Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (12)

Девета глава

На следващата сутрин пред портите на училището бе като на парад. Другарят Сатинов беше в пълна парадна униформа: ботуши, медали и прочее. Тук бе и бащата на Роза, маршал Шако с щръкналата коса, чипия нос и татарските очи, брича за езда и шпорите, които дрънчаха по плочника.

— Тренирам за парада — изръмжа той на директор Медведева, след което зърна Серафима, на минаване я пощипна под кръста и викна: — Ти си красиво момиче! Същата като майка си!

— Дръжте се прилично! — каза София Цейтлин, размахвайки накичен с пръстени показалец. — Мъжете се перчат повече от жените, когато са издокарани — добави тя и Андрей разбра, че говори на него. — Ти ли си приятелят на Серафима Андрей?

Той се изчерви.

— Да.

— Серафима ми каза колко мило си се държал по време на пътуването ви до дачата на един определен генерал от авиацията. — Дръпна го настрани и взе ръцете му в своите. — За една майка е трудно да каже това, но може ли да говоря открито?

Андрей кимна.

— Загрижена съм за нея и мисля, че се среща с някого след училище. Ние с баща й знаем, че Серафима си има своите обожатели, но ти вероятно знаеш повече от нас. Ако е така, скъпи, мога ли да разчитам на теб да ми кажеш?

Андрей понечи да й отвърне, но замълча. Дали София Цейтлин не говореше за Клуба на фаталните романтици?

— О, мамо, остави горкия Андрей на мира — притече му се на помощ Серафима.

София се засмя.

— Просто канех Андрей днес да вечеря с нас в „Арагви“, нали, Андрей? Ще изпратя колата да те вземе.

* * *

Лятна вечер на улица, съседна на „Горки“. Пред входа на ресторант „Арагви“ стоеше като на стража мустакат грузинец в традиционно облекло — дълга черкезка с джобчета за патрони и висящ от колана кинжал със скъпоценни камъни. Той отвори вратата с гравирано стъкло и Андрей влезе плахо в ресторанта на приземния етаж.

Огледа се наоколо. Къде бяха Серафима и майка й? Ето там, отиваха към няколкото стъпала в дъното на залата. Побърза да ги настигне и тримата влязоха заедно в друго помещение, където имаше още маси, както и затворени ниши в галерията на втория етаж. Мустакат и много потен грузинец във виненочервен фрак пееше „Сулико“, акомпаниран от китарист.

София Цейтлин прегърна дребен метрдотел с бели ръкавици, вратовръзка и фрак.

— Гамаджоба, мадам Цейтлин! — издекламира оперно мъжът. — Здравей, скъпа Серафима! Заповядайте. А този кой е? Ново лице?

София го представи на Андрей:

— Това е Лонгиноз Стажадзе, управителят на „Арагви“ и… — тя вдигна ръка в шеговито приветствие — един от най-могъщите мъже в Москва.

„И пудри лицето си“, забеляза Андрей.

Хора от много маси поздравяваха София Цейтлин, а после изневиделица се появи Минка.

— Андрей! Серафима! Чакаме ви! — Минка ги отведе до маса, отрупана с блюда — сатсиви, кача пури, лобио… А келнерите носеха още и още, докато на Андрей започна да му се струва, че масата се огъва под тежестта на толкова много ястия. Лонгинос сви пръсти и още келнери, носещи над главите си столове, се запровираха между гъсто разположените маси — тъкмо навреме, за да има къде да седнат Андрей, Серафима и София.

Тук беше цялото семейство Дорови. Сенка бе седнал на коленете на майка си.

— Андрей — извика му той, — харесваш ли костюма ми?

— Изглеждаш досущ като малък професор — отвърна със смях Андрей.

Домакинът Генрих Доров поръча вино „Талави №5“. Съпругата му Дашка Дорова прегърна София и придърпа стол до себе си.

— Пийни едно мартини — предложи тя със своя доста екзотичен френски акцент.

— Ще си поръчам коктейл. По американската мода — отвърна София.

— Започвайте да ядете, деца — каза Генрих, който се стори на Андрей твърде мършав за партиен ръководител.

Огледа ресторанта. В нишата в далечния край, в съседство с маса, заета от американски офицери, седяха другарят Сатинов и семейството му. Джордж му правеше жестове, наподобяващи пляскане с криле, и сочеше Генрих Доров. Андрей му се усмихна, за да покаже, че е разбрал. Невареното пиле Генрих Доров изглеждаше още по-неварено.

— Ето там едно щастливо семейство — пошегува се съседката му на масата Минка. Сочеше му Николаша Благов, който седеше мълчаливо с родителите си на забутана ъглова маса.

— Чудя се дали ще изпратят бащата на Николаша зад граница като дипломат? — каза Серафима.

Докато го гледаха, Николаша намръщено блъсна стола назад и стана.

— Олеле — каза Минка. — Тръгва към нас.

Онова, което се случи след това, накара двете момичета да се запревиват от смях: в средата на ресторанта Николаша заседна сред върволица грузински воини, балансиращи чинии с лобио за групата американци на една от най-големите маси.

— Знаеш, че за Николаша Играта е просто начин да те вижда, Серафима. Всъщност това е единственото й предназначение.

— Не мисля, че татко би одобрил вашата Игра — отбеляза превзето Демян Доров. — Татко би казал, че тя не е болшевишка.

— Ще му кажеш ли? — попита Минка. — Ще си истински подлец, ако му кажеш.

Демян вдигна пръст.

— Само ви предупреждавам да внимавате. В свързаните със смъртта натрапчиви идеи на Николаша има нещо зловещо.

Андрей вдигна поглед, когато Николаша се надвеси над тях.

— Изпращат баща ми като посланик в Мексико — уведоми ги той мрачно.

— Но ти сигурно няма да си задължен да заминеш — каза съчувствено Минка.

— Той иска да отида с него. Това прави утрешната вечер особено важна. Може да е последната ни Игра! — Наведе се и пошушна нещо на Серафима, а след това и на Минка.

— Мисля, че този път трябва да поканим Андрей да играе с нас — каза неочаквано Серафима.

— Но той не е пълноправен член. Стана кандидат едва миналата седмица. Не е готов — възрази Николаша.

— Няма значение — обади се Андрей. — Може само да гледам.

— Искаш ли аз да дойда? — Серафима погледна настойчиво Николаша, който притеснено запристъпва от крак на крак.

— Много.

Андрей видя блясъка в очите на Серафима, когато тя се наведе напред.

— Тогава Андрей ще участва в Играта. Ако искаш да дойда, трябва да включиш и него.