Конрад Мейсън
Демонската стража (40) (Една история за магия и измама)

Тридесет и трета глава

Зората бе красива. Мека розовооранжева светлина се появи в далечината на хоризонта и огря морските вълни. За нещастие на Табита й бе прекалено лошо, за да оцени гледката. Тя простена и се приведе над ръба на кораба.

— Не си била в открито море преди, а? — попита кормчията.

— Що не си свариш главата някъде?

Човекът сви рамене, престана да й обръща внимание и си затананика нещо. Тя поклати глава, за да проясни ума си, и погледна към изгрева в опит да прецени накъде отиват. Слънцето изгряваше от изток и залязваше на запад. Значи плаваха на север. И то бързо.

Табита отново се изпълни със самосъжаление и дори не се опита да пребори чувството. Искаше й се да има някой с нея. Дори онова сервитьорче Джоузеф щеше да свърши работа. Той бе леко некадърен, разбира се, и не струваше като боец. Но това можеше да се очаква, предположи тя, предвид факта, че момчето бе търкало халби по цял ден. Освен това не се бе лигавил, когато тя му каза за родителите си. Сега, когато имаше време да помисли върху това, то й се стори… сладко, някак. Той й липсваше. Малко. Поне…

Стомахът й се сви без предупреждение и този път тя повърна върху кораба.

Обезсърчено, момичето приклекна до ръба и се уви с тънката си завивка. Бе изтощена. Миналата нощ бе ужасно студена, а и на нея не й бе било до сън. От немай-къде реши да свърши нещо. На утринната светлина можеше най-сетне да разгледа кораба като хората. Започна да търси улики, които да й подскажат накъде пътуват.

Бе относително сигурна, че се намира на борда на фрегата, но това не й помогна много. Войник в черно наметало охраняваше кабинката на капитана. Триъгълната му шапка бе свалена ниско, така че лицето му оставаше в сянка. Каквото и да ставаше, пристанищната милиция очевидно бе замесена. Боклуци. Встрани от това, нямаше за какво да се хване. Освен…

Спасителната лодка на кораба бе запълнена със странен предмет, смес от дърво и метал, какъвто Табита не бе виждала досега. Напомняше й на миниатюрна версия на кран, като тези, с които хамалите разтоварваха стоките от търговските кораби. Но вместо скрипец на края му имаше дълъг метален прът със заострен връх. По синкавия цвят тя позна, че това е зефирум. Вълшебният метал. Веднъж Хол й бе разказал за него. Изложен на магия, зефирумът придобиваше магически свойства, така, както желязото се нагорещяваше от огъня. Тя потърка очи и се опита да познае за какво може да служи странната машинария.

— Не се ли сети вече? — попита старицата.

Гласът дойде отникъде и я накара да подскочи. Можеше да се закълне, че допреди секунда вещицата не бе наоколо. Смътно усети, че я обзема гняв от появата на похитителката й, но бе прекалено уморена и болна, за да направи нещо по въпроса.

— Няма ли да ми кажеш?

Старицата погледна към морето. На светлината на утрото изглеждаше по-различна. В уличката зад гостилницата на Бутъл бе приличала на черен демон от земите на Северната пустош. Но сега сивото палто висеше по тялото й като просешки дрипи, а лицето й, или поне това, което Табита успяваше да види от него, изглеждаше жалко — сбръчкано и изкривено, по някакъв начин съсипано. Не изглеждаше като опасна магьосница. Приличаше повече на уморена стара баба.

— Знаеш ли къде отиваме, дете?

— Откъде мога да знам?

— Откъде наистина — старицата облиза устни. — Чувала ли си историите за Фарианската падина?

Стомахът на Табита се сви, но този път не бе заради люшкането на кораба. Да, тя бе чувала историите за Фарианската падина. Това бяха приказки за деца и домакини. Тя погледна лицето на вещицата в очакване да намери в чертите й подигравка. Вместо това обаче вещицата продължи да гледа към морето. Лицето й бе каменно и безизразно.

— Наистина ли отиваме там? При падината?

Старицата кимна.

— Но… какво…

Тя замлъкна. Можеше да има само една причина да отидеш във Фарианската падина. Табита се замая, все едно бе на ръба на скала. Тя разбра за какво служи пръчката от зефирум. Досети се и какво ще прави старицата с дървената лъжица. Разбра какъв е замисълът й.

