Конрад Мейсън
Демонската стража (27) (Една история за магия и измама)

Двадесет и първа глава

Братята Бутъл разпитваха Клаг вече повече от час, но капитанът още не можеше да си спомни в коя точно таверна е загубил предмета. Нютън реши, че всичко това е безнадеждно, но близнаците не се отказваха.

— Можеш ли да си спомниш нещо за тази кръчма? — попита Пади.

Клаг се намръщи, загледан в нищото. Той най-накрая беше получил храна за вечеря и възприемаше разпита като дразнещо нейно прекъсване.

— Пих много грог — каза накрая и продължи да дъвче един суров кафяв картоф.

— Невероятно. Това стеснява кръга до всички кръчми в Порт Фейт.

— И змиорки. Много вкусни змиорки.

— Чудесно — погледна към тавана Франк — и това все пак е някакво начало.

— Абе няма ли малко от оня пай? — попита Клаг. — Тия картофи имат вкус на камък.

— Няма да получиш от пая, докато не ни кажеш нещо полезно — реши Франк — и внимавай какво приказваш за картофите. Мама ги взе пресни, доставка от Стария свят.

— Добре, приятелче. Както виждате, не съм ви от голяма полза и не бих искал да губя повече от ценното ви време. Да взема да тръгвам за кораба си?

Хол го погледна лошо.

— Не? Добре тогава, няма лошо.

Нютън бе отишъл в ъгъла при стария Джон и пълнеше лулата си с тютюн. Мълчанието на елфа го успокояваше и му помагаше да мисли.

„Хиляда дуката само за един предмет.“

Нютън имаше чувството, че каквото и да е искала вещицата е нещо лошо, много лошо. Не го притесняваше само огромната сума пари. Според Клаг тя бе настоявала предметът да пристигне в първия ден от фестивала. Сега от Карнавала на Морето ги разделяше само ден, той бе утре вечер. Защо всичко ставаше точно сега в най-важните дни за всички жители на Порт Фейт. Все още нямаше идея.

Но бе сигурен, че когато разбере причината, тя няма да му хареса.

Вратата се отвори и Табита влезе вътре. Тя се просна на един свободен стол зад Франк и постави краката на масата си. Изглеждаше невероятно доволна от себе си.

— Добър вечер — каза тя.

— Я, котката се прибрала — отвърна Франк и понечи да разроши косата й. Табита се опита да го пропъди, но не успя.

— Ха-ха — рече тя, без да й е забавно — научихте ли нещо от този контрабандист.

— Не. Паметта му е като на копърка.

— Копърка, която пие твърде много.

— Глупава копърка, която пие твърде много.

— Добре, разбрах ви — изсумтя Клаг, — ама съм още тук, ако сте забравили.

Близнаците не му обърнаха внимание.

— Слик върна ли се? — попита Табита.

— Не. Мислех, че е с теб. Къде е грогът. Не ми казвай, че си го забравила!

— Разбира се, че не съм го забравила. Просто донесох нещо много по-добро.

Тя кимна към вратата.

Едно малко момче влезе в столовата. Никой не го забеляза. Само Нютън му хвърли преценяващ поглед. Бе мелезче — наполовина човек, наполовина гоблин, мършаво и с ококорени очи. Бе облечено в мръсна бяла риза, мръсни панталони и мръсно сатенено палто. Изглеждаше много несигурен в себе си.

И много мокър.

— Здравейте — каза плахо той.

— Ти! — каза Финиъс Клаг внезапно. — Не се ли познаваме от някъде?

Той се мръщеше на мелеза, а наполовина изяденият картоф стоеше между чинията и устата му.

— Кой е това, Табс? — попита Нютън.

— Човекът, който търсим — гордо каза Табита. — Покажи им, Джоузеф.

 

 

Сокът от пая потече по брадичката на Груб. Той отхапа още една голяма хапка и въздъхна блажено.

— Моля те да не мляскаш като ядеш — каза Табита, без да може да сдържи отвратения си поглед.

— Извинявай — каза Груб, изчерви се и бързо глътна хапката си, — обикновено ям сам.

— Виждам защо.

Груб се засмя, но Табита остана намръщена.

