Конрад Мейсън
Демонската стража (30) (Една история за магия и измама)

Двадесет и четвърта глава

— Всички да залегнат!

Груб усети една тежка ръка на гърба си и след това наполовина падна, наполовина бе съборен на колене. Някой изгаси фенерите. Чу се плисък на вода и съскане, след което огънят също угасна.

Той премигна, за да могат очите му да привикнат към сенките и лунната светлина. Можеше да чуе как стражите стъпват внимателно по краищата на стаята. Пистолетите им изщракаха при зареждането. Друга ръка го хвана за яката и той бе избутан до стената, скрит от големите фигури на Нютън и Франк. Финиъс Клаг мина покрай тях и се сви в ъгъла.

— Добър вечер — чу се спокоен глас. Звучеше, все едно идва едновременно отвсякъде и отникъде. Бе подсилен с магия.

— Кайръс Деринджър — прошепна Франк. — Този проклет елф няма ли си друга работа?

— Знам, че си там, Нютън — каза гласът, — и не съм в настроение за игрички. С хората ти имате точно три минути да излезете невъоръжени и с ръце във въздуха.

— Или какво? — извика Табита. Заради вълнението, тя звучеше сякаш се е посъвзела малко. — Ще ни оставиш на мира и ще си гледаш работата?

— Не съвсем — отвърна Деринджър, без следа от хумор. — Ще разбием това място и ще ви отведем всичките в Коритото. Без да броим загиналите, разбира се.

— Никаква изненада — промърмори Нютън. — Хол, виждаш ли нещо?

Груб едва успяваше да различи тънкия силует на магьосника в отсрещния край на стаята. Той гледаше през прозореца в мрака.

— Нищо.

— Франк, тук има ли изход, за който Деринджър да не знае.

— Един стар контрабанден тунел — отвърна тролът. — Не е ползван вече повече от столетие, но входът към него е в избата. Излиза на уличката зад гостилницата.

— Добре. Разделяме се на две групи. Хол, Джон и близнаците, вие идвате с мен. Табс, изведи останалите през тунела. И внимавай за контрабандиста. Хол, дай ми дървената лъжица.

Дървената лъжица се изтърколи по пода. Нютън я взе и я даде на Груб.

— Джоузеф, ти успя да я опазиш досега. Скрий я в колана си и не я показвай, каквото и да става.

— Да, сър! — отговори Груб, а стомахът му се сви от странно чувство, смесица от страх, вълнение и гордост. Нютън изглежда го уважаваше, а той не бе свикнал с такова отношение. Това го накара да се почувства смел, сякаш може да направи всичко. Нямаше да провали стражите. Каквото и да станеше.

— Ще се видим на фара след два часа. Пазачът там е мой приятел. Всичко е ясно, нали?

Очите на Груб вече бяха свикнали с тъмнината. Той видя как другите кимват, но му се стори, че Табита се е нацупила. Тя обаче не каза нищо и Груб също си замълча.

— Сега вървете. С наведени глави!

Груб усети как ръката на Франк хваща неговата, щом тръгва.

— Хей — каза той, — извини се на мама за прозореца.

— Ще имаме късмет — промърмори Хол, — ако се размине само с прозореца.

 

 

Дали беше разумно да остави Табс сама да се погрижи за господин и госпожа Бутъл? И за контрабандиста и сервитьорчето? Вече бе късно да се безпокои за това. Поне момчето Джоузеф изглеждаше разумно. Освен това Нютън имаше нужда от всички останали пазачи. Познаваше Деринджър добре.

Нютън се прокашля и каза:

— Добър вечер, Кайръс. Правиш голяма грешка, да знаеш.

Смехът на елфа, подсилен от магията, проехтя в помещението.

— Щом си сигурен в това, защо не се предадеш? Ако не си сторил нищо лошо, ще те пуснем на свобода.

Изстрел от мускет строши още един прозорец, а парчета мазилка паднаха опасно близо до рамото на Стария Джон. Елфът обаче не мръдна.

— Боклук — изсумтя той.

— Право думаш — каза Нютън и освободи предпазителя на пистолета си. — Защо тогава не дойдеш тук да разговаряме като цивилизовани хора?

— Имам по-добра идея — в гласа на Деринджър се долови ръмжене — вместо да ми губиш времето, излез веднага. Давам ти още две минути.

Нютън и без това не бе очаквал номерът да свърши работа. Сега наистина не му оставяха никакъв избор.

— Франк, Пади. Ще ми трябва още огнева мощ.

Близнаците се ухилиха едновременно.

— Нямаш проблеми.

Те пропълзяха иззад тезгяха на гостилницата и се върнаха с огромен сандък. Франк повдигна капака и Пади му подаде съдържанието му — два мускета за Стария Джон и Хол (Хол отказа, затова Джон взе и двата), къса широкоцевна пушка за Франк и тежък пистолет с четири цеви за Нютън. Пади подаде на всички кесии с барут и няколко гюлета, след което извади тумбесто оръжие с широка, зейнала цев като фуния и бронзов модел на дракон на спусъка.

— Какво, в името на Пастта, е това? — попита Нютън, докато отваряше кесията с барут.

