Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (16)

Втора глава

Малко преди 7 ч. вечерта София Цейтлин изкачваше стъпалата към Георгиевската зала заедно със съпруга си Константин Ромашкин. Вечерята в чест на победата щеше да е удобен момент да се покаже в целия си блясък — но всичко зависеше от това на коя маса я бяха разпределили. Хиляда и петстотинте гости се трупаха нервно около таблото с разположението на масите пред входа, лицата на някои сияеха от радост, че ще седят близо до Сталин, други не успяваха да скрият разочарованието си.

— Скъпа, тази рокля ще заслепи всекиго — каза Дашка Дорова, докато целуваше София и Константин. Много хора бързаха да обвиняват София в неболшевишка вулгарност, но Дашка знаеше, че в нейно лице има истинска приятелка, която й мисли доброто.

— Трябва да дам на публиката каквото очаква.

— Е, роклята несъмнено ще свърши работа — каза Дашка.

— И аз харесвам тоалета ти. Този кремав цвят и плисираната пола наистина ти отиват. И подчертават фигурата ти — отвърна София, която също бе искрена. — На мен ми се налага малко да прекалявам, но ти винаги изглеждаш толкова елегантна и делова. Ти си нашият най-очарователен министър! — Замълча за момент, после избухна в своя дълбок гърлен смях. — Но това едва ли е комплимент, като погледнеш останалите!

— Не говори глупости. — Дашка махна с ръка и започна да разглежда таблото с разположението на масите. — А, ето къде съм. Не е лошо. Сложили са ме на масата на Министерския съвет. — Обърна се към съпруга си: — Ами ти, Генрих?

Генрих изглеждаше блед и раздразнителен.

— Няма ме на нито една от масите в близост до Политбюро — каза той мрачно.

— Никой няма да забележи, скъпи — успокои го Дашка и го потупа по рамото.

Но София знаеше, че всички забелязват тези неща, и определено беше доволна от собственото си разпределение. Съпругът й щеше да седи с редакторите на вестник „Червена армия“, дори по-встрани и от Генрих, но тя беше на масата на Политбюро. Ръководителите още не бяха пристигнали и докато слагаше цигара в цигарето си и маршал Шако й поднасяше огънче, София усещаше, че всички погледи са вперени в нея.

Изведнъж настъпи мълчание, после множеството си пое дъх едновременно: влязъл бе Сталин заедно с членовете на Политбюро. Цялата Георгиевска зала скочи на крака и извика „Ура! Ура!“ и аплодира толкова дълго, че Сталин първо махна с ръка да седнат, после започна сам да им ръкопляска, а накрая се ядоса и им заповяда да спрат. Но никой не спираше. Скромно повдигайки рамене, той седна на масата до тази на София, между маршал Шако и Молотов, и изглеждаше леко притеснен, докато аплодисментите не затихнаха.

София не можеше да откъсне поглед от него. Като актриса нямаше как да не обърне внимание как този човек се променя пред очите ти: веднъж върви с бързи ситни стъпки, друг път се клатушка като гъсок, а понякога движенията му са като на дебнеща пантера.

Тя седеше между Сатинов и Микоян, най-вежливите и елегантните между, по правило, недодяланите и скучни ръководители. Огледа сътрапезниците си, повечето бяха белязани с издайнически червени петна по бузите, признак на алкохолизъм и атеросклероза. Зърна вдъхващия страх Берия, който й хвърляше погледи от отсрещната страна на масата.

— Иска ми се да си намери другиго, когото да гледа — прошепна тя.

— Издокарала си се, за да ти се възхищават — отвърна Сатинов, който й се струваше необичайно напрегнат. — Тази вечер Серафима нямаше ли да се среща на Каменния мост с приятелите си от Пушкиновия клуб?

— Така мисля, но напоследък изобщо не зная къде ходи — отвърна с въздишка София.

— Знаем за децата си по-малко, отколкото предполагаме — отвърна Сатинов. — Това ме тревожи.

