Конрад Мейсън
Демонската стража (6) (Една история за магия и измама)

Трета глава

Груб си тананикаше, докато миеше чиниите. Господин Лайтли се дразнеше, когато той пее, затова момчето редеше думите на ум…

Чисти чинията, чисти,

от чистота докато заблести.

Преди много, много години майка му бе пяла тази песен в тяхната малка къщичка със зелена врата. Груб си я припомняше поне веднъж на ден. Никой друг нямаше да я запомни за него, в края на краищата, а той искаше да има нещо за спомен от майка си. Дори и то да не беше материално.

В онези дни двамата чистеха чиниите заедно. Груб ги носеше от масата, майка му ги миеше, а баща му ги подсушаваше с една стара, прокъсана кърпа. Майка му винаги връзваше косата си назад към гърба и пееше, а баща му се привеждаше, за да я целуне по бузата.

Груб въздъхна, остави чинията настрана и погледна тъжно към планината прибори, които все още му оставаха за търкане. Бе минал половин час, откакто бе започнал, а купчината оставаше все тъй голяма, както и в началото.

„Мисли само за тази, която чистиш в момента“, това бе правилният подход.

— Мелез? Хей, МЕЛЕЗ!

Груб изплакна ръцете си, обърса ги в престилката си и излезе от малката кухня в бара с възможно най-голяма бързина. Отдавна бе научил, че не бива да кара господин Лайтли да чака.

Чичо му слизаше с клатушкане по стълбите. Беше се напарфюмирал, но бе облечен с мръсни бели панталони, още по-мръсна червена жилетка и златист жакет, който бе виждал и по-добри дни. Дрехите изглеждаха сякаш са били направени за някой по-дребен и грациозен човек.

— Къде, в името на световния океан, е проклетата ми перука?! — кресна господин Лайтли — Знаеш, че не мога да ида на Голямото тържество без нея!

— Не зная, чи… господин Лайтли, сър.

Чичо му прекоси разстоянието между тях с три огромни разкрача, повдигна го за презрамките на престилката и го притисна към стената.

— Не ме лъжи, момче.

Краката на Груб започнаха да дращят по мазилката на стената зад него.

— Може би… не е ли в гардероба ви, сър?

Господин Лайтли го пусна.

— Мислиш, че не съм проверил първо там ли? Мелез, ти за глупак ли ме смяташ?

Груб се снижи зад бара. Не харесваше цвета по лицето на чичо си. Той бе най-сигурният начин да разбереш настроението му. Розово, всичко е наред. Червено, не му се пречкай.

Сега бе почти лилаво.

Груб се опита да измисли начин, по който да го успокои, но знаеше, че е безнадеждно.

— Ще ви помогна в търсенето, сър.

Господин Лайтли присви очи така, че те заприличаха на две цепки върху месестото му лице.

— Всички гоблини сте един дол дренки — излая той. — Казах на Елеанор това, преди да се омъжи за проклетия ти татко. Но тя не ме послуша. Вие сте крадци, всичките до един. Сигурно аз съм най-добрият настойник в целия Порт Фейт, задето приютих такова смачкано, сиво и грозно създание като теб. Какво си направил с перуката ми, мелез! Отговори ми!

— Аз…

Господин Лайтли се стрелна към него.

— Ти си един боклук! От шест години живеем заедно и всеки ден с теб е едно огромно разочарование! Сега те питам за последно. КЪДЕ МИ Е ПРОКЛЕТАТА…

Внезапно той се спря, разсеян от някакъв шум зад бара. Груб също се обърна да види какво става и мислено благодари на Талин за прекъсването на разпита.

Вратата на кръчмата зееше отворена, а на прага се виждаше силуетът на млад, слаб мъж. Той имаше покрито с лунички лице, червена коса и бе облечен в изискан, тъмнозелен елек. Нещо в обноските му създаваше впечатлението, че е джентълмен — макар че един истински джентълмен не би приближил дупка като „Сакатата русалка“ и на километър разстояние.

