великият Сталин ни научи на твърдост, една от най-големите болшевишки добродетели. И ние тук, в нашето 801-во училище, умеем да бъдем твърди. Всички сме единодушни — тя погледна към редицата учители, д-р Рим, учителя Голден, младата Бегбулатова и останалите, които закимаха енергично, — че тук няма да има плач, няма да има буржоазен сантиментализъм. Всяка себична прищявка на заблуден млад човек е нищо в сравнение с великата саможертва на нашия съветски народ.

Тя тъкмо се канеше да освободи учениците да се върнат в класните стаи, когато вратите в дъното на гимнастическия салон се отвориха широко.

— С какво можем да ви помогнем, другари? — попита тя, усещайки, че гласът й леко потрепва.

Децата се заобръщаха с ококорени от изненада очи и помещението се изпълни с шум от изпуснати чанти и скърцане на столове по дървения под. Отзад стояха трима мъже в спретнати сини костюми, чийто непоколебим и безстрашен вид беше познат на всички. В салона се възцари тишина, когато те тръгнаха по пътеката, като се вглеждаха в лицата на учениците. Накрая стигнаха до Влад Титоренко, който веднага се набиваше на очи с бялото си лице и дългата черна коса.

— Титоренко, Владимир? — попита един от мъжете.

Влад отвори уста и опита да каже „да“, но от гърлото му не излезе никакъв звук.

— Ела с нас!

Той не можеше да помръдне, така че мъжете го хванаха под мишниците и го извлякоха навън. Докато излизаха, един от тях се обърна назад към учителите на платформата.

— Продължавайте, другарко директор — извика той и после групата се отдалечи по коридора, откъдето долитаха хлиповете на Титоренко.

Децата се втурнаха към прозорците и видяха как там, пред златните порти, напъхаха Влад в сива победа, която потегли с приплъзващи колела.

* * *

През обедната почивка в учителската стая цареше зловещо спокойствие. Старият д-р Нуделман дремеше в дълбокото кресло, но всички останали само се преструваха, че четат вестници и поправят тетрадки. Голден поглеждаше над ръба на томчето с разкази на Пушкин към Агрипина Бегбулатова, която, както винаги, запарваше чай в китайския чайник. Сполетялата ги трагедия и арестът на Влад тази сутрин ни най-малко не бяха отклонили мислите му от копринената кожа на бедрата й и неустоимия вкус на възбудата й по устните му, напротив, караха го да мисли още по-настойчиво за нея. Агрипина притежаваше върховната дарба да постига щастие в живота и нямаше нищо по-велико от неограничените й способности да се отдава на удоволствието. Беня отдавна беше разбрал, че и в секса, както в живота, интелигентността и техниките нямат абсолютно никаква стойност; дарбата да изпитваш и даваш удоволствие бе всичко. Тя винаги казваше: „Ти си стар — Беня бе на четиридесет и седем години, — а аз съм млада, затова трябва скоро да се омъжа. Но когато се омъжа, ще продължаваш ли да ме любиш веднъж месечно?“.

Мракът отново го приближаваше. Той вече бе преживял непоносими страдания и знаеше, че трябва да се наслаждава на допира с чувствената наслада, докато има тази възможност. Ала всъщност не му трябваха извинения. Където и да отидеше, той се заплиташе в приятни флиртове и тъй като още от най-добрите си времена страдаше от еврейски фатализъм и хипохондрия — вярваше, че смъртта го дебне отвсякъде, — се възползваше с момчешки ентусиазъм от всяка предлагаща се възможност.

Чу, че някой тананика „Другарю Сталин, благодарим ти за…“, и се обърна към вратата, когато д-р Рим влезе. Той седна до масата и започна да заглажда смачканите страници на „Комсомолская правда“. После хвърли вестника настрани и каза:

— Другари и граждани, мога ли да помоля за вашето внимание. Трябва да ви кажа нещо.

„Нима? — помисли си Беня Голден. — По-добре не го казвай!“

— В светлината на ареста на нашия ученик предлагам да гласуваме — единодушно да покажем подкрепата си за нашата уважавана директорка, другарката Медведева, за начина, по който ръководи нашето 801-во училище „Йосиф Висарионович Сталин“.

Всички учители вдигнаха ръка в знак на съгласие.

Когато по-късно се размина в коридора с Агрипина, Голден й пошушна:

— Единодушно гласуване на подкрепа, предложено от д-р Рим? Сега вече знаем, че директор Медведева е загазила.

И тя отговори, също шепнешком:

— След часовете, Беночка?