— Моята пушка за гюлета. Направена е от джуджета. Дълги години съм чакал повод да я пробвам.

— Добре, че родителите ти не са тук — каза Хол с погнуса. — Не съм убеден, че майка ти би одобрила това нещо.

Нютън зареди пистолета си, погледна към останалите, за да се увери, че са готови и си пое дълбоко въздух.

— Деринджър! Знаеш много добре, че няма да се дадем без бой. Ако хората ти се плашат от нас, пусни ги да си вървят.

— Много смешно — отвърна гласът на Деринджър. — Имате още една минута.

 

 

Наистина ли идеята да дойде при стражите бе добра? Засега нещата не стояха така, както Груб си ги бе представял. Той очакваше проблемите му да свършат, а вместо това тичаше из тъмния коридор на гостилница, бягайки от пристанищната милиция в опит да спаси една дървена лъжица. Всичко това в компанията на опасен контрабандист и два стари трола по нощници. Да не говорим за новата му приятелка Табс, която вървеше напред с фенер и бе в ужасно настроение. Груб реши, че може би щеше да намери цялата ситуация за смешна, ако тя не бе ужасяваща. Той погледна назад към коридора и стаята, където бяха останали стражите.

Стражите, с които току-що се бе запознал.

Тези, които надали щеше да види отново.

— Не се разделяйте — излая Табита — и не се бавете.

Груб се затича, за да ги настигне.

— Хей, приятелче — каза Клаг и постави ръка на рамото му, — ако искаш, дай лъжицата да я пазя аз. Да не те притеснява.

— Чух това, пилешки мозък — обади се Табита, без да даде шанс на Груб да отговори, — а ти, Джоузеф. Ако оня опита да направи някаква глупост, му шибни един шамар.

— Момичета — промърмори Клаг, докато слизаха по някакво стълбище. За негово щастие Табита не чу това.

Избата бе влажна и студена. Миришеше на мухъл и развалена от месеци риба. Личеше, че отдавна не е използвана.

— Та къде казвате е този таен тунел? — попита Табита.

— Чакай сега да видя — каза госпожа Бутъл. — Много време мина, откакто го видях за последно.

— Добре, но нямаме много време.

— Мисля си, че входът беше някъде тук — и тя посочи една стара бъчва с треперещ зелен пръст.

Табита мина разстоянието до бъчвата и я събори рязко на земята с ръмжене. Изкарваше яда си върху неодушевения предмет, който се разпадна на части, а самата Табс падна на пода.

— Гадно — обади се Клаг.

— Радвам се, че забелязваш — процеди Табита през зъби — и съм благодарна, задето те докарахме…

Чуха се изстрели и тя млъкна.

Груб потръпна. Госпожа Бутъл простена уплашено. Звукът бе приглушен, защото бяха под земята, но нямаше съмнение откъде идва.

От улицата до гостилницата.

— Е, какво чакате? — обади се Клаг, който вече отваряше тайната врата зад вече счупената бъчва. — Да си обираме крушите!

Тунелът бе много тесен, малко по-широк от самия контрабандист. Това не бе толкова зле за Груб, който бе мършав дори за гоблинско момче. Не му харесваше обаче мисълта за горките стари троли, които едва промъкваха огромните си тела и съсипваха изпраните си наскоро нощници. Усети нещо топло и влажно по ръката си и го избърса в панталоните си, опитвайки се да не мисли какво е. Нещо се размърда около другата му ръка и той я отдръпна изненадан. Каквото и да беше, си бе отишло. Той се съсредоточи върху това да следва фенера на Табита, която вървеше пред него.

Тунелът бавно се изкриви нагоре. Бе по-дълъг от очакваното. Когато най-накрая се появи и излезе през вратата над главата си, разбра защо. Бяха минали под улицата и сега бяха от другия й край. Груб избута няколко стари щайги, които скриваха изхода и заедно с другите се залепи до стената. Всички започнаха да гледат уплашено като плъхове, криещи се от котка.

Дъждът най-накрая бе спрял, но въздухът бе хладен. Непрекъснато капеше вода от задръстените улуци, а калдъръмът бе целият в локви. Улицата бе тъмна и празна, ако не се брояха щайгите и една счупена стълба, подпряна на стената. Изстрелите, които се чуваха, бяха далечни, но вече се смесваха с крясъци и викове.

Груб видя старите тролове прегърнати и треперещи от студ в своите нощници.

— Заповядайте, госпожо Бутъл — каза той. — Вземете палтото ми.

Докато тя го взимаше, Груб погледна към Табита.

— Оф, добре — каза тя сърдито и свали собствения си жакет, за да го подаде на господин Бутъл.

— Много ти благодаря, Табс.

Табита бе смутена.

— Хайде — каза тя — да се махаме оттук, преди да сме измръзнали до смърт.

Без да изчака останалите, тя тръгна надолу по улицата.

И тогава от сенките се появи мрачна фигура, която застана на пътя й. Бе прегърбена и загърната в дълга сива роба.

Принадлежеше на старица.

Кръвта на Груб се смрази, а моментът сякаш се разтегли във времето…