Конрад Мейсън
Демонската стража (36) (Една история за магия и измама)

Двадесет и девета глава

Груб изскочи иззад орнаментираната ограда, наведе се колкото може и се стрелна напред, докато не стигна до плинта на една каменна статуя. Надзърна иззад това си прикритие и успя да види как прозорците по приземния етаж на имението Уърмуд блещукат на светлината на звездите. Бяха на не повече от шест метра от него. Трябваше да направи още един кратък спринт и щеше да е вътре.

Вдигна пистолета си. „Не вдигай предпазителя, докато не влезеш вътре“, бе го предупредил Франк. „Ако гръмне преди това, или ще се простреляш в крака, или ще те хванат черните наметала. А може би и двете.“

— Готов ли си? — прошепна глас над рамото му. Той се обърна и застана лице в лице с Нютън, който бе приклекнал зад него. Дълъг черен жезъл почиваше на коляното му. Груб недоумяваше как е възможно едрият човек да се движи толкова тихо.

— Готов съм — потвърди той.

Нютън даде сигнал към един фонтан на около метър от тях, зад който бяха залегнали Хол и Стария Джон, след което го потупа по рамото.

— Върви!

Груб се стрелна напред и мина покрай статуята. Краката му се хлъзгаха при всяка крачка върху влажната трева. Опита се да не мисли за това какво би станало, ако войниците го забележат.

„Просто бягай“, каза си той.

В края на градината имаше ивица чакъл, точно под прозорците на имението. Когато я стигнаха, стражите се свиха до стената и се постараха да запазят пълна тишина.

Четиримата спряха задъхани и се заслушаха. От вътрешността на имението се чуваха приглушени гласове.

— Как става така, че все на нас дават тия тъпи задачи? — попита някой.

— Как така тъпи? — отговори му друг. — Това е важно. Животът на губернатора зависи от нас.

— Хайде стига глупости. Нищо няма да стане. Човек трябва да е идиот, за да се опита да проникне тук преди Карнавала на Морето.

Без да продума, Нютън посочи на Груб най-близкия прозорец. Груб кимна и тръгна натам. Сърцето му бясно затупка, когато го стигна. Изправи се и надзърна вътре.

Видя най-голямата стая, която бе виждал някога. В центъра й имаше дълга маса, покрита с бяла покривка, което му подсказа, че пред очите му има трапезария. Лунна светлина влизаше през огромните прозорци и осветяваше древните гоблени по стените, фините изображения, изографисани по дървените столове и елегантните сребърни свещници.

В стаята имаше двама войници с черни наметала. Единият беше дебел и по дрехите му имаше сребърни ивици, издаващи го, че е сержант. Той се бе облегнал на един стол и бе вдигнал краката на масата си. Другият, който бе нисък и набит, седеше на самата маса и люлееше краката си.

И двамата носеха арбалети на гърбовете си.

На Груб му отне няколко мига да ги разпознае, тъй като бяха в униформи. Пред него се намираха сержант Кулпепър и редник Спрънт.

— Белята е — казваше Спрънт, — че Деринджър не те харесва. Замисли се само. Защо бихме останали тук, да се правим на бавачки на губернатора, когато ние бяхме тези, които докладваха за момичето и глупавата му лъжица? Би трябвало да викнат нас, за да се справим с Демонската стража, ама на… викат Фарингтън и Смайт, както винаги. Просто не те харесва.

— Това не е вярно — отговори Кулпепър, но звучеше несигурно.

— Съвсем вярно си е. Така ми каза и ефрейтор Финч.

— Какво ти е казал?

— Дочул как полковник Деринджър разговаря със сержант Смайт. Казал му, че си безполезен като пивница, в която грогът е свършил.

— Казал го е друг път.

— Абе като ти казвам, че го е казал, значи го е казал!

Груб се обърна обратно към стражите и вдигна два пръста, за да покаже колко войника има в стаята. След това направи знака, който Франк му бе обяснил, че означава „арбалет“. Нютън кимна. И той, и Стария Джон бяха въоръжени — Нютън с дългия си, полиран черен жезъл, а Стария Джон с вехта, крива дъбова тояга. Преди два дни Груб щеше да се шокира да види възрастния елф с такова грубо оръжие. След като бе хвърлен в яма с акули и нападнат от вещица обаче, той вече не се впечатляваше толкова лесно.

— Добре де — долетя отново гласът на Спрънт, — може и да не го е казал. Фактите обаче си остават. Стоим тук, без да правим нищо, докато останалите войници се покриват със слава. Това не е справедливо. Поне получаваме една спокойна нощ, това е всичко, което…

Чуха се изстрели и някъде в сградата се счупи стъкло.

— Какво, в името на морето, става?

— Сега! — кресна Нютън.

В същия миг той и Стария Джон разбиха по един прозорец и скочиха в сградата. Приземиха се на килима като ангели на възмездието — дори Стария Джон, който вероятно бе на около сто години. Сержант Кулпепър и редник Спрънт едва бяха свалили арбалетите си, когато жезълът и тоягата ги стигнаха.

