Конрад Мейсън
Демонската стража (9) (Една история за магия и измама)

Пета глава

Груб обикаляше улиците като в сън. Минаваше покрай граждани на града, които се готвеха за парада и размахваха златисти и пурпурни знамена по Морския път. Постоя малко на площада на Талин, загледан в търговците, които идваха и си отиваха от кметството, натруфени със скъпи палта и бели перуки. Чудеше се дали някой от тях не би му помогнал, но дълбоко в себе си знаеше, че няма. Веднъж бе попитал един зарзаватчия дали може да му даде една ябълка и зарзаватчията му каза да се маха преди да е извикал черните наметала.

По едно време му се стори, че някой го наблюдава. Слезе надолу по Пътя на Русалките и се озова в квартал „Марлинспайк“ в търсене на улицата, на която бе живял с родителите си. Не знаеше защо. Сега там, в къщичката със зелена врата, щеше да има друго семейство.

Преди да стигне дотам обаче, той се озова сред банда гоблинови момчета, които бяха по-едри и стари от него. Те се изсмяха на шарената му кожа и го гонеха три или четири преки, преди да се откажат.

Не спираха да викат, че мелезите не са добре дошли в тази част на града.

Какво ли щеше да направи баща му? Груб нямаше представа. Той едвам-едвам си спомняше лицето му.

Зави по една странична уличка, сви се до една стена и извади предмета увит в черно кадифе. Чудно му беше какво има вътре. Драконов зъб, може би, или пък парче зефирум. Трябваше да е нещо ценно — защо иначе щяха да го увият така? И защо червенокосият толкова искаше да го открадне? Замисли се дали да не махне обвивката, но, макар да искаше да разбере какво има вътре, не се реши. По някаква причина чувстваше, че капитан Клаг не би одобрил това.

Но в крайна сметка това нямаше значение. Бе важно да върне предмета на неговия собственик. Тази вечер, по време на Голямото тържество. Капитан Клаг бе казал, че ще бъде там. Груб щеше да го намери и да му върне предмета, а в знак на благодарност капитанът щеше да го вземе на борда на „Проклятието на Акулата“. И тогава, може би, всичко щеше да бъде наред.

Разбира се, намирането на един конкретен човек сред тълпите гости на тържеството бе точно толкова лесно, колкото и намирането на конкретна гъгрица в килера на господин Лайтли. Но пък винаги съществуваше възможността да извади късмет. Чувстваше, че е крайно време да има късмет за нещо.

Сега поне имаше план.

Той се изправи на крака, прибра предмета в колана си и тръгна обратно към Пътя на Русалките. За пръв път, откакто бе напуснал „Сакатата русалка“, изпита надежда за бъдещето.

 

 

Следобедът премина плавно в привечер, а улиците започнаха да се пълнят с граждани, облечени в най-хубавите си дрехи, готови за Голямото тържество. Груб вървеше сред тях, като стигаше до кръста на повечето от тях. Едната му ръка винаги стискаше предмета, увит в черно кадифе. Нямаше търпение за часа, в който празникът щеше да започне.

Но докато сенките се удължаваха, а улиците притъмняваха, той започна да се тревожи. Господин Лайтли също щеше да отиде на тържеството със златистия си жакет и червената жилетка. И без перука. Вероятно вече се бе оплакал, че мелезът му е избягал. Какво щеше да стане, ако намереха Груб и го върнеха в „Сакатата русалка“?

За може би стотен път се обърна към Пътя на Русалките, когато някой го блъсна в гърба и го събори на калдъръма.

— Гледай къде ходиш — изломоти странникът, спирайки колкото да му хвърли един поглед. Това бе богато облечен млад имп. Носеше напудрена перука и триъгълна шапка, червено сатенено палто, чисто бели риза и панталони и високи сребристи обувки, които увеличаваха ръста му с няколко сантиметра. Щеше да прилича на изискан джентълмен, ако очите му не бяха кръстосани и не ходеше на зиг-заг. Бутилката в ръката му обясняваше причината за това.

В ума на Груб се зароди идея. Без обувките си, импът бе по-дребен от възрастен гоблин. Вероятно не бе по-висок от един мелез. Пое си дълбоко въздух и стисна предмета.

Това бе шансът му.

Груб изчака, докато странникът не се отдалечи на около десетина крачки от него, след което го последва, колкото се може по-внимателно. Годините, в които се бе стремял да избегне вниманието на господин Лайтли, го бяха научили да се слива в сенките. Но дори да беше огнедишащ дракон, импът надали щеше да му обърне внимание. В това състояние едва ли щеше да дочака и тържеството.

Докато се клатушкаше, импът дори започна да си пее:

Познавам аз красива импска мома.

И знаете ли, поиска тя моята ръка.

Груб го следваше сред криволичещите улички, докато накрая импът не спря в една пуста алея. Той вдигна бутилката до устните си, загуби равновесие и рухна по гръб. Триъгълната му шапка падна от главата му. За няколко мига той остана на земята, хилейки се. След това каза нещо крайно вулгарно по адрес на някоя си Бетси и се завъртя на една страна, облизвайки устни. След около десетина секунди гушна бутилката си като бебе и след това захърка.

Груб приближи, като трепереше да не би импът внезапно да отвори очи. Но не стана нищо такова. Импът бе пиян като талпа. Опитвайки да не вдишва от умирисания на алкохол въздух, Груб отдели розовите пръсти на спящия красавец от бутилката, разпери ръцете му и свали червеното му сатенено палто.

Сложи си го и въздъхна облекчено. Пасваше му идеално.

Първо свали собственото си палто и риза, нави ги и постави предмета на капитан Клаг върху тях. След това, без да го изпуска от поглед, свали ризата на импа и си я сложи. Най-накрая взе перуката и червения жакет.

Новите му дрехи бяха стегнати и неудобни, а когато видя отражението си в една локва, едва се позна. Приличаше на богаташки син. Дори господин Лайтли да го видеше, надали щеше да го познае.

Груб хвана импа за ръце и го издърпа встрани от улицата, където нямаше да бъде обран от първите пияници, които го забележеха. Остави му собствената си риза и палто. Така импът щеше да има какво да облече, когато се събуди.

Внезапно в сенките нещо се размърда.

Груб остави импа и се върна да пази пакета и дрехите си. Нима му се привиждаше нещо? След всичко, което се бе случило днес, нямаше да е голяма изненада, ако беше и полудял. Но най-вероятно край него просто бе пробягал плъх.

Най-вероятно се държеше като глупак.

Той оправи перуката си и изглади червения жакет.

Внезапно нещото от сенките изскочи напред и тръгна към него.

Той скочи към него, но не бе достатъчно бърз. Малко, тъмно петно профуча между краката му и се спря в центъра на уличката.

Беше една червена котка.

А в устата й бе странният предмет.

Може би наистина бе полудял.

Котката го гледаше втренчено и странна мисъл премина през ума му — че е мишка, пред която е застанала… ами, котка.

Котката остави предмета между предните си лапи.

И след това проговори.

— Разкарай се, мелез — каза тя.