Конрад Мейсън
Демонската стража (41) (Една история за магия и измама)

Тридесет и четвърта глава

Утрото се бе смрачило. Бе задухал леден вятър. Най-накрая фрегатата застана по вълните над Фарианската падина.

Десетина голи до кръста мъже въртяха с мъка шпила. Спасителната лодка, натоварена с тайнствения си товар, се спускаше към мътната вода.

Всички войници от пристанищната милиция вече бяха на палубата. Бяха се подредили в две редици от по десет човека, всички застанали мирно, с арбалети и мускети, насочени към небето. Бяха впечатляващи, но на Табита й трябваше само да погледне лицата им, за да разбере колко са изнервени. Никой от тях не знаеше какво става.

Арабела Уърмуд бе сменила дрехите си. Парцаливото сиво палто вече го нямаше, заменено от плътна бяла мантия, на чиито гръб бе избродирано златно слънце — знакът на Лигата на Светлината. Качулката, както винаги, бе спусната. Бе застанала близо до носа — самотна фигура, очертана срещу мрачното небе.

Табита погледна към морето пред тях. Можеше ли вещицата наистина да призове Пастта от глъбините? Опита се да си представи как водата се разделя и морският демон надига глава над вълните. Дали изобщо имаше глава? Тя не можеше да знае, разбира се. Бе виждала статуята на Талин Навигатора и илюстрациите в детските книжки, които бе чела като малка, но те бяха измислици — въображаеми изображения на демона. Понякога Пастта бе огромна водна змия със зейнала паст и завита опашка. Друг път бе кракен, с огромни, мазни пипала. Трети — гигантско черно създание с рога и червени очи…

Табита се подпря на ръба, за да се успокои. Беше й лошо, виеше й се свят. Звярът, който бе убил Талин, сега щеше да се надигне на фестивала, за да унищожи града, който Навигаторът бе създал. И трябваше да признае, че вещицата бе права. Какъв по-логичен край от този?

— Внимателно, глупаци такива! — просъска Арабела на двамата моряци, които спускаха дървеното ковчеже до лодката. Те кимнаха, ококорили очи от страх, и продължиха така, все едно ковчежето бе от стъкло.

Внезапно някой от екипажа извика.

— Хей, кораб! На юг от нас.

Капитанът извади далекоглед и погледна през него към хоризонта. Табита също го виждаше като петънце в далечината.

— Идва от Фейт, милейди — каза капитанът. — Плава право към нас.

— С каква скорост?

— Висока. С този вятър ще ни настигне след по-малко от час.

Арабела насочи студените си очи към Табита.

— Това са несъмнено твоите приятелчета. Само дето закъсняха. Капитане, приготви оръдията.

— Да, милейди.

— Полковник Деринджър?

Военният отдаде чест.

— Поемете командването на кораба и се погрижете за онези червеи.

— Ъъъ… да, милейди. Но… може би… имам предвид… не бива ли да изчакаме да видим какво искат, преди…

Лицето на жената се изкриви от гняв.

— Не ми казвай какво да правя, елфе — изръмжа тя. — Ще се погрижиш за тях. Аз си имам по-важна работа.

— Ти знаеш какво прави тя, нали?! — извика внезапно Табита. — Ще призове демон от морето! И ти просто ще й го позволиш?

Арабела не каза нищо. Няколко от моряците се спогледаха. Деринджър погледна към вещицата.

— Виж й робата, в името на Талин! — кресна Табита. — Сляп ли си? Тя е агент от Лигата на Светлината! Ще ни избие всичките!

Деринджър бе пребледнял като платно.

— Моите заповеди — каза той накрая — идват от губернатора. Трябва да защитавам лейди Уърмуд с цената на живота си.

Табита едва не изпищя от безсилие.

— А ти, момиче — процеди с омраза Арабела, — идваш с мен.

Тя хвана Табита за ухото и я поведе към лодката.

 

 

— Ето ги! — извика Пади и вдигна победно юмрук във въздуха. — Плава под флага на компанията „Кокатрис“.

Беше прав. Фрегатата на вещицата се издигаше пред тях, а знаме в златно и червено се вееше над главната мачта. „Проклятието на Акулата“ я приближаваше бързо.

— Казах ли ви, че ще ги стигнем — ухили се Клаг. — Това е най-бързият кораб в Абаносовия океан.

