Конрад Мейсън
Демонската стража (33) (Една история за магия и измама)

Двадесет и седма глава

Груб се подхлъзна на една неравност по пътя и кракът му потъна в една локва. Той изпъшка, когато водата се просмука в обувката му. Само това му липсваше.

— Добре ли си, миличък?

— Добре съм, благодаря — отвърна Груб, като се постара да звучи все едно не е притеснен. В действителност обаче се чувстваше обезсърчен и малко засрамен от това, че старите тролове се справят с нощната разходка много по-добре от него.

Горе на могилата времето бе мразовито. Вятърът развяваше тревата и проникваше през подгизналите дрехи на Груб. Студът бе направо болезнен. Той се прегърна, за да остане топъл и погледна нагоре към далечния силует на фара. Не изглеждаше като да приближава.

Ситуацията се влошаваше и от това, че умът му постоянно разиграваше случилото се в уличката. Лицето на вещицата, изкривено като маска, направена да плаши малките деца. Гледката на Табита, която поглеждаше триумфиращо назад, стиснала дървената лъжица.

Но нямаше полза да мисли за това. Той се съсредоточи върху думите на вещицата, които отекваха в главата му отново и отново. „Той ми каза, че е в теб.“ Но кой беше той? Груб се опита да мисли като страж. Кой можеше да е казал на вещицата къде е? Джеб? Превръщенецът? В това нямаше смисъл. Трябваше да е бил някой, който знае, че дървената лъжица е в него, това бе сигурно. Дали не бе някой от Демонската стража? Не, това вече беше глупаво.

Мозъкът му работеше на бесни обороти. За да се разсее, той спря и погледна назад към светлините на Порт Фейт, греещи като звезди.

Но веднага се сети за Табита, която трябваше вече да е пленена, някъде измежду тъмните сгради. Какво ли щеше да каже Нютън? Той нямаше идея къде е тя. Нямаше идея къде е лъжицата. Демонската стража бе спасила живота му, бяха се погрижили за него, а той бе оплескал всичко. Бе се надявал самият той да стане страж, но това сега бе невъзможно. Дори да бяха оцелели след сражението край гостилницата, нямаше начин да го приемат след такова фиаско.

Ушите му клепнаха, а очите му се насълзиха, което го накара да се почувства още по-зле. Изтри ги гневно с ръкав и се обърна настрани от семейство Бутъл, така че да не го видят. Бе безполезен като морски охлюв, точно като казваше господин Лайтли. Най-лошото бе, че заради него Табита бе останала сама с онази вещица…

— Господин Груб? — каза господин Бутъл. — Надявам се не се обвинявате за станалото?

Той постави нежно ръка на рамото му.

— Нямаше какво да сториш, миличък — каза госпожа Бутъл. — Никой на твое място не би могъл да направи нищо. Нито дори Нют.

Това бе нещото, което Груб си представяше, че би чул и от собствените си родители. Господин Бутъл дори малко приличаше на баща му, само дето бе два-три пъти по-голям.

Това го накара да се усмихне, затова спря да се прави на мъж и подсмръкна.

— Предполагам. Но ми се ще да можех да направя нещо.

— Вече направи много — каза му госпожа Бутъл. — Погрижи се за нас, забрави ли? Родителите ти щяха да се гордеят с теб.

— Най-доброто, което можем да сторим сега — каза господин Бутъл, — е да стигнем до фара и да изчакаме Нют. Можеш ли да се справиш с това?

Груб кимна.

— Да, господин Бутъл. Само… — той извика. Пръстите на стария трол се вкопчиха в рамото му.

— Какво е това? — попита господин Бутъл изнервен.

И тогава всички го чуха. Конски тропот, въртенето на колела.

— О, Талин! — прошепна Груб. — В храстите. Нека се скрием в храстите?

Семейство Бутъл хукнаха с всичка сила, но каляската се появи на пътя преди дори да пресекат пътя. Бяха ги видели. Трябваше да са ги видели.

Пулсът на Груб се ускори. Той трескаво се огледа за нещо, което да може да използва вместо оръжие. Не бе успял да защити Табита, но щеше да опита да защити семейство Бутъл.

Дори това да бе последното нещо, което прави през живота си.

