Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (10)

Седма глава

— Андрюша — извика го Джордж на другата сутрин, докато бързаха по покрития с паркет коридор за часа по английски на мисис Сатинова. — Две думи!

Джордж го дръпна в съблекалнята, провери дали двете кабини на тоалетната са празни, като отвори вратите с ритник, после пусна чешмата.

— Брат ми Давид ми разказа за снощи. Не говори с никого за това, чу ли?

— Разбира се, че няма — отвърна Андрей. Трябваше да си пълен глупак, за да клюкарстваш за нещо, което е свързано с вожда.

— Някои хора могат да загубят главите си заради тези дефектни самолети — добави настойчиво Джордж. — Това никога не се е случвало. О, и Давид каза, че си се държал добре. А Серафима… Серафима намира, че си се държал геройски.

* * *

След училище Андрей отиде до Патриаршеските езера. Главата го болеше и стомахът му се бунтуваше. Когато се прибра в ранните часове тази сутрин, майка му беше обезумяла и по никакъв начин не можеше да я накара да престане да го прегръща, плачейки сърцераздирателно, което го ядоса ужасно. Каза си, че сега би трябвало да се чувства доволен от себе си. Получил бе вниманието на Василий Сталин и бе оцелял; ръкувал се бе с другаря Сатинов. Ала бе все така сам и гледаше отстрани как танкистите и пилотите купуват сладолед и студена лимонада на приятелките си. Възрастни жени седяха и наблюдаваха патиците. Млади момичета с летни рокли и ярко червило се кикотеха. Майки оставяха малките си деца да играят в тревата. Всъщност нищо не се бе променило. Той продължаваше да е вън от всичко това.

— Да те черпя един сладолед? — Гласът бе мек като котешко мъркане, но при все това го накара да подскочи. Беше Роза Шако, дъщерята на командващия военната авиация. — Денят е прекрасен, нали? — каза тя. — Искаш ли да се поразходим на Воробьови гори^[1], да избягаме от уличното движение и от всичко останало?

— Днес не се чувствам много добре, Роза. Мисля, че трябва да се прибера у дома.

— Но сега разполагам с татковата кола. — Роза махна към паркирана наблизо лимузина.

— Не може ли да идем утре?

Тя го стисна за лакътя със сила, която го изненада.

— Ти не разбираш. Николаша ни чака на гробищата. Той те кани. Това е неговото място. И никога досега не те е канил. Трябва да дойдеш.

— Но, Роза…

Роза събра тесните си длани едва ли не като за молитва.

— Андрюша — зафъфли като дете, — моля те. Ако не дойдеш, грешката ще е моя. Николаша е толкова строг. Не мога да го разочаровам.

— В какъв смисъл? — попита той, леко заинтригуван.

— Николаша казва, че не можем да правим компромиси в начина, по който живеем. Ако правим компромиси, изобщо не си струва да живеем.

— И ти вярваш в това?

Роза изглеждаше смаяна, че някой може да поставя под съмнение нещо, казано от Николаша.

— Няма друг като него, той е най-големият романтик. Направлява ме. Не прилича на никого от хората, които съм срещала досега — възможно ли е да не си забелязал? Мисля, че един ден той ще се прочуе, не си ли съгласен, Андрей? Е, идваш ли? Всички ще бъдат там.

— Всички ли? — попита Андрей. И когато Роза кимна, разбра, че трябва и той да е с тях.

* * *

Вече се смрачаваше и небето беше прорязано от зигзагообразни червени отблясъци. Андрей отвори вратата на гробището, после отстъпи встрани, за да позволи на Роза да мине пред него.

В гробището гъмжеше от мушици, надгробните плочи бяха обрасли в зелен бръшлян. Направи му впечатление, че имаше гробници, строени от богати семейства още през деветнайсети век, някои приличаха на мраморни къщички с пиластри, капители и арки. Отне му няколко секунди, докато откри приятелите си в сивкаворозовия здрач на лятната вечер, но после видя свещите, чиито пламъчета танцуваха в неподвижния душен въздух.

Влад Титоренко, облечен в зелен сюртук и брич, дойде да го посрещне.

— Николаша те очаква — каза той. — Романтиците се събраха.

— Влизай! — чу се гласът на Николаша. Той стоеше до красиво оформен гроб с кръстове и гравирани имена, покрит със свещи и украсен с мъх и стари бирени бутилки.

— Тишина, моля. Всички ли са готови? — каза Влад. — Да започваме. Първо всеки да вземе по чашка водка. Андрей, застани там — ти също можеш да вземеш една.

Хванал своята чашка, Андрей бе сам от едната страна на гроба, от другата стояха фаталните романтици. Виждаше Минка и Джордж, и Роза — всеки от тях бе облечен в костюм от деветнайсети век. Навярно и Серафима бе някъде тук.