— Сигурен ли си? — попита Пади, тъй като Клаг не за пръв път споменаваше този факт.

Франк тупна контрабандиста по гърба, като едва не го събори.

— Добре се справи, капитан Копърка. Веднъж в живота си да свършиш нещо полезно.

— Трябва да им попречим да призоват Пастта — рече Нютън. — Клаг, подготви хората си за битка.

Усмивката се стопи от лицето на Клаг.

— Чакай малко, приятелче. Да бъдем откровени един с друг. Не спомена нищо за битка, нали? Защо не ви пусна тук и всеки да си тръгне по пътя?

— Не бъди такова бебе — весело каза Пади.

— Нали не е някоя страхлива рибка? — добави Франк.

— Добре де, хубаво. Ама няма да се бия за без пари. Какво можете да ми дадете.

— Самоуважение — отговори Нютън.

— Шанс да изкупиш греховете си и да покажеш, че си нещо повече от обикновен мошеник — добави Хол.

— Добре звучи. Много изкусително. Хайде обаче да добавим още един месец към оригиналната сделка, месец, в който да правя каквото си искам. Плюс плячката на оня кораб там. Споразумяхме ли се?

Троловете простенаха като един.

— Споразумяхме се — отговори обаче Нютън.

 

 

— Достатъчно.

Табита остави греблата и се отпусна върху тях. Мускулите я боляха. Тежестта на апарата на вещицата бе направил краткото пътуване тежко. Лодката се люлееше леко на вълните на известно разстояние от кораба. Бе странно тихо. Морето бе спокойно, а небето — ясно. „Имаше нещо странно в тези води“, осъзна Табита.

Нещо не бе наред.

— Повече няма да ме безпокоиш — каза вещицата.

Преди да може да отговори, Табита усети как ръцете й се събират заедно, все едно някой ги дърпа. Събраха се с шляпване зад нея. Опита се да се изправи, но краката й се събраха по същия начин. Опита се да отвори уста, да възрази, но устните й бяха като залепени и отказваха да се отворят. Бе бясна, но и безпомощна. Можеше само да стои и да гледа.

Арабела отвори дървеното ковчеже и извади няколко бутилчици с прах и цветна течност, дървено чукало, хаван и една огромна книга. Отвори я и започна да чете на език, който Табита не познаваше.

Първоначално не се случи нищо. След това — дали не си въобразяваше — небето притъмня. Задуха силен вятър.

 

 

Контрабандистите бяха не повече от двайсетима и никой от тях не изглеждаше като боец. Имаха нащърбени стари саби, тъпи брадви и ръждясали пушкала. Всичките шаваха неспокойно и хвърляха разтревожени погледи към вражеския кораб. Вероятно се чудеха как са оставили Клаг да ги придума за такава авантюра.

Демонската стража обаче изглеждаха уверени в себе си. Стария Джон бе седнал на една бъчва. Лицето му, както винаги, бе спокойно, а тоягата почиваше на коляното му. Франк и Пади се протягаха като атлети и тренираха удари с мечове. И двамата изглеждаха необичайно сериозни. Хол бе седнал с кръстосани крака на палубата и се съсредоточаваше върху заклинанията си. С него бе и магьосникът на контрабандистите, мършав човечец, облечен в мръсно старо палто. Нютън въртеше жезъла в ръце, превръщаше го в размазано петно и го прехвърляше от ръка в ръка. Загледан в стражите, Груб се почувства малко по-сигурно. Той вдигна малката брадва, която му бе дал Пади, за да изпита тежестта й. Чудеше се какво ли е усещането да я използваш в битка.

— Слушайте сега всички — каза Нютън и вдигна ръка. Настъпи тишина.

— Ето го и планът. Нямаме амуниции за оръдия, но и нямаме време, за да влезем в престрелка. Затова ще тръгнем право към тях, ще стреляме с пистолети и след това ще стъпим на борда.

— Сега — продължи той — ние нямаме идея колко хора има на онзи кораб. Не знаем дали са прости моряци или въоръжени до зъби войници. Така или иначе не ми пука. Вие не познавате Порт Фейт така, както го познавам аз. Провалим ли се обаче, целият град загива — мъже, жени, деца и старци. Това е шансът ни да ги спасим. Разбрано?

