Конрад Мейсън
Демонската стража (42) (Една история за магия и измама)

Тридесет и пета глава

Табита спеше в кабината на капитан Клаг. Нютън бе слязъл долу, за да седи до нея и да е сигурен, че тя ще може да си почине. Никой от двамата не бе и продумал след битката.

На палубата атмосферата бе унила. Битката бе свършила бързо, но не всички от контрабандистите бяха оцелели след нея. Някои бяха намерили смъртта си в сабите на войниците или мечът на капитан Деринджър. Сред тях бе и младият юнга на Клаг, Сам. Той бе слязъл в трюма, когато гюлетата на „Непокварим“ бяха открили огън и бяха разкъсали кораба. Оцелелите контрабандисти управляваха „Проклятието на Акулата“ безупречно, но личеше, че работят свръх сили. Дори Франк и Пади си мълчаха от уважение към жертвите им.

Груб се бе навел над кърмата и гледаше кораба зад тях. „Непокварим“ бе на известно разстояние от тях. Бе повреден, но все още носеше гордо цветовете на компанията „Кокатрис“. Сега бе под командването на Кайръс Деринджър. Груб бе забелязал, че елфът страни от стражите след края на битката.

— Усмихни се, приятелче — обади се Клаг иззад руля.

Груб го направи разсеяно.

— Трябва да си щастлив, приятелче. Всичко свърши.

— Предполагам.

— Така е! И си още жив, това е единственото, което има значение. Видя ли морския демон?

Груб кимна.

— Страшна работа, а?

— Меко казано.

— Аз не го погледнах, приятелче. Бях зает да… да се грижа за кораба си.

Груб осъзна, че не бе видял Клаг по време на битката. Контрабандистът се огледа подозрително и застана на кърмата до Груб.

— Докато сме сами искам да ти направя едно предложение. Едно хлапе като теб би ми свършило работа. А мястото на юнгата, както несъмнено си забелязал, се освободи.

Колко странно, помисли си Груб. Само преди три дни бе мечтал да се присъедини към екипажа на контрабандистите и да прекоси Абаносовия океан. Но сега идеята да напусне Порт Фейт му се струваше нередна. Почти… неблагодарна.

— Благодаря — каза той, — но не ставам за контрабандист.

Клаг шумно се изхрачи в морето.

— Е, ако размислиш, предложението остава в сила.

Настъпи тишина. И двамата бяха замислени.

— Какво се обърка? — попита Груб.

— За кое?

— За демонската лъжица. Нещо трябва да се е объркало.

Клаг сви рамене.

— Нямам представа, приятелче. Може би не е била толкова добра магьосница, за колкото се е имала. Или дървената лъжица не е работила върху демони. Или, като я помня каква кукувица беше, е искала да се удави.

— Не зная. Може би.

— Няма полза да го мислиш. Последвала е великия ви Талин и няма да липсва на никой, мен ако питаш.

— Земя на хоризонта! — извика някой отгоре.

Клаг потри ръце.

— Точно навреме — ухили се той. — Дълго чаках за този ваш карнавал. Грог и наздравици за героите на Порт Фейт!

 

 

Младият представител на народа на феите стискаше решетките на клетката си с мънички ръчички и се бе усмихнал на Нютън. Бе от Новия свят, с малки прозрачни крилца, маслена кожа, блестящи очи и бисерни зъби.

— Колко струва?

— Двайсет дуката — бодро отговори търговецът на феи.

— Нека бъдат пет.

— Осемнайсет?

— Пет.

— Какво ще кажеш за петнайсет?

Нютън въздъхна.

— Стига де, Нед. И ти, и аз знаем, че трябва да има златни криле, за да струва петнайсет.

Търговецът се ухили, разкривайки гнилите си зъби.

— Което си е право, право си е. Да се разберем за десет.

— Хайде де, господине — обади се феята, — и морската вода е по-скъпа от това, а аз мога да летя по-бързо от ракета.

Ръката на Нютън надвисна над кесията му.

— Познаваш ли една друга фея, Слик? — попита меко той.

— Да — отвърна малкото човече, ококорило широко очи — да ме прощавате, господине, ама той е много тъп. Веднъж опита да открадне цял напръстник захар от братовчед ми.

— Я по-полека — обади се търговецът и разклати клетката така, че мъничкият й обитател извика. — Дръж си езика зад зъбите. Говориш за личната фея на господин Нютън.

Нютън постави ръка върху рамото на мъжа.