На самия гроб бяха поставени кадифената тетрадка, голям свещник със запалени свещи и тъмнозелена кожена кутия; навсякъде около тях, из цялото тъмно гробище, блещукаха множество свещи. Театър, разбира се, но несъмнено вълнуващ.

— Фатални романтици — произнесе тържествено Николаша. Луничките се открояваха отчетливо върху бялата кожа на бузите му. — Това е храмът на Клуба на фаталните романтици. Да поздравим новопокръстения: Андрей Курбски.

— Трябва ли… трябва ли ми костюм? — изпелтечи Андрей, чувствайки се неловко в своя сив панталон и бялата риза.

— Чакай, ако обичаш! — каза сопнато Николаша. Прокашля се. — Фатални романтици, с това обявявам заседанието ни за открито. Разгръщам Кадифената книга. Нейните думи са тайна; на свещените й страници са написани само няколко имена. — Андрей погледна към Джордж, който му смигна, и отново се обърна към Николаша, чийто неестествено дълбок глас леко потрепна, когато занарежда напевно като езически върховен жрец.

— Първо, нека обявим заедно нашите основни вярвания. Влад, ти ни води.

— Фатални романтици! — поде Влад и след това всички издекламираха в хор:

— НИЕ ВЯРВАМЕ В СВЕТА НА ЛЮБОВТА.

— Как ще живеем в тези сурови времена?

— ЛЮБОВТА Е НАША ПЪТЕВОДНА ЗВЕЗДА.

— Какъв е нашият избор?

— ЛЮБОВ ИЛИ СМЪРТ.

— Боим ли се?

— НЕ СЕ БОИМ ОТ СМЪРТТА. АКО ЩЕ ЖИВЕЕМ БЕЗ ЛЮБОВ, ПО-ДОБРЕ ДА УМРЕМ МЛАДИ!

— И ако умрем?

— ЛЮБОВТА НИ ЩЕ БЪДЕ БЕЗСМЪРТНА.

— Да пием за любовта! — обяви Николаша.

Романтиците изпиха водката си до дъно, но Андрей, разтревожен от антипартийните приказки за смърт и любов, се поколеба.

— Можеш да пиеш, Андрей — изкомандва го Николаша.

Почувствал се почти както предишната вечер, Андрей обърна чашката. Водката прониза вътрешностите му като нажежен куршум.

Чу се шумна въздишка и после оригване, Джордж започна да се кикоти, Минка едва се сдържаше да не го последва, но смехът се качи в носа й и излезе оттам във вид на потисната кихавица, което накара Джордж да се запревива от смях.

— Джордж! — скастри го Влад.

— Не разваляй всичко! — присъедини се Роза.

— Извинете ме — каза Джордж.

— Тъй като политбюрото на романтиците е в сесия, спокойно можем да гласуваме и отстраняването на някой от членовете — рече Николаша с уморен тон на учител, чието търпение е на изчерпване. — Е, да започваме. Членовете на нашето свещено братство са грижливо подбрани и тайни. Андрей Курбски, какъв е твоят избор?

— Ъ-ъ… любов или смърт.

— Да. Андрей, повикан си тук, за да бъдеш приет в нашия Клуб на фаталните романтици. Желаеш ли да бъдеш вписан в Кадифената книга на любовта?

Андрей кимна.

— Трябва да ти обясня, че при членството в клуба ни има две степени. Първата степен е кандидат — членство и кандидатите са добре дошли на нашите сбирки. Но за да участваш в Играта, да носиш костюма и пистолета, трябва да си пълноправен член на нашето политбюро.

Андрей отлично разбираше тази система, защото така функционираше Комунистическата партия: първо ставаш кандидат-член, след това пълноправен член — а Политбюро ръководи цялата страна.

— Някой ден в далечното бъдеще може да имаш честта да бъдеш предложен и за пълноправен член, но тази вечер си избран само за кандидат-член на Клуба на фаталните романтици. Ела насам и сложи ръка върху кожената кутия. Сега повтори заедно с всички нас: ЛЮБОВ ИЛИ СМЪРТ! Добре дошъл в нашето братство, Андрей. С тези думи записвам името ти в Кадифената книга на любовта. — Николаша започна да драска в тетрадката с важен вид. — Наздраве за нашия нов кандидат.

Роза напълни отново чашките.

Джордж обърна две.

— Вече може ли да говорим?

Николаша се направи, че не го чува.

— Сега по точка втора от дневния ред. Предлагаме да играем Играта напълно костюмирани след Парада на победата на 24 юни. От другата страна на Големия каменен мост, където пътят ще е затворен.

— Това разумно ли е? — попита Минка. — На такъв важен ден?

— Защо не? — отговори Влад. — Играли сме я на улицата. Хората обичат Пушкин.

— Тогава да гласуваме?