Отвърна му глухо мърморене.

— В такъв случай, нека Талин ви пази. Пригответе се!

Моряците викнаха одобрително. Не много силно, но одобрително.

— Готови за бой! — викна капитан Клаг.

— Ако разчитаме само на Талин, доникъде няма да стигнем — чу мърморенето на един контрабандист Груб.

 

 

Вятърът духаше по-силно, виеше над водата, вдигаше пръски и клатеше лодката. Табита усети и капка дъжд по лицето си, а след това и още една. Внезапно заваля. Гласът на вещицата се издигна заедно с вятъра, смеси се с него, дори го заглуши. Тя смачка прахта от бутилките в хавана, а след това намаза с нея машинарията и изля течностите в морето. През цялото това време не спираше да ломоти текста от книгата.

За огромно удивление на Табита, металният прът смени цвета си и започна да блести, все едно през него минава пара. След това заблестя в мрачна светлина. Арабела Уърмуд завъртя една ръчка и съоръжението потъна във водата, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко, докато накрая не се скри от повърхността.

Дъждът се превърна в порой.

 

 

Гюлетата се забиха в корпуса на „Проклятието на Акулата“ и вдигнаха облаци дървени трески. Груб се хвърли на палубата, парализиран от ужас.

— Корабът ми! — кресна Клаг — Ах, вие, мръсни, проклети, смрадливи… аааа!

— Наведи се — долетя гласът на Нютън. Звучеше изумително спокойно.

От кораба на компанията „Кокатрис“ долетяха изстрели, но контрабандистите и стражите бяха залегнали и куршумите и стрелите на арбалетите или отскочиха от корпуса, или разкъсаха платната.

Вятърът духаше невероятно силно и „Проклятието на Акулата“ се движеше с него, приближавайки „Непокварим“. Бяха толкова близо, че Груб чуваше гласовете на противника.

— Презареди! — крещеше някой. — Бързо!

— Смених си мнението — обади се Клаг. — Обратно към пристанището!

Но вече бе късно за това. С оглушителен трясък корабът на контрабандистите се заби във фрегатата.

— Атака! — викна Нютън. — Атакаааа!

Абордажни куки профучаха над главите им и се захванаха за палубата на „Непокварим“. Груб извика с всичка сила. Не можеше да каже дали е уплашил противника, но се почувства по-добре. Изправи се, стъпи на носа и скочи в кораба на вещицата.

На борда му имаше група войници в черни наметала, повечето от които все още презареждаха. При вида на нападателите, те захвърлиха пушките си, извадиха саби и също нададоха бойни викове. Чуха се още изстрели, викове, звуци от удари и звън на стомана, ударила се в стомана. Груб не можеше да каже какво точно става. Той размаха брадва насам-натам. Отчаяно искаше да задържи войниците далеч от себе си.

Отчаяно му се живееше.

Явно бе тичал напред, тъй като в един момент се измъкна от сражението. Той погледна назад и видя, че контрабандистите още нападат черните наметала като вълни, спускащи се към брега. Сърцето му бясно затупка. Той се наведе зад предната мачта, за да се скрие от битката и огледа кораба на вещицата. Табита и Арабела ги нямаше никакви. Спасителната лодка на кораба обаче липсваше. Той погледна към морето и я видя, недалеч от кораба. Бе натоварена със странна машинария и имаше двама пътници. Закачулена фигура в бяло и момиче със синя коса…

Можеше да стори само едно нещо. Той се затича до края на кораба, прескочи ръба му и се гмурна във водата.

Докато падаше, си даде сметка каква невероятна глупост е направил. А след това ледената вода го блъсна.

Той излезе на повърхността и започна да плюе солена вода, докато търкаше очите си. Какво, в името на необятната морска шир, си мислеше, че прави? Да не се имаше за някой герой, като Нютън? Той не беше такъв. Той бе просто сервитьорче, на което непрекъснато хрумваха лоши идеи.

„Пастта. Пастта е някъде под мен.“

Погледна към корпуса на кораба. Нямаше как да се покатери обратно на него. Водата бе толкова ледена, че го изгаряше.

Сега му оставаше само едно нещо. Той си пое дълбока глътка въздух и заплува към лодката на вещицата.