— Хайде побързай, става ли? Нют и останалите искат да разберат как си намерил дървената лъжица.

Двамата стояха в кухнята на гостилницата. Милата госпожа Бутъл се суетеше около тях. Груб се радваше, че Табита е единственият страж наоколо, макар да бе нацупена. Останалите се бяха държали любезно, но още не бе готов да отговори на въпросите им. За негово щастие високият мъж на име Нютън бе предложил момчето да си почине малко и да хапне. Дървената лъжица на Финиъс Клаг явно бе важен предмет, макар той да нямаше представа защо.

Така или иначе, бе хубаво да се отпусне малко. Кухнята изглеждаше най-уютното и топло място на света. Над огъня къкреше котел, а във въздуха се носеха миризмите на лук, месо и пай. Ножът на госпожа Бутъл издаваше равномерен, успокояващ звук, докато тя режеше морковите. Бе щастлив, че е облечен в сухи дрехи. Госпожа Бутъл му бе дала чисти риза и панталони и старо избледняло синьо палто на страж, което според нея принадлежало на Франк, когато той бил малък. Дрехите му бяха прекалено големи, но Груб не възразяваше. Чувстваше се почти като страж.

— Ето — каза госпожа Бутъл, като изсипа морковите в котела — вие двамата искате ли още нещо? Още едно парче пай? Чаша кадифе?

— Не, благодаря ви, госпожо — каза Груб.

— Госпожо? Какъв учтив младеж си ти само. Родителите ти сигурно са много горди.

Груб отново се изчерви.

— О, ами аз… искам да кажа… моите родители са…

— Малко шоколадов кекс искаш ли, тогава? Изпекох го тази сутрин, а глазурата му е…

— Добре сме, госпожо Бутъл — прекъсна я Табита, — а и Джоузеф няма време за първо, второ, трето и десерт.

— Добре, щом сте сигурни. Ако ви потрябва нещо само кажете. Аз отивам да помогна на господин Бутъл да оправи леглото в свободната стая. То е пукнато, за съжаление. Един великан…

— Да, благодаря — каза нетърпеливо Табита. — Ще се видим по-късно.

Груб изгледа момичето, когато старият трол излезе от стаята. Струваше му се странно да говориш така на толкова мила жена. Може би демонските стражи се държаха така, но не му се вярваше. Отхапа още едно парче.

— Кфо е да ши штраш? — попита той с пълна уста.

Тя повдигна вежда. Той преглътна и попита отново.

— Какво е да си страж?

Тя погледна към тавана, все едно това е най-глупавият въпрос, който можеше да зададеш.

— Досега не съм правила нищо кой знае какво. Доста е нормално.

— О!

— Сега е вълнуващо, разбира се. Заради тази вещица. Но през по-голямата част от времето…

— Каква вещица? — прекъсна я Груб. Той нямаше представа какво става, но вече бе уморен от случилите се събития.

— Вещицата, която търси дървената лъжица, разбира се.

— Добре, но вещица? Тук? Коя е тя?

— Това се опитваме да разберем — каза Табита бавно, все едно обяснява нещо за стотен път. — Знаем, че тя е накарала твоя приятел контрабандист да й донесе лъжицата от Стария свят и не вярваме да й трябва, за да забърка голяма торта за Карнавала на Морето.

Тя кръстоса крака и протегна ръцете си до огъня на кухнята.

— А тези троли… братята стражи… те са близнаци, така ли?

— Аха.

— И госпожа Бутъл им е майка?

— Много въпроси задаваш.

— Така ли? Ами извинявай. Просто досега само бях чувал за Демонската стража.

Табита въздъхна.

— Е, добре. Сега ще ти разкажа повече. Близнаците се казват Франк и Пади. От деца са в стражата. Нют ги видял на площада на Талин да преследват джебчия и бил толкова впечатлен, че веднага ги наел. Хол е човекът с бледо лице и очила. Родителите му мечтаели да го направят страж. Те били търговци и го изпратили да учи в Академията на Лазурната уста за пет години. Сега той е магьосник. А елфът с дългата бяла коса, който винаги мълчи, се нарича Стария Джон. Според Нютън той е страж от Тъмните Времена насам. Накрая съм аз.