— Вървете — просъска той — и залегнете.

Край пътя имаше едно паднало дърво и той откъсна мокър клон. Трябваше да му стигне. Бе твърде късно да се крие, затова се приведе до една коприва. Пръстите му изтръпнаха около стиснатия влажен клон.

Чу се цвилене и дръпване на юзди и каляската спря на няколко метра от него. Можеше да подуши конете и виждаше как дъхът им излиза на пара в нощния въздух. Видя кочияша — мъж с триъгълна шапка, който го гледа.

Беше трол.

Той стисна клона и се приготви за битка…

— Джоузеф? — каза кочияшът. — Какво търсиш тук?

Господин Бутъл се изправи иззад храстите.

— Пади? — попита той. — А ти какво търсиш тук?

Пади Бутъл свали шапката си и се ухили.

— Бяхме тръгнали към фара да се видим, но не бих искал да прекъсвам вашата игра на криеница. Кой печели?

 

 

— „Той ми каза, че е в теб“ — повтори Нютън, когато Груб завърши разказа си. — Това означава, че вещицата не работи сама. Някой й помага.

В каляската бе тъмно и Груб различаваше стражите само по силуетите.

— Е — каза Франк, — тоя, който й помага, трябва да е пълно куку. Всеки може да види, че тя е по-луда от щайга раци.

Очилата на Хол блеснаха в тъмното, когато той поклати глава.

— Не мисля така. Този, който й помага, със сигурност знае какво прави. Дори да е безразсъден. Това сигурно е някой безкрайно амбициозен човек, може би…

— Какво щеше да кажеш?

— Според вас случайно ли е, че вещицата ни бе причакала, точно когато черните наметала на Деринджър нападнаха гостилницата?

Настъпи тишина, докато всички се мъчеха да осмислят думите на магьосника.

— Кайръс Деринджър — каза Нютън.

— Смяташ, че той помага на вещицата? — попита Франк. Гласът му бе пълен със съмнение.

— Възможно е. Може би той ни е нападнал пред магазина, докато тя ни е чакала отзад.

— Но какво би спечелил той от това?

— Сила. Власт. Деринджър не се интересува от парите, но ако вещицата му е предложила някой специален пост, например на важен съветник на губернатора или нещо от този род… това би предизвикало интереса му.

Франк подсвирна.

— Значи през всичките тези години той се прави на по-добър от нас, а сега предава целия проклет град.

— Може би — каза Нютън, — но нека го забравим засега. Дървената лъжица вече е у вещицата. Длъжни сме да предупредим губернатор Уърмуд за това. И то бързо.

— Да — каза Хол, — но имението Уърмуд ще е пълно с черни наметала. Освен това не сме сигурни дали вещицата е подир губернатора.

— И това е вярно. Точно сега обаче това е най-доброто предположение, с което разполагаме. Така че, освен ако някой няма по-добра идея…

— Ами Табс? — попита Груб. Въпреки тъмнината, той усети как погледите на всички се спират върху него. — Трябва да я спасим. Нали?

За няколко мига никой не посмя да отговори. След това Груб усети как Франк слага ръка върху рамото му.

— Джоузеф, на вещицата не й пука за Табита. Най-вероятно тя вече е тръгнала към имението Уърмуд. Табс или е с нея, или…

Той не довърши. Настъпи неловка тишина.

Стария Джон се наведе напред и подаде нещо на Груб.

То бе тежко, направено от дърво и метал.

Пистолет.

— Ще ти потрябва — каза елфът, — ако идваш с нас.

— Ами ние? — изсумтя госпожа Бутъл. — Какво да правим, докато вие си правите кефа при губернатора?

— Не се безпокойте, госпожо Бутъл — каза Нютън. — Първо ще ви свалим на фара — той се протегна и почука към тавана на каляската, която внезапно тръгна напред. Лунната светлина грейна през прозореца и разкри стражите, седнали на скамейката пред Груб. Всички бяха намръщени.

Каляската продължи напред в тишина. Груб стисна пистолета си толкова силно, че кокалчетата на ръката му побеляха.

— Смятате ли, че тя ще е добре? — попита той след малко.

Нютън погледна през прозореца. Стария Джон извади нож и пробва острието му с пръст.

Никой не му отговори.