 

 

Нютън повали двама мъже с два последователни ловки удара на Баншито. Единият припадна, а другият зави, стиснал кървящия си нос с ръце. Капитанът на Демонската стража спря за момент, за да прецени как върви битката.

Повечето контрабандисти ставаха лесна плячка на обучените войници и техните смъртоносни саби. Други обаче умело използваха уменията си от кръчмарските сбивания, а Пади и Франк си проправяха пътека през редиците на врага. Хол и магьосникът на контрабандистите се биеха застанали гръб в гръб, като хвърляха вълни от магическа енергия към съперниците си и поваляйки ги по гръб. Стария Джон удари главите на двама свои противници и ги изпрати проснати на палубата.

Печелеха или поне щяха да печелят ако нямаше един малък проблем. Проблемът се наричаше Кайръс Деринджър. Тънкото острие на полковника хвърчеше по-бързо от фея и той поваляше контрабандистите с презрение. Движеше се с ловкост и бързина, които бяха достижими само за един елф и бе прибрал едната ръка зад гърба си, както учеха дуелистите от Стария свят. Сабята му носеше смърт, но лицето му бе на истински професионалист — безизразно, ледено спокойно дори в разгара на битката.

Трябваше да бъде спрян.

— Кайръс Деринджър! Не искаш ли една истинска битка!

Елфът блокира сабята на едно гоблинско момиче и я изрита в стомаха. Тя падна назад със смаяно изражение на лицето.

— Господин Нютън. Тази измет ли е всичко, с което разполагате?

— Засрами се! Предаваш собствения си дом.

— Изпълнявам заповедите на моя губернатор! — излая Деринджър, но Нютън видя как по лицето му минава сянка на съмнение. — И ако трябва, ще те пратя на дъното на океана.

— Хайде тогава — изръмжа Нютън — за Порт Фейт.

 

 

Ръцете и краката на Груб го боляха, дробовете му изгаряха, а пръстите на ръцете и краката му бяха замръзнали. Колкото и бързо да плуваше, не изглеждаше като да приближава. Той се издигаше и спускаше с вълните, поемаше си дъх, когато може, и хвърляше отчаяни погледи към Табита. Ръцете й бяха вързани зад гърба, синята й коса бе мокра и залепнала по лицето. Видя и вещицата, чу ужасния й глас, който напяваше странни, зловещи думи, които призоваваха Пастта.

 

 

Очите на Арабела Уърмуд се въртяха бясно, черни като нощта, а гласът й не бе като на човешко същество, повече напомняше рева на див звяр. Тялото й трепереше, докато тя фокусираше магическата енергия през себе си и я запращаше в машината и морските глъбини.

И със звук така нисък и дълбок, че бе повече почувстван, отколкото дочут, лодката помръдна. Причина за това не бе нито вятърът, нито морските вълни или плющящият все по-силно дъжд.

Нещо в дълбочината се размърда.

 

 

Кайръс Деринджър прехвърляше сабята си от ръка в ръка, описваше с лекота кръгове във въздуха, докато Нютън го изчакваше, без дори да помръдва с жезъла си. Палубата бе станала хлъзгава от кръв и дъждовна вода. Навсякъде около тях се чуваха крясъци и викове.

Нютън прецени на око съперника си. Елфът беше дяволски бърз, а сабята му — още повече. От друга страна обаче бе надменен, прекалено самоуверен и сигурен в собствената си победа. Може би това бе слабостта му.

Може би.

Деринджър отметна влажната си коса и скочи напред, след което замахна с меча си.

Нютън стъпи встрани, а Баншито посрещна острието. Без да мисли, той нападна с другия край на жезъла така, както го бе научил преди много години Тори Хобгоблина. Не бе достатъчно бърз. Деринджър вече бе отскочил назад, а острието пееше в ръката му. Скоростта на елфа накара Нютън да се почувства непохватен и тежък, все едно се движеше във вода.

Елфът се усмихна. Острието на сабята се размаза във въздуха. За един миг приближи и принуди съперника си да отстъпи, сечейки като побеснял във всички посоки. Нютън отчаяно блокираше удар след удар.

В следващия момент болката в крака му избухна и той падна на едно коляно. Деринджър триумфално надигна меча си…

Наистина бе твърде наперен. Краят на Баншито го удари силно в гърлото. Очите на Деринджър се изцъклиха нелепо. Изтърва меча, хвана се за гърлото и се хлъзна назад по палубата. Нютън веднага се изправи, подпрял се на здравия си крак. Деринджър посегна към меча си, но Нютън го изрита настрана. Погледна надолу и се ядоса, че бедрото му е цялото в кръв.