— За да има ново начало — рече старицата, — старото трябва да си отиде.

— Ти си луда — каза Табита, докато се мъчеше да потисне чувството на ужас и гаденето, което отново я бе налегнало, — напълно луда. Защо, в името на Талин…

— Толкова дълго чаках този миг — рече старицата замечтано, все едно не бе чула какво й говори Табита — не можеш да си представиш. Опитах се да прочистя града преди, но ми се отблагодариха, като ме пратиха в изгнание. Приятелите ми се отказаха от мен и ми обърнаха гръб. Дори синът ми не стори нищо, за да ме спаси.

— Десет дълги години изкарах далеч от дома си в Порт Фейт. Десет години, които обаче не изминаха безцелно. Когато за пръв път стъпих в Стария свят, не знаех много. Липсваха ми скъпите рокли, огледалата ми, съкровищата ми. Но се промених. Учих се, ден и нощ в библиотеките на Лазурната уста, на Ренет и Айзиланд. Знаех, че накрая ще прекося Абаносовия океан и ще се завърна в Порт Фейт.

Гласът й бе станал мек и умиротворен, като в сън.

— Времената се менят, дете. Лигата на Светлината завладява Стария свят, а воините им помитат всичко по пътя си. Порт Фейт е следващата им цел. Той се е превърнал в гнездо на демони. Яма на мрака, бурен, който трябва да бъде изтръгнат. И има ли по-подходящ момент от този? От Фестивала на Морето, в който грешниците, обитаващи Порт Фейт, се събират за своя скверен карнавал? Тези, които почитат Талин Навигатора, ще умрат заради това си решение.

Табита прехапа устни, докато не усети вкуса на кръв в устата си. Имаше какво да каже за плана на старицата, но не бе добра идея да споделя мнението си с нея. Не можеше обаче и да си замълчи.

— Не може да вярвате наистина в тези глупости, че троловете и гоблините са демони. Между народите в Стария свят векове наред имаше мир, докато не се появи Лигата на Светлината. И освен това…

Тя пое дълбоко дъх и се опита да не заплаче.

— Това няма да стане. Просто ще ни убиеш.

Старицата поклати бавно глава, след което извади нещо от ръкава си. Дървената лъжица. Тя я вдигна и започна да я изучава с поглед, като дуелист, изпитващ рапирата си.

— Имам това, дете. Вълшебна пръчка, омагьосана от Каспар Хелски, най-великият магьосник на севера. Заклинанието му е попило в самата същност на пръчката. Не оставя следи. Не може да бъде засечено. Ала е по-могъщо от който и да е предмет в Стария свят. Постъпих грешно, задето поверих такъв предмет на един безразсъден контрабандист, но това вече няма значение. Тя вече е в мен. С тази пръчка за мен няма никаква опасност.

Палубата изскърца, когато един войник приближи. Полковник Кайръс Деринджър. Но тази сутрин той не изглеждаше така уверен, както друг път. Под очите му имаше торбички сякаш бе недоспал и изглеждаше изнервен.

— Какво, в името на Талин, търси този тук?

— Лейди Уърмуд. Навигаторът докладва, че вятърът е с нас и напредваме бързо. До няколко часа ще сме над падината.

— Отлично. Ще започна подготовката си.

Табита зяпна към жената.

— Лейди Уърмуд?

— Арабела Уърмуд — каза старицата. — Да, така се казвах. Както виждаш, моят страхлив син все пак успя да помогне. Той ме снабди с този кораб и екипажа му, а също така и с полковник Деринджър и неговите войници. Черните наметала.

— Но… вие сте… майката на губернатор Уърмуд?

— А ти си Табита Мандевил. Няма нужда да ми го казваш, дете. Виждала съм тези сиви очи и преди, преди десет години. Имаш хубостта на майка си… и глупостта на баща си.

Деринджър пристъпи напред и хвана Табита, когато тя скочи и се развика.

— Ах ти, подла, мръсна, воняща вещица! Изчадие!

— Не очаквах да ме разбереш — каза вещицата, а в гласа й се долови тъга. — Родителите ти бяха покварени. Затова трябваше да ги убия. За доброто на човечеството.

Най-накрая тя се обърна към Табита.

— Сега разбра ли защо те доведох тук? За да видиш края, да съзреш как нечестивото място, което твоите родители защитаваха, потъва в нищото. За да видиш триумфа на Светлината. Трябва да го видиш, дете… преди да умреш!