— Беше личната ми фея. Вече не е — след което отвори кесията си. — Този ми харесва. За десет дуката се разбрахме, нали?

Търговецът не изглеждаше доволен, но накрая кимна и прибра парите в палтото си.

— Как се казваш, приятел? — попита Нютън, когато феята излетя от клетката и кацна на рамото му.

— Тай, господине. Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен ми е приятно, Тай — той извади малка кесийка захар от джоба си.

— Казвам се капитан Нютън. Добре дошъл в Демонската стража.

 

 

Морският път гъмжеше от пъстро облечени граждани на Порт Фейт. Голямото тържество бе впечатляващо, но бе като вечеринка за чай, в сравнение с Карнавала на Морето. Нютън и Тай минаха покрай един имп, боядисал лицето си в зелено и наметнал дървени криле на раменете си. Бе се маскирал като дракон, но не приличаше много на оригинала. Момиче бе облечено като магьосник с фалшива брада, а по робата й, направена от чаршаф, бяха зашити звездички. Могъщ герой с броня от закрепени с връв чинийки и меч от дръжка на метла затрака, докато минаваше покрай тях.

Никой не обърна внимание на Нютън, разбира се. Но истината бе, че самият той предпочиташе да е така. Най-добре бе да остане в сенките, невидян и нечут. Винаги в очакване, винаги готов.

Карнавалът вадеше на показ най-доброто от гражданите на Порт Фейт. Почти можеше да забравиш за извергите с техните Ями с акули, за измамниците и подлеците. Високо над главите на тълпата се издигаха статуите на Талин Навигатора и Пастта, обсипани с гирлянди от цветя по празничния повод. Едно дете трол пробяга покрай тях. Смееше се и размахваше огромна близалка.

Да. Може би градът си струваше да бъде спасен.

— Чухте ли слуховете, господине? — питаше Тай. — Казват, че старият губернатор Уърмуд се застрелял снощи.

— Така ли? — слуховете бяха наполовина верни и може би по-добри от истината.

— Да, сър, застрелял се с пистолет — добави феята. — Новият управник е Скълмърдейл.

Нютън направи гримаса. Скълмърдейл бе рядко противен човек, търговец от компанията „Кокатрис“, по-богат от цар и винаги алчен за още. Но може би бе по-добре. Новият губернатор поне нямаше луда майка от Лигата на Светлината.

— Ще му бъде тежко — продължаваше да говори Тай — понеже ще има война. Да, сър, война. С Лигата на Светлината. Гражданите на Фейт може да празнуват днес, но утре ще трябва да идат на военна служба… ще видите, господине.

— Защо си толкова сигурен?

— Да ме вземат зъбите на Пастта, всички го казват. Просто трябва да слушате внимателно, господине.

— Пастта няма зъби.

— Моля?

— Пастта… както и да е. Военна служба, казваш.

Това бяха добри новини. Скълмърдейл беше притеснен. Може би старият мошеник щеше да накара Порт Фейт да се гордее със себе си. Действаше със замах, както бе и редно. Нютън бе сигурен, че Лигата е насочила вниманието си към Порт Фейт. Тази работа с Арабела Уърмуд бе само началото. Изглеждаше, че не след дълго техните кораби ще тръгнат по Абаносовия океан.

— Капитан Нютън — каза някой и го потупа по рамото.

Той се обърна и се изненада, че пред него бе полковник Деринджър. Елфът бе облечен в черната си войнишка униформа и изглеждаше не на място сред шарените празнуващи. Дори Нютън си бе сложил червен жакет за карнавала вместо обичайното старо синьо палто.

— Добър вечер, полковник.

Деринджър се бе загледал в земята, клатеше се на петите на ботушите си и нервно пипаше дръжката на меча си.

— Реших, че ще ви намеря тук — каза той.

— Хмм — каза Нютън. Елфът очевидно искаше да му каже нещо, но го намираше за много трудно. Нютън обаче не възнамеряваше да го улеснява. Кракът още го болеше от меча на Деринджър. Раната сега бе превързана и така или иначе не беше сериозна, но все пак…

— Тази работа със семейство Уърмуд — накрая каза Деринджър — смятам, че… ъъъ… смятам, че допуснах грешка.

Нютън бе толкова смаян, че почти забрави да отговори. Не знаеше какво да каже. Истината бе, че той също бе сгрешил, бе сметнал, че Деринджър ги е предал на вещицата. Не бе честен спрямо него.