Повали елфа с Баншито.

— Твоят губернатор — изръмжа той — нареди да спрем вещицата преди смъртта си.

Видя как по лицето на Деринджър се изписват объркване и недоверие.

— Може да му е била майка, но тя е от Лигата на Светлината. Не разбираш ли? Тя е врагът.

— Но губернаторът каза…

— Забрави губернатора! Какво смяташ, че прави тя в момента? Призовава демон, ето какво. Демон, който ще унищожи Порт Фейт. И ние с теб трябва да я спрем. Заедно.

— Заедно? — повтори елфът замаян.

 

 

Вещицата отметна качулката си и Табита се сви от гледката. Сивата й кожа бе опъната по черепа, няколко кичура бяла коса се развяха на вятъра, а черните й очи не спираха да се блещят и въртят. Тя отвори широко уста и нададе вой, които профуча над океана и разтърси корабите.

— ЕЛА! ЕЛА! ЕЛА!

Вятърът замлъкна, а морето се успокои.

 

 

Чу се ниско боботене, а Груб почувства как водата под него започва да вибрира.

Боботенето се превърна в рев.

На борда на „Непокварим“ битката свърши. Всички погледнаха към океана, замръзнали от ужас. Някои се досещаха какво ще стане, но не искаха да го повярват. Други усетиха нещо във въздуха и почувстваха необяснима паника.

Арабела Уърмуд извади дървената лъжица от ръкава си и я надигна триумфално над главата си.

То идваше.

Пастта.

Идваше.

 

 

Морето се раздели на две.

Груб може би изпищя. Ако го бе направил, не забеляза. Тялото му потръпна, когато огромна вълна го отхвърли настрана като кукла, захвърлена от капризно дете.

 

 

Нютън видя всичко.

Над океана падна сянка. Докато войниците и контрабандистите се хвърлиха на палубата в ужас, за да скрият лицата си от света, хванали се за каквото могат, той продължи да гледа какво става като вкаменен.

Пастта нададе звук — клокочещ рев, който сякаш спря сърцето му.

Не приличаше на статуята на площада на Талин.

 

 

Груб излезе на повърхността, бореше се за глътка въздух, докато плюеше морската вода. Лодката бе пред него, а зад нея… зад нея…

Не гледай. Съсредоточи се. Съсредоточи се върху лодката. Съсредоточи се върху Табита преди… преди да стане нещо лошо. Той се протегна отчаяно, мъчейки се да я приближи.

 

 

Арабела Уърмуд редеше заклинания. Табита отвори очи внимателно, уплашена да не види съществото, издигнало се над тях. Вещицата стоеше, стиснала лъжицата със затворени очи, съсредоточавайки цялата си енергия, за да влезе в ума на Звяра.

Табита се замята в опит да освободи ръцете и краката си, но без резултат. Бяха като залепени. И тогава в ума й изникна странна картина. Спомни си как Джоузеф се бе хвърлил към войника във „Фиркания дракон“ и бе паднал по задник. Толкова храбър. Толкова глупав.

Но той не бе единственият, който знае този номер.

Тя се изправи на крака и скокна назад, като някак си успя да не падне. След това се наведе леко и се стрелна през лодката с всичка сила.

С половин секунда закъснение Арабела забеляза какво се случва. Тя свали дървената лъжица, а очите й се присвиха заплашително… и тогава Табита я удари. Двете се преплетоха, а Арабела започна да съска. Табита усети как ръцете и краката й се освобождават, тъй като вещицата бе изгубила концентрация. За миг видя нещо зад рамото на Арабела — сиво-розовото лице на мелезчето, което се издигаше и спускаше с вълните — преди двете да паднат във водата като кесии с дукати.

 

 

Груб видя как лодката се накланя, видя плясъка, а след това и Табита, която не бе на повече от шест метра от него. Синята коса бе залепнала за главата й. Тя се огледа, забеляза го и му помаха.

— Подръж това за малко — каза тя и нещо прелетя във въздуха към него, ръсейки капки.

Груб се протегна колкото може и хвана дървената лъжица.