Облекчението на Груб бе кратко. Можеше да се закълне, че е заключил вратата. Сега господин Лайтли щеше да побеснее, задето е забравил. Но той я бе заключил. Беше сигурен в това!

Или…

— Затворено е — изръмжа господин Лайтли.

— Знам — отговори мъжът. Имаше лек акцент, като на пришълец от Стария свят. Той бръкна в джоба на палтото си и извади черна кожена кесия с пари, която многозначително разтърси.

За броени мигове лицето на господин Лайтли възвърна обичайния си цвят. Той хвана Груб за дясното ухо и го избута към буре с „пукница“.

— Какво ще искате, драги ми господине? Чаша грог?

— О не, не съм дошъл за грог — отговори странникът. Той приближи към тях, а стъпките му не издаваха нито звук. Ето защо не бяха усетили приближаването му.

— Търся нещо, което ми принадлежи. Нещо, което изгубих. То е ценно и аз си го искам обратно.

Очите му заблестяха в сумрака и Груб потръпна, когато видя, че те не са сини или кафяви, като на нормален човек.

Бяха жълти.

— Ами… добре — каза господин Лайтли — разбира се, естествено. Мел… ъъ, момче, налей от най-хубавото питие на господина.

— Изтървах го тук по-рано днес — продължи странникът, докато Груб се отправи към килера с напитки — увито е с черно кадифе, вързано със сребърна корда.

Груб замръзна. Черно кадифе, сребърна корда. След миг се съвзе и тръгна към килера, все едно нищо не е станало. Но след като се скри от погледа на чичо си и загадъчния гост, се спря и си пое дълбоко въздух. Той чувстваше предмета, скрит под ризата си. Все още бе там.

Този човек лъжеше. Финиъс Клаг бе изтървал предмета. Което означаваше, че новодошлият…

Се опитва да го открадне.

— Черно кадифе, а? — попита господин Лайтли. Той се мъчеше да говори с акцент, за да се направи на изискан. — Нямам спомен да сме намирали нещо подобно, но все пак нека проверя кутията за изгубени вещи.

Чу се шум от ровене.

— Мм, не — каза накрая чичо му, — не е тук. Изчакайте един момент.

Груб се скри в коридора, а кръвта забуча в ушите му. Нямаше представа какво може да стане, ако чичо му разбереше, че е скрил нещо от него.

Тръгна към склада. Не бе направил и три крачки, когато една ръка го хвана за рамото. Той се обърна и видя господин Лайтли надвесен над него. Лицето му бе в сянка, така че не можеше да се види какъв цвят е. И по-добре.

— Мелез. Малък предмет, увит в черно кадифе. Той принадлежи на господина. Виждал ли си го?

Груб поклати глава.

— Не, сър.

Лайтли се наведе към него. Груб видя, че очите му отново са станали на цепки, а лицето му е наполовина лилаво и наполовина розово. Вонята на парфюм стана нетърпима.

— Сигурен ли си?

Нямаше избор. Вече бе излъгал. Веднъж започнал играта, трябваше да я продължи.

— Да, сър.

— Но ти почисти бара след боя, момчето ми. Ако този джентълмен е изпуснал нещо, все щеше да си го намерил. Затова питам отново. Виждал ли си предмет, увит в черно кадифе?

Груб преглътна.

— Може пък някой да го е взел.

Господин Лайтли не отговори, а остана втренчен в него, стиснал го за рамото. Груб почувства допира на кадифето върху кожата си.

— Ще трябва да си поговорим за това, мелез — каза чичо му накрая. — Да проведем един хубав разговор. Никога не съм вярвал на гоблините. Кълна се в морето, не вярвам в тях и сега!

Груб остана треперещ, а господин Лайтли се върна в бара.