Груб се опитваше да следи мисълта й.

— Значи Нютън е водачът, така ли?

— Да — намръщи се тя.

— Той изглежда мил човек.

— Да, той е мил човек, но е още… как да кажа…

— Какво?

Тя го погледна с големите си сиви очи и се замисли дали да продължи. Груб внезапно се притесни, че има парченца пай по лицето.

— Е — каза тя накрая, — понякога имам чувството, че още ме мисли за бебе. Позволи ми да тръгна на мисии със Стражата само преди няколко месеца, независимо че съм добра колкото останалите. А сега ме оставиха като твоя бавачка, тъкмо когато намерих лъжицата, която всички търсят. Не е много честно.

— Защо не се оплачеш някак си?

— О, правя го… но не е така просто. Длъжница съм му.

— Как така?

— Ами той се грижи за мен. Винаги го е правел. Откакто съм малка.

— Но не ти е баща?

— Не, разбира се! Не бъди глупав.

Тя погледна към огъня. Настъпи дълга пауза и Груб се замисли дали не е задавал твърде много въпроси. След което тя заговори тихо. В думите й нямаше и следа от гняв.

— Чувал ли си за съзаклятието срещу Мандевил?

Той кимна.

— Цялото ми име е Табита Мандевил.

Очите на Груб се изцъклиха. Съзаклятието срещу Мандевил. Когато то се бе случило, той още е бил в пелени, но всички знаеха историята. В един красив слънчев ден губернаторът и хубавата му млада жена Джесика отишли на разходка по пристанището. Повечето губернатори не излизали от големите си имения в квартал Флагстаф, но господин Алфред Мандевил от компанията „Зорница“ бил известен с това, че посещавал всяка част на града и общувал с всички граждани на Порт Фейт — били те търговци или мелези.

Само че този път някой ги причакал. Неизвестен злосторник хвърлил две бутилки от висок прозорец, една към губернатора, една към хубавата му съпруга. Бутилки, пълни с кръв от грифон. Семейство Мандевил починали за минути. Никой никога не открил убиеца.

— И ти си тяхната дъщеря — каза Груб очарован.

Тя го погледна толкова яростно, че той потрепери.

— Да не си посмял да ме съжаляваш, ясно? Била съм бебе, когато това се е случило. Не е като да ги помня.

— Добре — отвърна Груб, отчаяно мъчейки се да каже нещо, което няма да я ядоса — значи косата ти е…

— Боядисана. Всъщност е синя — въздъхна тя — стражите разбрали, че има съзаклятие и се опитали да предупредят баща ми, но той не ги послушал. Казал им, че не иска да живее в страх. В деня на убийството Стражата се опитала да го защити, но закъснели. След това Нют се чувствал толкова зле, че решил да ме отгледа все едно съм му дъщеря.

— Късметлийка си.

Тя го погледна смаяна.

— Късметлийка?

— Ами да. Замисли се. Имала си късмет, че някой е искал да се погрижи за теб.

— Аз… никой никога… — тя замлъкна, изгубена в мислите си.

Груб бързо смени темата, притеснен да не би да я е ядосал.

— Е, разбрали ли са кой ги е убил, имам предвид, кой е виновен?

Табита плю в огъня.

— Лигата на Светлината — процеди бавно тя, все едно всяка дума й причиняваше физическа болка. — Сигурно е, че е бил някой от техните агенти. Те мразели баща ми. Преди да стане губернатор, той посетил Стария свят и видял какво правят. Видял как копоите им избиват тролове и гоблини без никаква причина. Как, по собствените им думи, „носели светлина“.

При мисълта за това Груб усети как го полазват тръпки.

— Та, когато баща ми получил възможността да промени нещо в Порт Фейт, той забранил на търговците на Лигата да минават през Средните острови. Това било най-малкото, което можел да направи. Но оттогава насам Лигата искали главата му. Убедили някой да го убие. Някой важен.

— Откъде знаеш това?

— Не го знам, но… след случилото се Демонската стража и Пристанищната милиция искали да разследват, но отгоре им било казано да не се занимават. Трите големи компании — „Кокатрис“, „Зорница“ и „Страхопочитание“ се обединили и потулили случая. Нямаше да го направят, ако убиецът бе някой прост бияч. Затова най-вероятно е бил някой от тях. Някой от богатите обитатели на квартал Флагстаф. И след това са го покрили.

