Конрад Мейсън
Демонската стража (5) (Една история за магия и измама)

Втора глава

Стъпките на капитан Нютън отекваха глухо по все още мокрия от вчерашния дъжд калдъръмен път. Беше време за обед и жителите на Порт Фейт изпълваха пространството около вълнолома. Хамали търкаляха бъчви надолу по подвижни мостчета, местеха дървени щайги или спореха с митничари. Търговци се пазаряха, а после си стисваха ръцете, в опит взаимно да си одерат кожите. Продавачи на храна обикаляха тълпата и предлагаха мазни хартийки с увити в тях миди или парчета печен октопод, като имаше и бутилки с грог за прокарване на хапките. Из въздуха бръмчаха феи, изпълняващи заръките на своите господари и отнасящи псувните на тълпата. В самия залив моряци се катереха по мачтите, платна се разгъваха, котви се вдигаха.

Ако гражданите на Порт Фейт бяха кръвта на града, то пристанището бе неговото сърце.

Нютън кимна на себе си. Денят бе прекрасен, наистина. Въздухът беше влажен, небето — ясно синьо, а имаше и приятен ветрец. Такова време обичаше. Слик, неговият вестоносец фея, хвърчеше точно пред него, а слънцето се отразяваше в крилата му.

— Добро утро, Нют — поздрави го един рибар.

— Добро да е, Джонас. Рибата кълве ли?

— И още как!

Да. Денят наистина бе хубав.

Колкото и заети да бяха, гражданите на Порт Фейт предвидливо правеха път на капитан Нютън. Той бе човек, но едър като трол. Главата му бе обръсната и покрита с белези, а на дясната си буза носеше татуировка на синя акула. Това бе знакът на Демонската стража — защитниците на Порт Фейт, приятели и закрилници на почтените хора в града и врагове на всеки крадец, контрабандист или пират, кръстосал пътя им.

Накратко, бе лоша идея да се спречкаш с капитан Нютън. Не ти трябваше да си магьосник, за да го проумееш.

Нютън спря пред едно дървено дюкянче зад вълнолома и си купи сладкиш. Сладкишът бе горещ и сладък и той го изяде с удоволствие. Слик прибра криле и седна на ръба на щанда, облегнат на една солница и с крака, висящи във въздуха.

— Вкусно ли ви е, господин Нютън — попита сладкарят, млад, висок и слаб елф, блед почти колкото престилката си.

Нютън кимна бавно, след което бръкна с пръст в уста и почисти зъбите си.

— Не е лошо сладкишчето.

— Направих го специално за вас, знаете ли?

— Хммм — това не звучеше много вероятно.

— Подбрах специални съставки, господин Нютън. За специален клиент.

Нютън отчупи малко парче от сладкиша и го подаде на своя вестоносец фея. Той натъпка сладкиша в устата си, след което го изплю и направи гримаса.

— Отвратително! Какви са тия специални съставки — плесенясала кожа ли?

— Извинете моя вестоносец — каза Нютън и погледна предупредително към Слик, — сладкишът е великолепен.

Елфът подсмръкна и започна да търка щанда многозначително. Слик схвана намека и полетя във въздуха, след което се настани на рамото на Нютън.

— Надявам се — каза сладкарят накрая. — Приготвил съм го за Голямото тържество довечера. Компанията „Кокатрис“ направи специална поръчка. Трябва да направя триста сладкиша до довечера. Това бе шансът, който ми трябваше, за да се издигна в кариерата, господин Нютън.

— Поздравления — отговори Нютън, който обърса с ръка трохите от устата си, извади монета от половин дукат от джоба си и я остави на тезгяха.

— Убеден съм, че от компанията „Кокатрис“ ще останат доволни.

— Ами вие как сте, господин Нютън? — отвърна елфът, който прибра монетата в престилката си и започна да рови за ресто. — Има ли работа за Стражата напоследък?

Нютън тъкмо бе отворил уста да отговори, когато от другия край на тезгяха се чу гневен крясък.

— Имахме уговорка, мошенико!

Нютън разпозна гласа, след което се ухили на елфа.

— Както виждаш, да. Желая ти приятно прекарване на тържеството. Задръж рестото.