— Те знаят дори още по-малко за нас! Слава богу! — София се засмя дрезгаво.

Двайсет тежки блюда — блини и хайвер, борш със сметана, бьоф „Строганов“, есетра, печено прасенце, грузински вина и кримско шампанско, бренди и водка бяха сервирани от келнери, които София познаваше от „Арагви“, както и от хотелите „Метропол“ и „Национал“.

Сталин се изправи. Настъпи тишина. Той заговори с грузинския си тенор, изненадващо висок и мек, вдигна тост за руския народ, „без който никой от нас, маршалите и командващите, нямаше да струва и пукната пара!“. После се обърна към генералите, започвайки от маршал Жуков, когото покани да отиде при него, за да се чукнат. София обърна внимание, че Сталин изпразваше чашата си при всеки тост, и предположи, че неговата гарафа е пълна с вода.

Когато той вдигна тост за адмирал Исаков, Сатинов й пошушна:

— Как ще измине Исаков целия този път?

Исаков бе загубил единия си крак във войната, но Сталин, изглежда, знаеше къде седи адмиралът, защото закрачи между масите към далечния край на залата и се чукна там с него.

— Това е толкова трогателно! — каза София.

Десет, двайсет, четиридесет тоста бяха изпити и тя им изпусна края, когато неочаквано, изненадващо дойде нейният ред.

— София Цейтлин! — Дъхът й спря и тя се почувства съвсем сама във великолепната зала. — Вашата красота вдъхновяваше бойците ни в жестокото време!

Отиде някак при него, измина петте метра, които й се сториха километър. Сталин й целуна ръка.

— За „Катюша“! — каза той. — Пример за всички съветски жени!

Как се бе състарил през войната. Възрастен мъж с шкембенце, прошарена коса и жълто лице с червени точици по бузите. Но каква хубава, благородна глава, какви очи!

Когато тостовете свършиха, Сталин и членовете на Политбюро напуснаха залата, но София знаеше, че няма да може да заспи след толкова много вино и водка, след толкова много вълнения. Не й се искаше да се прибере у дома. Искаше й се да изпие едно последно питие. Маршал Шако й намигна. И тогава тя си спомни напрежението на Сатинов, въпросите му за Серафима и като жена, която се вслушва в инстинктите си, повика шофьора си и му каза бързо да я закара вкъщи.

* * *

Когато София и Константин се прибраха, Серафима бе още в синята рокля с кръгла бяла якичка.

— Мамо!

— Няма ли да попиташ кой вдигна тост за майка ти тази вечер? — поде София, но после видя лицето на дъщеря си. — Какво има?

— Седни и ни кажи — предложи Константин, който се настани на дивана до нея и хвана ръката й.

София трябваше да признае, че той умееше да се справя в моменти като този. Наля си коняк и запали цигара.

— Хайде, скъпа, знаеш, че нищо не може да ме стресне — каза тя. — Аз съм актриса, за бога!

— Остави я да говори, София — прекъсна я Константин.

И тогава Серафима им разказа всичко: за Играта, за моста, за изстрелите и за двете мъртви деца.

— О, господи — каза София, потресена, но доволна, че дъщеря й е жива и здрава. — Винаги съм мислила, че Николаша Благов е маниак. Но горката Роза. И горките й родители. Какво са направили те, за бога?

— Органите разследват — отвърна Серафима, бършейки очите си. — Просто не мога да повярвам, че Роза…

— Не се безпокой, скъпа — каза София и погледна мъжа си, да види дали и той е разтревожен колкото нея. Наведе се и хвана лицето на Серафима между дланите си, сякаш за да я защити, след това се изправи и закрачи из стаята. — Толкова ми е жал за сладката Роза, но… Сталин ми целуна ръка тази вечер. Ти ще си в безопасност. Никой няма да посмее да докосне с пръст дъщерята на София Цейтлин!