— Ами… не се тревожи за това.

Деринджър кимна и продължи да гледа към земята. Когато отново вдигна поглед, Нютън забеляза, че типичната му арогантност отново се е появила на лицето му.

— Надявам се разбираш, че това не променя нищо. При първа възможност ще говоря с губернатор Скълмърдейл за твоите стражи. Можеш да си сигурен.

Нютън кимна. Това бе по-познато.

— Прави, каквото мислиш за правилно — каза той, — и се наслади на Карнавала.

Но Деринджър вече се бе завъртял на пети и си проправяше път през празнуващите.

— Кой беше този, господине? — попита Тай.

— Полковник Кайръс Деринджър, командир на пристанищната милиция.

— Приятел ли ви е?

Нютън се замисли върху това.

— Е — каза той накрая, — трудно е да се каже.

В този момент от тълпата изскочиха две гигантски риби.

— Хайде, сърдитковци, време е да се присъедините към купона!

— Франк? Пади?

Двата трола свалиха едновременно огромните рибешки глави и ги хвърлиха на земята, след което избърсаха потта от челата си. Зад тях се появиха Стария Джон и Хол, които си проправяха път през тълпата. Стария Джон бе закичил едно деликатно синьо цвете на илика, но Хол сякаш изобщо не се бе преоблякъл. Ако се съдеше по изражението му, той се сещаше за поне десет по-хубави места, на които може да бъде.

— Пфу! — изпъшка Пади. — Чувствам се като печена риба в тоя костюм!

— Хайде сега, Нют — каза Франк и удари ръката на Нютън със сребристия си люспест от костюма юмрук, — това е тържеството на годината, забрави ли? Време е да се повеселиш малко. Това важи и за теб, Хол.

— Погледнете само стария капитан Копърка — викна Пади. — Ето това е човек, който знае как да се забавлява.

Капитан Клаг се бе качил на една минаваща платформа и се клатушкаше върху нея, докато в същото време пееше нещо с цяло гърло. От време на време спираше, колкото да пийне от бутилката си и да се бори с шофьора.

Хол поклати глава, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Ако това е представата ви за забавление, благодаря, но ще пропусна.

— Кълна се в панталоните на Талин, Хол. Може и да разбираш от магия, но за празненствата аз и Франк имаме какво да те научим.

— Знаете ли какво? — каза Франк и намигна на Тай. — Защо не си направим състезание до гостилницата на мама? Последният плаща вечерята.

— След минутка — каза Нютън — там има едно джудже, което жонглира със саби.

Близнаците се обърнаха да погледнат и Нютън се стрелна покрай тях, тичайки с цялата бързина, която раненият му крак позволяваше.

— Ще си взема пай със змиорка — викна той назад — с много сос!

 

 

— Какво търсиш тук?

Табита сви рамене.

— Ще слезеш или аз да се кача?

Тя отново сви рамене.

Захапвайки торбата с печения октопод, Груб непохватно се качи на каручката, а оттам и на покрива.

— Искаш ли октопод?

Тя поклати глава, но после каза.

— Е, добре, дай да опитам.

Двамата задъвкаха и за известно време не говореха. Стояха заедно и гледаха далечината.

— Не бива да мляскаш — подкачи я Груб.

В отговор тя изсумтя. Очевидно нямаше да е лесно да я развесели.

— Тате носеше октопод от доковете — все пак опита той — веднъж седмично, като гощавка. Винаги се правеше, че го е забравил и го вадеше, точно когато с мама почнем да му вярваме.

Не получи отговор.

Тук, високо над задните улички бе тихо. Морският път се виждаше в далечината, осветен от хиляда фенера — неясна плетеница от светлини и звуци. Тук имаше само няколко гуляйджии, облечени в пъстри дрехи и тръгнали към пивниците за евтин грог. Груб видя как един жонгльор изпуска факлата си и започва да подскача заради пламналия си крак, докато двама зяпачи не изляха една бъчва дъждовна вода върху него.

— Каква е тази мелодия? — попита Табита.

— Хмм?

— Мелодията, която си тананикаш.

Груб не бе осъзнал какво прави.

— Нещо, което мама пееше вкъщи, докато мие чинии.

— Няма ли си текст?

Груб се поколеба за момент, след което се прокашля и запя:

Чисти чинията, чисти,

от чистота докато заблести.

Песничката прозвуча странно без гласа на майка му. Тънка и някак празна. Въпреки това той я изпя. И макар да не звучеше правилно, звучеше хубаво.