Беше покойник. Не можеше да скрие предмета. Господин Лайтли щеше да претърси всеки сантиметър от кръчмата. Щеше да го намери. А веднъж щом го намереше…

„Не се бой, не се паникьосвай.“ Затвори очи, пое си дълбоко въздух и започна да брои до десет.

Все още не беше покойник. Трябваше да има начин, по който да се измъкне.

Той се обърна и се забърза към склада, промъкна се през вратата и я затвори зад себе си. Огледа се из мрачното помещение, след което намери една голяма бъчва, която бе почти празна. Затъркаля я към вратата, а напитката в нея започна да плиска. Гоблинските му мускули не бяха кой знае колко яки и той чувстваше, че ръцете му може да се откъснат всеки миг, но най-накрая успя да я вдигне и да я постави под ключалката. Това нямаше да залости вратата за дълго, но момчето се надяваше, че няма да му трябват повече от няколко мига. А и господин Лайтли бе увлечен в разговор с човека с жълтите очи.

Груб се почувства като в странен сън. Всяко действие, което предприемаше, му се струваше неестествено, като на актьор в долнопробна улична постановка. Но въпреки това не се отказа. Покатери се върху едно буре с огнена вода^[1], скокна върху каца змиорки и накрая стъпи върху грамадна бъчва с грог. Над него имаше малък прозорец. Човек не би могъл да се провре през него, но за едно гоблинско момче като Груб това нямаше да е проблем.

Спря се за миг. Можеше ли наистина да стори това? Ако го направеше, нямаше връщане назад. В това бе сигурен. Единствената му надежда бе това да не се наложи. Капитан Клаг бе казал, че за него ще има място на борда на кораба. „Винаги има място за едно умно момче“, бе казал той. А ако Груб му върнеше изгубеното, капитанът щеше да го вземе със сигурност.

Нали?

— Мелез! — гръмна гласът на господин Лайтли — Донеси пиенето по-бързо!

„Смрадлив малък гоблин такъв.“

С треперещи ръце Груб вдигна резето и отвори прозореца. Пое си дълбоко въздух, поколеба се за миг дали да продължи напред или да се върне назад и най-накрая се измъкна с главата напред.

Това се оказа глупаво.

Момчето полетя към паважа и успя да предпази главата си в последния момент, вдигайки ръце, след което се претърколи. Изправи се, свали престилката си и се затича по уличката пред кръчмата.

Внезапно усети да го залива силна емоция. „Сакатата русалка“ бе неговият дом. Поне през последните шест години, откакто черните палта го бяха довлекли тук, а господин Лайтли се бе съгласил да го вземе със себе си.

Откакто бе напуснал къщичката със зелена врата.

Спря на ъгъла, за да си поеме въздух. Погледна за последно зад гърба си, през прозореца към бара и…

Се озова очи в очи с червенокосия джентълмен. Странникът го наблюдаваше, а на лицето му бе цъфнала зловеща, гладна усмивка. Не бе изненадан от това, че момчето е излязло от кръчмата. Дори изглеждаше сякаш го очаква. През главата на Груб премина странна мисъл — че е мишка, попаднала под жълтия взор на котка.

— МЕЛЕЗ! — кресна някой зад гърба му.

Господин Лайтли бе успял да влезе в склада и сега бе подал глава през прозореца. Бе се облещил страшно, а лицето му бе посиняло от гняв.

— Върни се ВЕДНАГА! — изръмжа той. — Да не си ПОСМЯЛ да направиш и крачка. Да не си ПОСМЯЛ!

Груб отново погледна към човека с жълтите очи. Усмивката му някак бе станала още по-гладна и зловеща.

Той му намигна.

Груб целият се разтрепери, след което се обърна и си плю на петите, хуквайки надолу по улицата. Никога през живота си не бе бягал толкова бързо.

Скоро „Сакатата русалка“ остана далеч зад него. Въпреки това, той продължи да тича. Сърцето му биеше бясно, а пръстите му не изпускаха предмета, увит в черно кадифе.