— Хайде — каза Табита — плувай обратно към кораба.

Груб остана за миг залюлян от вълните, задъхан и несигурен. Нямаше да се върне без нея. Не и този път.

Демонът нададе още един пронизителен писък. Водата забълбука от него, а кръвта му замръзна във вените. Не смееше да погледне кошмарното създание, но с крайчеца на окото си видя, че то се движи.

„О, Талин.“

Бе тръгнало към корабите.

— Какво чакаш, бе? — извика Табита. — Нямаме много време.

И тогава нещо изригна от водата зад нея, хвана я за яката и я издигна нагоре.

И нагоре.

 

 

Табита се задави и се хвана за врата в опит да се отърве от ледените ръце, които се бяха вкопчили в нея.

Ръцете на Арабела Уърмуд.

Тя погледна надолу и видя, че лодката е на три метра под тях. Видя как Груб я гледа, ококорил очи като гюлета. Краката й безсилно заритаха във въздуха.

С крайчеца на окото си видя бялата роба на вещицата. Бяла, като крилете на ангел.

— Тази пръчка е моя! — ревна вещицата. — Дай си ми я, мелезче. Дай ми я или тя умира!

Табита се опита да му каже да отплува, да се махне. Но от устата й излезе само един приглушен писък. Оставаше й само да изчака решението му.

 

 

Какво щеше да направи баща му? Или капитан Нютън? Или Талин Навигатора? Те бяха силни, щяха да направят каквото трябва. Да вземат важното решение. Да спасят града, а не едно-единствено момиче. Но Груб не можеше да мисли за тях, не можеше да се съсредоточи. Там бе Табита, която се бореше, но бе твърде слаба, за да се измъкне. Табита, чието лице стана червено, а после и мораво. Табита, чиято съпротива отслабваше все повече и повече, докато натискът на вещицата се засилваше…

Той вдигна ръка и пусна лъжицата.

И тогава вещицата се спусна над водата като гигантска чайка, стиснала Табита в една ръка и дървената лъжица в другата.

И полетя към демона.

Бяха изгубили, осъзна Груб. Заради него. Само заради него.

Той продължи да плува, но усети как се вцепенява отвътре. Какво бе очаквал, наистина? Арабела Уърмуд бе по-силна от него, много по-силна. Бяха изминали целия път напразно. Нищо повече не можеше да направи, но и каквото и да бе сторил, всичко щеше да свърши така.

Не беше достатъчно силен. И заради това, всички щяха да умрат.

Накрая, отчаян, той погледна към Пастта.

 

 

Първото нещо, което забеляза, бе, че небето потръпва и сякаш се разпада около него. Това бе магията на демона, която изкривяваше реалността с всяко негово движение.

После осъзна размера му. Демонът бе надвиснал над корабите, а те изглеждаха пред него като играчки във вана. Щеше да се разсмее, ако можеше.

След това видя, че Пастта крачи като човешко същество — но също така и все едно водата не го забавяше, все едно демонът и океанът съществуваха в две напълно различни измерения. Тялото му бе тъмно, с цвета на водораслите и всеки сантиметър от него се гънеше кощунствено. Не можеше да се каже колко огромно бе това тяло под водата. Съществото бе изгърбено, а гърбът му бе покрит с шипове. Крайниците обаче приличаха на тези на паяк, дълги, тънки и заострени. С всяка крачка създанието вдигаше пръски до небесата.

Но най-отвратителна от всичко бе главата. Пастта нямаше уши, нос или уста. Очите му обаче бяха безкрайни като тези на риба, ала увеличени хиляда пъти. Цветът им бе като на бурно море и бяха едновременно напълно безизразни и изгарящи от ненавист към всичко живо.

Демон.

Изчадие.

Кошмар, придобил плът и кръв.

Почти бе стигнал корабите.

 

 

Треперещ, Груб се добра до изоставената лодка и се качи в нея. Пастта изпълваше мислите му до такава степен, че той почти се успокои. Хвана греблата и започна да гребе, като обърна лодката към демона. Бягството нямаше да го спаси. Щеше да си отиде, но заедно с приятелите си. С Нютън и Табита. С Франк и Пади, с Хол и Стария Джон. С капитан Клаг. Почти се засмя, като си даде сметка какво върши. Може би вече бе полудял. Но му се струваше, че вече няма полза да е разумен.