— Това ми харесва — каза Табита, когато той свърши, — много е сладко.

Тя натика последната хапка октопод в устата си и облиза пръстите си от соса.

След това отново настъпи мълчание.

— Отиде си — каза Табита тихо. — Арабела Уърмуд. Отиде си без моя заслуга.

Груб я погледна. Бе стиснала коленете си и продължаваше да гледа напред.

— Отмъщение ли искаше?

— Разбира се. Какво друго?

— Но тя беше луда. Как може да отмъстиш на някой, който не е с всичкия си?

— И какво от това, че е луда? Лигата на Светлината също са луди, всичките до един. Но са и опасни. Какво да кажем за теб? За бога, идиоти като тях убиха родителите ти.

Странно, че дори споменаването на това накара сърцето му да натежи като котва.

— Знам, но…

— Но какво? Вещицата си получи заслуженото. Това е хубаво. Не аз я спрях, обаче. Бе просто лош късмет, липса на шанс… наречи го както искаш.

— Може би си права.

Отново настъпи мълчание.

— Мислех, че ще се почувствам различно, — каза Табита тихо — когато вещицата си отиде. Мислех, че ще забравя, че ще мога да се откъсна… от това. Но не мога. Когато се сетя за тях, се чувствам по същия начин.

— Самотна — каза Груб.

— Самотна — съгласи се Табита.

Останаха седнали, загледани в града.

— Всички тези хора — добави Груб — я карат все едно всичко е наред. Нямат и представа, че е имало възможност точно сега градът да бъде опустошаван от демон.

— Скоро ще го узнаят. Военните няма да могат да опазят тайната. Нито пък контрабандистите. Но гражданите на Фейт няма да се притеснят. Това ще бъде поредният слух, който ще угасне до седмица. Ще видиш.

Груб бе доволен, че бузите на Табита отново се зачервяват. Разбира се, това бе защото отново се цупеше. Но по-добре така, отколкото да я гледа тъжна.

— А ние няма да получим нищо — продължи тя. — Така е с Демонската стража. Изкарваме целия фестивал преследвайки смъртоносна магическа пръчка и опасна, изкукуригала вещица, а накрая се оказва, че сме гонили вятъра.

— Вятъра — повтори Груб.

Табита го погледна. Груб мислеше нещо. Бе загледан в покривите, сякаш си спомняше нещо.

Как не се бе сетил?

„Не долавям следи от работата му.“

— Джоузеф? Какво има.

„В този град не можеш да имаш вяра никому.“

„Това е каиш, скъпи ми заблуден приятелю. Не разбираш ли какво може да направи някой с него?“

Стомахът му изстина.

— О, в името на Талин. Ти си права.

— Какво имаш предвид? За какво съм права? — сърдито попита Табита. — Какво ти става?

— Това, което каза преди малко. През цялото време сме били на погрешната следа. Гонели сме вятъра. Една дървена лъжица. Най-обикновена дървена лъжица.

Тя го погледна така, все едно й бе казал, че е летяща риба-меч.

— За какво говориш?

— Вещицата успя да призове Пастта на повърхността, но не успя да го овладее. Защо според теб дървената лъжица не проработи? Може би защото не е била лъжицата, която капитан Клаг е пренесъл от Стария свят. Може би е била обикновена лъжица.

Табита се намръщи.

— Но в това няма никакъв смисъл.

— О, напротив. Сега всичко се нарежда. Ами ако някой е заменил вълшебната лъжица с обикновена, за да задържи истинската за себе си? Хол каза, че най-добрите заклинатели вплитат магията в пръчката така, че да не я усетиш, докато не опиташ да кажеш заклинание. Така вещицата не е знаела, че е измамена, докато не се е опитала да я употреби.

— Добре тогава. Кой обаче я е заменил. Хлъзгавия? Червей като него е способен на такова деяние.

— Не може да е бил той. Иначе нямаше да доведе капитан Гор и хората му при гостилницата.

— Клаг тогава?

— Не мисля? За какво му е да прекосява целия Абаносов океан, заради една фалшива лъжица? Освен това той бе ужасѐн от вещицата. Не би поел риска.

— Кой тогава? Няма как да е бил някой от стражите.

Груб поклати глава.

„Не разбираш ли колко е ценна?“

Бе очевидно.

— Има само един човек, който е могъл да излъже — той се спусна от покрива. — Да побързаме. Надявам се, че е още в Порт Фейт.