* * *

Същия следобед: бясно чукане по вратата на Сатинови. Когато Лека, прислужницата, отвори, Ирина Титоренко едва не падна в антрето и влетя право в ръцете на Тамара Сатинова. Тя плачеше истерично и като че ли бе тръгнала към кабинета на Херкулес Сатинов.

Тамара я спря, преди да нахълта през двойната стъклена врата, и я заведе в кухнята, сложи я да седне до масата и й предложи грузински лакомства: също както еврейките, и грузинските домакини считат храната за най-доброто лекарство, когато те сполети нещастие. Бонбоните осигуриха известно затишие, но не задълго.

— След училище видях всички — захлипа Ирина. — Децата излязоха. Но не и моето. После директор Медведева ми каза. Влад е в ареста от девет часа сутринта. Никой не ми се обади по телефона. Никой не знае къде е, нито какво е направил. Никой нищо не знае. Какво да направя? Другарят Сталин обича децата. Другарят Сталин ще оправи нещата. — Тя вече крещеше: — Тамара, трябва да се обадя на другаря Сталин!

Тамара седна до нея.

— Обади ли се на съпруга си?

— Да, да, той е обезумял. Опитва да се свърже по телефона с другаря Берия, с когото и да било, но никой не приема обажданията му. Затова дойдох тук. Другарят Сатинов е началник на съпруга ми: никой не е по-близък от него с другаря Сталин. Другарят Сатинов ще говори с другаря Сталин, нали? Кажи, че ще говори!

Тамара подбираше внимателно думите си:

— Органите се намесват само когато имат сериозна причина, а сериозната причина в този случай е, че просто разследват смъртта на бедните Николаша Благов и Роза Шако. Това е. Твоят син ще им каже каквото знае и после ще го пуснат. Трябва да се успокоиш, Ирина.

— Не, не, те ще го бият. Той е много чувствителен и уязвим. Всички виждат това. Може да се самоубие. Те може да го убият.

— Не, това е изключено.

— Но те са способни на всичко. И двете го знаем. Трябва да говоря със съпруга ти. Знам, че е тук! Той трябва да се обади на другаря Сталин.

Тамара хвана двете ръце на Ирина и силно ги стисна.

— Стой тук. Тихо. Ще говоря със съпруга си още сега.

Докато го казваше, гласът й почти пресекна. Този ден Херкулес бе отишъл сам да вземе децата. Възнамеряваше да го прави всеки ден, докато случаят не отшуми. Казал й бе, че пред училището гъмжало заради новината за ареста на Влад и слуховете за странните игри на Николаша. Но нямало нищо особено страшно в това, че органите разпитват Влад. Смъртта на децата трябвало да бъде разследвана. А Влад бил най-близкият приятел на Николаша и Роза. Нямало причина за безпокойство.

— Херкулес? — каза тихо Тамара, почука на вратата и влезе.

— Работя, Тамара.

— Ирина Титоренко е тук. В истерия е. Тя иска твоята помощ, за да се обърне към… върховната власт.

Сатинов вдигна очи от книжата и поклати глава съвсем леко.

— Изведи я на разходка в двора и й дай някои съвети. Кажи й да вярва в съветското правосъдие. Това е всичко.

Тамара го целуна по темето и вече бързаше обратно към кухнята, когато видя Джордж и Марлен да надничат по коридора към Ирина Титоренко, която бършеше носа си.

— Какво става, мамо? — попита Джордж.

— Това майката на Влад ли е? — присъедини се и Марлен.

— Тихо! По стаите или баща ви ще има да ви каже нещо.

Момчетата мигом изчезнаха.

* * *

След няколко минути Тамара изведе Ирина Титоренко на двора. Льоша Бабанава и другите охранители стояха там и пушеха. Лелята на Молотов и бащата на члена на Политбюро Андреев, по къси панталони и мрежест потник, седяха на слънце и играеха шах. Те знаеха. Всички зашушукаха, когато видяха разстроената майка.

Щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват, Тамара сложи ръце на раменете на Ирина.

— Сега ме чуй — каза тя. — Знам, че това е обезпокоително. Но не бива да казваш нищо на никого. Дори не споменавай другаря Сталин. Изобщо не се опитвай да се обаждаш на него или на някой друг от ръководителите. Това само ще забави освобождаването на Влад. Органите ще ти съобщят къде се намира, когато са готови. Води по-малкото си дете на училище. Всички те наблюдават. Съпругът ми каза, че трябва да вярваш в съветското правосъдие. Разбираш ли ме?

Но когато Ирина си отиде, забеляза, че собствените й ръце треперят.