В края на тезгяха, един малък гоблин трепереше от ярост и се караше на трол, който бе поне два пъти по-голям от него. Нютън не беше виждал трола преди, но познаваше добре гоблина.

Хлъзгавия Джеб.

В пристанището имаше поговорка за него. „Ако Хлъзгавия не знае нещо, значи от това нещо полза няма.“ Джеб никога не разкриваше откъде точно намира информацията си, но Демонската Стража бе арестувала много бандити с негова помощ и затова Нютън не питаше много-много.

Освен с познанията си за престъпния свят на Порт Фейт, Хлъзгавия Джеб бе добре известен и с костюмите си. Тази сутрин бе облечен с оранжева жилетка и пурпурен жакет с копчета от диаманти. И двете дрехи му бяха големи, сякаш бяха правени за хора. Златни обици висяха от заострените му уши. Нютън не бе в крак с модата, но смяташе, че Джеб прилича на полудял морков.

Тролът започна да се оправдава, докато Нютън вървеше към двамата.

— Виж, Джеб, аз не съм виновен, че имаше проклета магическа буря. Сам знаеш, че няма как да се плава през такова нещо.

— Нима? В случай, че не си забелязал, тикво проста, бурята бе снощи, а днес си е днес, а ако не бъркам, ти ми обеща, че ще ми донесеш жлъчката от грифон преди фестивала. Прав ли съм или крив?

Тролът сви рамене.

— От години не е имало магьосническа буря, Джеб. И то в навечерието на фестивала. Това е много лоша поличба, това е толкова сигурно, колкото и съществуването на морето.

— Ах, сега поличбите му пречели. Прекалено слушаш бабините деветини, тролчо. Предполагам, че сега ще ми кажеш колко ядосан е Пастта, който се размърдва в глъбините на морето. Не мога да повярвам, че слушам това от възрастен трол!

Нютън застана зад Джеб и постави ръка върху рамото му. Гоблинът потръпна и завъртя сивото си лице към капитана. Очите му нервно зашариха. Да си леко параноичен, бе част от работата на Джеб.

— А, ти ли си? Добрутро, Нют.

— Джеб.

Тролът се възползва от шанса си и се измъкна.

— Наслушах се на глупости — промърмори Джеб — нямаш представа какъв суеверен народ има. Поличба! Как пък не?!

— Имаш ли нещичко за мен днес, Джеб?

Гоблинът се облиза и преднамерено погледна през двете си рамена, преди да се приведе към него.

— Странно е, че питаш, тъй като наистина имам нещо интересно. Дори много интересно, бих казал.

— Продължавай.

— Не толкова бързо, приятелю. Нека обсъдим първо цената — и гоблинът се ухили.

— Цената си я знаеш. Плюс бонус, ако хванем някой. Но ти и това си го знаеш.

— Хайде де, Нют. Виждаш, че се мъча да живея почтено…

Нютън повдигна веждата си.

— Добре де, хубаво. Не може обаче да говорим тук, пред всички… Трябва да си намерим по-скришно местенце.

 

 

Две минути по-късно те си бяха намерили празна маса в „Кадифене^[1] Спотингтън“. Сладникавият аромат на кадифени зърна се носеше във въздуха, примесен с дима от лулите на клиентите. „Кадифене Спотингтън“ бе едно от най-уважаваните кадифенета в Порт Фейт. Покривките в него бяха чисти, сервитьорите любезни. Посетителите бяха малко и най-често възрастни и полузаспали. Бе добро място за разговори.

Двамата седнаха, а Джеб си свали палтото и започна да си оправя маншетите. Отблизо Нютън видя, че диамантените копчета на гоблина са фалшиви, а златните му обици съвсем не са златни, а са от добре полирана мед. Остатъкът от облеклото му обаче продължаваше да изглежда скандално.

— Знаеш ли, че приличаш на обезумял морков? — обади се Слик от рамото на Нютън. За дребно същество той имаше удивително шумен глас.

— Кажи на феята си да млъкне.

— Чу го, Слик — каза строго Нютън, — затваряй си устата.

Слик промърмори нещо изпод носа си, прозя се и полетя към покривката, за да поспи.

Един сервитьор донесе чаши кадифена напитка, от които се носеше приятно ухание.