— И така ти не знаеш кой е виновен…

— Не. Не точно.

— Не точно?

Тя се спря и го погледна отново. Чудеше се дали да му се довери. Той й се усмихна глупаво и това реши нещата.

— Разбрах едно нещо. Юджийн Уърмуд е замесен.

— Губернаторът? Защо мислиш така?

Табита прехапа устна за миг, след което се наведе към него.

— Един ден, преди две или три години, го видях да изнася реч на площада на Талин. Тогава той не беше губернатор, разбира се, само старши търговски представител на компанията „Кокатрис“. Бях в предните редици и той ме забеляза. Щом погледите ни се срещнаха, той млъкна по средата на изречението си. Все едно бе видял демон. Останахме загледани един в друг за няколко дълги мига и всички се чудеха какво става. След това той се извини на хората, дошли за речта му, каза, че му е станало лошо и един от заместниците му продължи да говори. Сега разбираш ли?

Тя се облегна назад и зачака реакция.

Груб не знаеше какво да каже.

— Хммм… но дали това означава…

— Знам, че не означава нищо — сопна се тя, след което се сви, видимо разочарована от него и загледа пламъците, — нищо сигурно. Но имам лошо чувство за тоя човек, разбираш ли? Да можех да го докопам…

Тя млъкна и втренчи поглед в жаравата.

— Съжалявам — каза Груб, — не исках.

Тя го прекъсна рязко.

— Ами ти имаш ли си родители?

Груб поклати глава.

— Сирак?

Той кимна.

— Поне помниш ли ги? Аз бих искала да помня нещо за родителите си.

— Помня мъничко. Тате беше гоблин. Работеше на доковете, пренасяйки товари срещу няколко дуката. Мама бе човек. Срещнал я в кадифенето, където тя работела.

Той остави пая.

— Съжалявам, не исках да те занимавам.

— Не, аз искам да те чуя.

— Наистина?

— Да, продължавай. Разкажи ми за дома си.

— Добре, щом си сигурна. Беше малка стара къщичка в квартал Марлинспайк.

— Я ми я опиши.

— Беше бяла и с черен покрив. Със зелена предна врата. Имахме две малки, винаги мръсни прозорчета, които гледаха към улицата. Тримата живеехме на долния етаж в една голяма стая. Тоалетната бе навън, обща за половината улица.

— Как се казваха те? Родителите ти, имам предвид.

— Тате се казваше Елайджа. Той бе дошъл в Порт Фейт от Стария свят, натоварен на един кораб докато е бил бебе. Мама се казваше Елеанор. Семейството й живяло тук от много по-отдавна, на практика от времената на Талин.

Спомените нахлуха в съзнанието му, борейки се да излязат през устата му.

— Помня, че мама ми пееше стари моряшки песнички, за да ме приспи. Помня, че си играех с тате. Обличах се в брезент и си представях, че съм Навигатора. Играехме, че разкриваме нови земи заедно. Когато станеше време за сън, той се правеше на Пастта, която ще дойде да ме вземе, ако не си легна да спя. Мислех, че ще си живеем там завинаги… Мислех… мислех, че…

Внезапно той усети, че дъхът му излиза на пресекулки. Не беше говорил за това от години. Не и откакто господин Лайтли го бе прибрал в „Сакатата русалка“.

— Хей — каза Табита, — забрави, че те питах. Извинявай.

Тя извади една носна кърпичка и му я подаде.

— Не, аз извинявай — каза Груб. Вече не можеше да се спре.

— Винаги бе имало проблем с това, че тате е гоблин, а мама е човек и аз съм… мелез. Мама се разстройваше от това, а татко й казваше да не се безпокои. Но тя с право се безпокоеше, защото… един ден те дойдоха за него. Хората, с които работеше. Не понасяли да го гледат как живее с майка ми и после… и после…

Той спря и потърка очите си с кърпичката.

Табита стана и го потупа по рамото.

— Съжалявам — каза сковано тя, — толкова съжалявам.