Конрад Мейсън
Демонската стража (28) (Една история за магия и измама)

Двадесет и втора глава

Навсякъде имаше книги — пръснати по пода, натрупани до прозореца, подпрени до крака на стола. Въздухът бе прашен и оцветен в червено от любимата лула на Юджийн Уърмуд.

Той стоеше прегърбен на бюрото си, напрягаше очите си иззад очилата и прелистваше страниците на огромен том, наречен „Енциклопедия на морските демони, изготвена от д-р Леополд Колингсуърд“. Навън гърмеше, докато той търсеше по буквите. М, Н, О, П…

„Ето го.

Пастта. Демонът, отнел живота на Талин Навигатора. Или поне така твърдяха легендите.“

Той се опита да се съсредоточи върху книгата, но отново го заболя глава. Фестивалът на Морето сам по себе си бе голямо изпитание с организацията на Голямото тържество и Карнавалът, но пратеникът на Лигата бе влошил всичко с посещението си. Колкото и да се опитваше, той не можеше да не мисли за онази ужасна вечеря и херцогът на Гаран, за неговото меко, розово лице и студените му, безцветни очи. Майка му щеше да знае какво да направи. Щеше да се справи със ситуацията много, много по-добре от него. Той поклати глава и се постара да прогони тази мисъл от главата си.

„Малцина са виждали Пастта и са оживявали, за да разкажат за срещата си“, прочете той. „Още по-малко са оставили описания за външния вид на чудовището, а тези описания си противоречат драстично. Това ни кара да мислим, че или чудовището има уменията на превръщенец или, което е по-вероятно, разказите за срещата с него не са нищо повече от халюцинации или по-лошо, откровени измислици. Аз самият съм склонен да смятам, че последната теория е вярна.

Пастта е създание, известно най-вече с убийството на Талин Навигатора, основател на град Порт Фейт в Средните острови. Твърди се, че Талин е основал града през 1214 година и го е управлявал успешно цели десет години. Жаден за нови приключения, той отплавал с трите си кораба, «Кокатрис», «Страхопочитание» и «Зорница» (струва си да се отбележи, че тези имена били приети от трите търговски компании, поделящи си властта в Порт Фейт от края на шестнадесетото столетие). Знае се, че пътят на Талин го е отвел до Самотния Остров и Фарианската падина, дом, според легендите, на Пастта. Има популярен детски стих, посветен на Пастта.

Във Фарианската Падина,

спи дълбоко Пастта,

а до ден-днешен моряка,

се бои от туй, що е в дълбочината.“

Губернаторът свали очилата си и затвори книгата. Тук нямаше нищо, което който и да е жител на Порт Фейт не знае наизуст. Бутна книгата настрана. След това, след миг колебание, дръпна едно чекмедже на бюрото си и извади куклата, която стоеше вътре.

Тя бе съвсем обикновена, няколко парчета плат, грубо съшити едно с друго и натъпкани с бобчета. Бе прокъсана. Изобразяваше пристанищен милиционер с черно палто, усмивка от конци и копчета за очи. Докато я гледаше, го завладяха странни емоции.

На вратата се потропа и един секретар подаде глава в стаята. Юджийн Уърмуд веднага остави куклата и затвори чекмеджето. Усети как се изчервява.

— Аз… — той се прокашля — надявам се това да е важно.

— Да, господин Уърмуд, много е важно, сър. Полковник Деринджър иска да ви види. Казва, че става дума за нещо неотложно.

— Добре тогава, да заповяда.

Той натъпка лулата си и потри челото си. Главата отново го болеше.

Той не харесваше полковник Деринджър. Това бе досаден и упорит човек и макар да се кланяше и да се подмазваше, губернаторът имаше неприятното чувство, че го смята за идиот. Да не говорим за самодоволната му усмивка.

Полковникът влезе вътре, усмихнат точно, както Юджийн си го бе представял. С него дойде и някакъв шишко, облечен в униформата на пристанищната милиция и райета, издаващи го, че е сержант. Той изглеждаше смутен и Уърмуд с неудоволствие забеляза, че едното му око е насинено.

Двамата застанаха пред него и го поздравиха.

— Губернатор Уърмуд — каза полковникът и се закашля. Уърмуд забеляза, че помещението наистина е доста задимено.

— Какво искаш? — попита той много по-рязко, отколкото бе възнамерявал.

— Опасявам се, че имаме проблем с Демонската стража, губернаторе — каза Деринджър, все още усмихнат. — Сержант Кулпепър иска да ви разкаже нещо.

— Кулпепър ли ви е името?

— Да, Ваша чест — кимна войникът, още по-смутен.

— Какво имате да ми казвате?

— Сър, аз и моите момчета, тъй, колеги де, си пийвахме в „Нафиркания дракон“ в квартал Марлинспайк. Но си пийвахме, не бяхме пияни, де. Е, Спрънт бе прекалил малко, но…

— Давайте по същество, Кулпепър — настоя Деринджър.

— Ами да, сър. Простете, сър. Ами гледахме да се смесим с народа, ако ме разбирате.

Губернатор Уърмуд извади златния си джобен часовник и го погледна многозначително. Сержант Кулпепър избърса потта от челото си.

— Ами, казано накратко, говорихме си с едно момче, гоблинче-мелез и дойде онуй момиче със синята коса, смъкна си ръкава, показа на всички татуировката на Демонската стража и нареди да правим каквото каже. След това побесня и ни нападна. Сметнахме, че трябва да узнаете това, сър, защото… вие таковата… забранихте дейността на онези стражи.

— Защо ви нападна? Бихте ли обяснили?

— Да, сър. Простете, сър! Мелезът имаше една дървена лъжица, увита в кадифе. И онова момиче я искаше по някаква причина.

— Дървена лъжица?

— Мога да се справя с Демонската стража още тази нощ, Ваша чест — намеси се Деринджър. — Не трябва да се безпокоите за тях. Ще ги хвърлим в Коритото. Само кажете и…

— Тишина! — сопна се губернаторът ядосан — Мисля в момента.

Главоболието му бе станало още по-силно след появата на Деринджър.

Какво ли щеше да направи майка му в такъв случай.

Внезапно той се сети как точно би реагирала.

— Хубаво — каза той накрая и махна с ръка, за да ги изпъди. — Не ми оставиха друг избор.

— Да, сър.

Двамата го поздравиха отново. Ръката на Деринджър полегна на меча му. Уърмуд се сети за нещо.

— И още нещо, полковник. Никой не трябва да бъде ранен. Ясно ли е? Никой. Не и по средата на Фестивала. Не искам никакви сценки.

Усмивката на Деринджър стана още по-широка и губернаторът толкова й се подразни, че едва не направи гримаса.

— Няма, сър. Не бих и помислил за такова нещо.

Когато излязоха, губернаторът взе лулата и очилата си и започна нова книга, пушейки разсеяно. Но не можеше да се съсредоточи. Той се протегна към стария глобус в ъгъла на бюрото си и започна да го върти. Пръстите му минаха по неравната повърхност, като пресякоха Стария свят, Абаносовия океан, пресечен от Талин преди толкова много години. Средните острови, Порт Фейт и океана след него, за да стигнат отново до Стария свят.

Губернатор Уърмуд въздъхна и бутна глобуса настрана. Понякога се съмняваше, че Талин Навигатора наистина е съществувал. Толкова много от историите за него звучаха невероятно… като тази за Пастта например. Можеше ли такова същество да е истинско? Как можеше да разбере?

Кабинетът бе топъл и уютен, но губернатор Уърмуд потрепери.

Той отново подръпна от лулата си и звънна на секретаря си.