— Какво ще кажете за бурята снощи, джентълмени? — попита той дружелюбно. — Казват, че е лоша поличба.

Хлъзгавия Джеб погледна безпомощно към тавана.

— Та, Джеб — намеси се Нютън, за да предотврати поредната порция оплаквания — как е бизнесът с жлъчка от грифон?

— Зле — отговори Джеб, след като се увери, че келнерът си е тръгнал и не ги подслушва, — много зле. Нищо не пристига от Средните острови в днешно време. Не става дума само за жлъчката. Търговците на индиго банкрутират. Зефирумът е станал рядък като зъби от кокатрис. Видях един склад, натъпкан с кадифени зърна. Това, което не бе откраднато от феите, гниеше. Тъжна гледка, Нют, казвам ти. Търговията със Стария свят пресъхва. И всичко е заради Лигата.

— Хм.

— Казват, че те са докопали по-голямата част от земите там в ръчичките си и не искат да търгуват с Порт Фейт. Всеки, който не е човек, за тях е отрепка.

— Така.

— По-лошо от отрепка. Същество на мрака. Демон или чедо на демон. Всякакви такива простотии. Старият свят е полудял, кълна се в зъбите на Пастта. Човек може да помисли, че…

— Разбрах — Нютън прозвуча по-грубо, отколкото бе искал. Джеб млъкна веднага.

Нютън се намръщи и започна да масажира червените, грозни подутини около китките си. Лигата на Светлината. Двайсет години бяха минали откакто хората от Лигата му бяха оставили тези белези. Но споменът бе все още жив.

Той отпи от напитката си, изчисти лицето си от мустака, който му бе оставила пяната и смени темата.

— Кажи ми сега за каква следа става дума.

— Значи искаш да говорим по работа? Добре.

Хлъзгавия се огледа, за да е сигурен, че никой не ги подслушва.

— Казват, че в града е влязъл нов контрабандист. Дошъл снощи с някакъв товар, нещо голямо… и то посред бурята.

Нютън повдигна вежда. Това бе добра следа. С или без поличбите, да плуваш през магическа буря бе точно толкова опасно, колкото и да се целуваш с бяла акула. Контрабандистът беше или много глупав, или много хитър.

— Имаш ли идея къде мога да го намеря?

Джеб се ухили и разкри грозните си, заострени зъби.

— Ще посети Голямото тържество довечера. Какъвто и да е товарът, ще бъде предаден по залез, под палубата на „Призрачното отмъщение“. Ще можеш да хванеш и контрабандиста, и клиента. С едно заклинание два дракона, както се казва.

Нютън кимна. Контрабандисти. Винаги избираха най-неподходящия момент, за да вършат безобразията си. Но разбира се, това не бе неочаквано. Дори и по време на Голямото тържество Демонската стража трябваше да бди.

— Хубаво — каза той. — Хайде, Слик.

И той лекичко побутна миниатюрния похъркващ вестоносец.

— Ъхх… остави ме на мира.

— Събуди се.

— Мм, не… искам сините дантели…

— Казах, събуди се!

Слик стана и потърка очи.

— Уф! Бях заспал, говедо такова.

— Жалко за това. Върви при Стражата и им кажи да ме чакат тук по здрач. Искам да са въоръжени и готови за Голямото тържество. Имаме си работа с контрабандист.

— Добре, но искам малко захар. Не съм хапвал от три дни.

Нютън извади една бучка от джоба си и отчупи парченце за феята.

— Не го изяждай наведнъж. Помниш какво стана миналия път.

Още не бяха измили петната от повръщане.

Със сумтене Слик напъха малкото парченце захар в мъничка раница, махна с крилца и полетя сред изпаренията от тютюн и ароматни цветя в „Кадифене Спотингтън“.

Нютън го изпрати с поглед.

— Да си няма човек работа с феи — промърмори той. — Това човече ми струва осем дуката и досега ми носи само неприятности.

— Не е толкова лош, Нют. А колко дуката ще получа аз?

Нютън прибра бучката захар и извади кесията с пари.

— Последно преди да платя. Този контрабандист има ли си име?

— Реших, че няма да попиташ. Става дума за един стар мърльо, с неприязън към сапуна и топлата вода. Лявото му око винаги шари. Викат му Клаг. Капитан Финиъс Клаг.