В далечината видя надвисналата вещица, едно бяло петно срещу черната, гърчеща се кожа на Пастта. Все още държеше Табита. От фрегатата се чуха изстрели на мускети. Опитваха се да прогонят демона, но със същия успех можеха да нападнат дракон с перо.

Пастта протегна един от крайниците си, който се уви около главната мачта на „Непокварим“ и я изтръгна с все платната, след което я метна настрана като счупена клечка за зъби.

Разнесоха се писъци.

Планът на вещицата бе проработил. Разбира се. Тя щеше да ги избие всичките, а след това идваше редът и на Порт Фейт. Груб загреба по-бързо. Ако не друго, искаше му се да приключи с това.

Пастта откъсна бушприта, изтръгна въжетата за катерене.

А след това се обърна.

Нещо не бе както трябва.

Нещо не бе наред.

Гласът на вещицата достигна до Груб, писклив, ядосан и най-вече…

Отчаян.

 

 

Вещицата я пусна. Табита падна, хлъзна се по едно платно, отскочи от рейките и се пльосна на палубата. Полежа малко, стенейки, след което погледна нагоре. Цялото тяло я болеше.

Арабела бе увиснала във въздуха, там, където се бе издигала мачтата и бе стиснала дървената лъжица като меч. Твърде, твърде силно. Очите й щяха да изскочат, а тя редеше заклинанията все по-бързо и по-бързо.

Демонът бе прекратил атаката си и се бе обърнал към Арабела. Дали не я… наблюдаваше?

И тогава, сред развалините, писъците и търчащите във всички посоки хора, Табита разбра истината. Вещицата не можеше да контролира Пастта. След всичко, което бе направила, старицата нямаше никаква власт над демона. Съвсем никаква.

Арабела бе побесняла. Табита го виждаше по лицето й. Тя отдели едната си ръка от дървената лъжица и запрати вълна черна магия по демона. Плътта му се разтърси и той нададе пронизителен крясък.

Тя се опитваше да набие Пастта, все едно биеше упорит кон или лошо куче.

Табита някак си намери сили да се изсмее.

С невероятна скорост Пастта замаха към своята мъчителка. Вещицата отскочи назад, а бялата й роба се развя от вятъра. Тя се скри зад мачтата, а крайникът на Пастта разби рейките. Отново замахна към нея. Тя се издигна по-нависоко и блъсна демона с още един залп черна магия. За втори път демонът зави, макар да нямаше уста.

За пореден път се протегна към нея и тя се издигна, по-високо и по-високо, сякаш искаше да напусне света.

Но Пастта се оказа по-бърз.

Крайниците му се удължиха по светотатствен начин, настигнаха я и я хванаха, а след това я дръпнаха обратно надолу.

Вещицата успя да освободи едната си ръка и Табита видя как хвърля дървената лъжица към демона. Последен, отчаян опит. Тя отскочи и изчезна в пяната отдолу. Пастта хвана свободната ръка и я притисна до тялото й, стискайки така силно, че тя се озова в капан. Бе напълно безпомощна. Очите й се бяха изцъклили, а на лицето й бе изписана гримаса на пълен ужас. Тя вече бе едно нищо. Една нищо и никаква изплашена до смърт старица. И независимо от всичко, в сърцето на Табита се появи жалост към вещицата.

Арабела запищя без думи, с цяло гърло и Табита усети как кръвта замръзва във вените й. Накрая трябваше да запуши ушите си. Писъците преминаха в ридания, но Пастта нямаше нито уши, нито милост. С оглушителен рев демонът се гмурна обратно в морските глъбини и отнесе Арабела Уърмуд със себе си.

 

 

Огромни вълни се издигнаха от мястото, където се бе гмурнал демонът. Груб се напрегна и се опита да задържи лодката, докато тя се люлееше със страшна сила. Най-накрая той се просна върху греблата задъхан и остави разпенените води да го носят през дъжда и вятъра.

Изминаха няколко минути. В далечината нещо изплува. Фигура, която бе повече червена, отколкото бяла. Кървава и смачкана, тя приличаше на чайка, сдавена от пес. Изплува на повърхността с лице насочено към водата. Златното слънце на гърба й бе разкъсано и просмукано с кръв.

Груб се наведе над ръба на лодката и повърна.