Всички вдигнаха ръка, също както членовете на Политбюро на своите заседания. Николаша ги преброи, сочейки ги с писалката.

— Прието.

— Е, какво мислиш за моя костюм, Андрей? — попита Минка, като мина от другата страна на гроба и застана в театрална поза.

— Много си хубава — усмихна й се той.

— Може да гледаш как играем Играта, Андрей, макар и само като кандидат — продължи Николаша. — Но при все че нямаш право на пряко участие, навярно разбираш, че дуелът в „Евгений Онегин“, отекнал по-късно във фаталния дуел на самия Пушкин, е сублимен израз на нашата вяра в романтиката. — Той вдигна кожената кутия и членовете на клуба наведоха глави — всички, освен Андрей, който я гледаше, и Джордж, който наливаше по още една глътка водка. Това бе кутията, която Джордж му бе показал в своята стая. Вътре бяха двата стари пистолета за дуел, вероятно заети от Малий театър заедно с костюмите.

Роза започва да декламира Две цеви блеснаха злокобно…^[2], поднесе кутията на Николаша, който си избра пистолет, после я подаде на Влад и той взе другия.

— Доволни ли сте от своето оръжие, господин Ленски? — попита го Роза. Влад кимна. — А вие, господин Онегин?

Вместо да отговори, Николаша попита:

— Пистолетите заредени ли са, готови ли са за стрелба?

Роза кимна тържествено.

Вдигнали пистолетите като разпятия в църква, Влад и Николаша навлязоха навътре в гробището, където имаше двайсетметрова пътека, маркирана със свещи. И всеки, хвърлил плащ сега…^[3] — издекламира Николаша. Двамата с Влад отърсиха сюртуците от раменете, Джордж отмери трийсет крачки и момчетата застанаха едно срещу друго. Белите им ризи с жабо се открояваха в наситения с лунна светлина здрач, излъсканата със смазка стомана на пистолетите блещукаше.

— Сега се приближете…^[4] — извиси глас Роза.

Момчетата тръгнаха едно срещу друго.

… пристъпват тихо, твърдо, равно

един към друг със хлад в сърце

по четири стъпки отброени…^[5]

Николаша бавно вдигна пистолета и като затвори едното око, насочи дулото към гърдите на Влад и произнесе:

И своя пистолет Евгений,

вървейки все тъй по снега,

насочи пръв срещу врага.^[6]

Влад също вдигна пистолета и се прицели. Но влязъл в ролята на Онегин, Николаша го изпревари, пръв сложи пръст върху спусъка.

На Андрей му бе трудно да диша. Всичко това бе много глупаво, този ритуал и аматьорското му изпълнение, но в него имаше нещо завладяващо. Мракът, свещите, хвърлящи дълги сенки върху гробовете, бурните юношески чувства и страшната трагедия на фаталните дуели му въздействаха. Момчетата играеха театър, но всеки руснак бе изживявал Пушкиновите дуели, сърцераздирателните драми на руската душа.

Спусъкът щракна, чу се оглушителен гръм, придружен от оранжев блясък. Влад се хвана за гърдите и залитна. Червена кръв обагри бялата риза. Той падна.

Предавайки всеки миг от случващото се с точните думи на Пушкин, Николаша се затича към Влад, коленичи до него, извика името му, а после, скупчени около „трупа“ му, фаталните романтици издекламираха хорово:

Изви се буря — поразено

увехна цветето в зори,

в олтара огън не гори…^[7]

Играта бе свършила и Андрей можеше отново да диша. След половин час, докато събираше чашките, Роза се препъна и изпусна една от тях върху гроба.

— Ужасно съжалявам — прошепна тя, вдигайки парчетата стъкло от земята.

— Толкова си несръчна, всичко разваляш! — сопна й се Николаша в изблик на жестокост, който накара Андрей да изстене вместо нея. — Ти просто не притежаваш изострената чувствителност, нужна за любовта. Но Серафима е надарена щедро с нея. Серафима разбира поезията. Без нея фаталните романтици нямаше да ги има. Не си ли съгласна с мен, Роза?

Бледото лице на Роза пламна.

— Но поне съм тук тази вечер — каза тя. — А Серафима я няма. Къде е тя, Николаша?

— Каза, че може да дойде по-късно — отвърна той.

— Е, неприятно ми е да ти го кажа, но не мисля, че ще дойде. — Роза се обърна към Андрей. — Но това е без значение. Дори и когато не благоволява да дойде, тя е винаги тук.

И в този момент Андрей се досети защо Николаша е толкова раздразнителен. Серафима не беше дошла и преданото присъствие на Роза му напомняше, че тя не е тук. Много добре разбираше как се чувства Николаша. Още от първия си ден в училището бе искал да бъде приет в Клуба на фаталните романтици и сега вече бе негов член, но без Серафима му беше съвсем безразлично дали името му ще влезе в Кадифената книга на любовта.