— Иска ми се това да беше вярно — каза Константин, целувайки двете ръце на дъщеря си. — Как ми се иска да беше вярно.

* * *

Сатинов се прибра в дома си едва в четири часа на другата сутрин. След вечерята Сталин го бе поканил отново в Близката дача. Пиенето бе продължило безкрайно и той през цялото време се бе тревожил за децата и за Тамара.

Когато отвори входната врата, тя го чакаше. Попита го:

— Знаеш какво се е случило, нали?

Той кимна.

— Онези нещастни деца. И горките им майки! Непоносимо ми е дори да си помисля какво преживяват.

— Кажи ми какво знаеш — каза той и я изслуша внимателно.

— Тамрико, боя се, че момчетата ни са се държали глупаво.

Тамара се отпусна уморено на дивана.

— Забелязах групата им в училище, всички я забелязахме. И не исках Джордж да се забърква в това. Но, Херкулес, те са само деца.

— Вероятно всичко ще се размине. — Сериозният му поглед се задържа върху нея.

Тамрико — той винаги се обръщаше към нея с грузинското й галено име — бе руса, със зеленикавокафяви очи и изящна до съвършенство структура на костите. Когато държеше тялото й в прегръдките си, имаше чувството, че е уязвима и крехка като птиче. Очакваше се съпругите на болшевиките да работят и той се възхищаваше от работата й като учителка в 801-во училище. Когато бе поискал да доведе четиримата си вече пораснали синове от покойната си първа съпруга в Грузия, тя се бе съгласила и се отнасяше към тях като към свои деца. Не би могъл да живее без нея и уютния дом, който тя бе създала по свой собствен образ.

— Херкулес, какви ли ще са последствията от това? — прошепна Тамара.

Острият предупредителен поглед на хладните му сиви очи й напомни, че апартаментът навярно се подслушва. Но той се сещаше за редица възможни сценарии, включително и един, в който всичко можеше да завърши добре.

— Можеш ли да поговориш с децата сега? Те са ужасени от онова, което ще им кажеш.

— Среднощ е…

— Но тях сън не ги хваща.

Сатинов въздъхна и стана.

— Момчета! — извика.

След секунда Джордж и Марлен по пижами застанаха едва ли не в стойка мирно пред баща си, който бе още в генералската униформа, самият той изпънат, затворен в рамката на Сталиновия военен портрет зад гърба му. Бе уморен, но докато гледаше поруменелите от нощта и така тревожни лица на своите синове, дръзкия жизнерадостен Джордж и обикновения сериозен Марлен, си даде сметка, че те действително бяха още деца, потресени от тази трагедия, скърбящи за загиналите приятели. Изпита такава любов към тях, че едва успя да сдържи порива да ги грабне в прегръдките си.

— Постъпили сте много глупаво, малки калпазани такива — каза той. Знаеше, че трябва да бъде строг. Такъв бе нравът му и не умееше да се държи по друг начин. — Тамрико ми каза какво се е случило. Ако имате нещо общо със станалото, ще ви удуша със собствените си ръце. Сега в леглата и заспивайте!

— Благодаря, папа! — каза Джордж.

— Лека нощ, папа — каза Марлен, който като че ли едва се сдържаше да не заплаче.

Тамара ги изпрати до стаите им и като направи успокояващ знак с двете разтворени длани, им даде да разберат, че всичко е свършило и баща им вече не им е ядосан. После целуна и двамата по челата, сякаш още бяха малки деца.

Когато се върна, Сатинов седеше на дивана със запалена цигара в ръката. Седна до него, потупа го по коляното и каза:

— Хайде, давай.

Той качи краката си в скута й и тя му помогна да събуе ботушите, свали кобура, разкопча куртката му.

Тя заспа бързо, защото заспиваше лесно, а изминалият ден бе уморителен и нощта — тежка. Но Сатинов лежа с отворени очи до първите птичи песни на съмване, проследявайки всички възможни посоки, в които можеха да се развият нещата.