 

 

— Не можем ли да вървим малко по-бързо?

— Спокойно сега, приятелче, спокойно.

Хол промърмори нещо под носа си, но за щастие Клаг не го чу.

На Груб му бе странно да види Клаг начело на своя кораб. На суша той изглеждаше загубен и безпомощен, но тук, в открито море, бе в стихията си. Раздаваше заповеди на екипажа, докато въртеше руля с една ръка и размахваше с другата бутилка, за която Груб реши, че едва ли е пълна с вода. Дори уморените му очи работеха по-добре в морето.

Над тях белите платна се развяваха като облаци и ги носеха напред. Слава на Талин, вятърът бе попътен. Груб се бе притеснил относно първото си пътуване на истински кораб, но се оказа, че то му доставя удоволствие. Гледаше как хората на Клаг работят, дърпат въжетата или се катерят нагоре по такелажа. Нютън бе застанал на носа, стъпил с един крак на бушприта, втренчен право напред. Не обръщаше внимание на суетнята на контрабандистите зад себе си.

Клаг го видя накъде гледа и се изкикоти.

— Капитанът ти е пълно куку, момче.

Хол поклати отвратено глава. Бе седнал на една бъчва наблизо, пъхнал ръце в джобовете си. Изглеждаше, като да му е неудобно сред парцаливите контрабандисти.

— Опитва се да спаси наша приятелка и да арестува опасна вещица. Според теб това го прави пълно куку, така ли?

— Дам — потвърди Клаг, — трябва да си куку, за да правиш нещо, за което не получаваш дукати. Поне аз така си мисля.

— Значи те интересуват единствено парите?

— Той не ми е точно капитан — бързо каза Груб, за да предотврати назряващия спор. — Не съм от Демонската стража. Аз съм просто едно сервитьорче, забрави ли?

— Е, приятелче, на мен ми се чини, че вече си от стражата.

Груб не можа да разбере дали Клаг го обижда или го хвали.

Юнгата на контрабандиста се появи с една кошница, в която имаше закуска — парчета печен калмар. Груб си взе едно. Хол направи гримаса, поклати глава и се скри в долната палуба.

— След няколко часа ще сме там — каза Клаг с пълна уста, след което преглътна. — На две левги южно от Самотния остров. Ако искаш, кажи го на скъпоценния си Нютън. Идея си нямам обаче защо някой ще иска да ходи до Фарианската падина.

Груб спря да дъвче на средата на хапката си.

— Какво казахте? — преглътна той.

— Фарианската падина, натам отиваме, приятелче. На две левги от Самотния остров. Ако искаш да си изкарваш прехраната като контрабандист, трябва да знаеш тези работи.

— Но падината не е истинска, нали? Просто приказка?

Клаг изсумтя.

— Разбира се, че е истинска.

— Не може да бъде — каза Груб.

— Какво не може? — попита Нютън, който вървеше по палубата към тях.

— Дървената лъжица. Май се сетих за какво е.

— Какво? Как?

— Отиваме до Фарианската падина, нали така?

Лицето на Нютън замръзна.

— Пастта — каза той.

— Някой ще ми каже ли за какво, в името на синьото море, си приказвате?

Нютън промърмори под носа си:

Във Фарианската Падина,

спи дълбоко Пастта,

а до ден-днешен моряка,

се бои от туй, що е в дълбочината.

— Морски демон — каза Груб. Почувства се глупаво, задето го казва. Всички знаеха, че демоните вече не съществуват. Но нали Клаг сам го бе казал. Защо иначе му бе на някой да пътува до Фарианската падина?

— Демонът, убил Талин Навигатора. Според приказките той живее в падината.

— Не само според приказките — отвърна Нютън. — В Тъмните времена корабите не смеели да приближат Самотния остров. Затова го и нарекли така. Цели кораби потъвали с все екипажите си.

Клаг изсумтя.

— Хайде стига, момчета. Морски демон? Прекалено дълго сте общували с магьосници, които са ви напълнили главите с глупости. Демоните са измрели преди векове. Онези, които не били убити от вършещи подвизи герои, разбира се.

— Няма как да знаеш това — каза Нютън. — Госпожица Арабела Уърмуд очевидно смята, че поне един е все още жив.

— И затова е търсела дървената лъжица — каза Груб, — за каиш, но не предназначен за човек. А за демон.