Туп! Пук!

В следващия миг той и Хол минаха през счупените прозорци, докато Нютън и Стария Джон взеха падналите арбалети и ги изхвърлиха навън.

Груб не можеше да повярва, че се намира в имението на губернатора. Докосна един разкошен дървен стол, за да се увери, че е истински и погледна възхитено гоблените. Те показваха ловни сцени от Тъмните времена. На изображенията се виждаха конници, преследващи елен. Конете и хората бяха почти в реални размери.

— Бутъл се представят повече от достойно — каза Нютън и кимна към източното крило, докато взимаше пистолетите от изпадналите в несвяст войници. Подаде единия на Стария Джон.

Шумът от източното крило предполагаше, че там се разиграва величаво сражение.

— Добре, че ги избрахме за отклоняване на вниманието — промърмори Хол.

Нютън се прицели с пистолета във въображаема цел.

— Добре, да тръгваме. Отваряйте си очите на четири и не вдигайте излишен шум. И не забравяйте — вещицата вече може и да е тук.

Груб внимателно дръпна предпазителя на собствения си пистолет, така, както му го бе показал Франк. Сърцето му тупкаше дори по-бясно, а дланите му бяха изпотени. Той прибра пистолета в подмишницата си и изтри ръце в ризата си. „Готов съм за всичко“, каза си той. Но само при мисълта за скритата в сенките вещица стомахът му се сви. Той взе пистолета и го стисна, но остави пръста си далеч от спусъка.

Оставяйки шумотевицата зад себе си, те излязоха през трапезарията, минаха по огромния мраморен под на коридора и се закатериха по покритото с килим стълбище.

Груб почти забрави страховете си, докато се оглеждаше. Всичко бе толкова огромно, че можеше да побере цялата „Саката русалка“ в себе си. Макар, че бе трудно за вярване, че заведение като „Сакатата русалка“ съществува в същия свят, в който бе и имението „Уърмуд“.

Изкатериха се по стълбите, минаха през първия етаж, спуснаха се по един тъмен коридор и завиха иззад един ъгъл. Нютън им направи знак да спрат и се спря, за да помисли върху положението. Тръгна, после се спря.

— Сигурен ли си, че помниш пътя? — попита нервно Хол.

Нютън поклати глава.

— Не. Това място е същински лабиринт.

Това беше вярно. Коридори имаше във всички посоки и изглеждаха еднакви — мрачни, тапицирани, осеяни с полирани дъбови врати и картини в златни рамки. Всъщност, картините бяха единственото различно нещо по коридорите. Някои бяха портрети на отдавна починали представители на фамилията Уърмуд. Други изобразяваха кораби в морето. Повечето обаче показваха древни сражения, в които, облечени в сребърно и златно, герои посичаха цели армии троли и гоблини. Жертвите им бяха изобразени като гротескни чудовища — с брадавичеста черна кожа, огромни зъби и червени очи.

Минаха покрай огромен прозорец. Лунната светлина, минаваща през него, освети огромна картина, почти два пъти по-голяма от останалите. Груб я погледна. Тя представляваше портрет на губернатор Уърмуд, седнал в стол и облечен в скъпо кадифено палто. Черната му коса бе сресана назад, а очите му блестяха уверено.

— Мисля, че е това — каза Нютън, след като мина покрай още няколко врати надолу по коридора.

Груб се канеше да го последва, когато видя още една, по-малка картина до тази на губернатора, останала почти скрита в сенките. Тя изглеждаше забравена и покрита с прах, но бе красива. Показваше млада жена с високи скули на лицето, остър нос и руса коса, дръпната силно назад. Имаше волеви поглед и изглеждаше строга, дори малко жестока. Струваше му се някак странно позната. Златен надпис показваше коя е тя. „Арабела Уърмуд“. Груб я погледна отново. Очите й привлякоха вниманието му. Бяха тъмни, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни.

„Черни като обсидиан.“

Челюстта му увисна. Почувства се все едно са го ударили. Можеше ли да е… погледна по-внимателно картината и главата му се замая. Думите на вещицата отекнаха в главата му.

„Той ми каза, че е в теб.“

Бе точно така, както бе предвидил Нютън. Вещицата не действаше сама. Но не полковник Деринджър бе помощникът й.

— Чакайте! — каза той — Всички изчакайте малко.

— Всички готови ли са? — попита Нютън и завъртя жезъла си в една ръка.

Стражите кимнаха.

Ботушът на Нютън изрита вратата и тя зейна отворена. Той се спря за миг, напрегна се и погледна към вътрешността на стаята, готов за бой.

— Какво, в името на морето… — обади се някой отвътре.

— Грешка — каза Нютън. — Бягайте.

Войници в черни наметала изскочиха от вътрешността на стаята зад него, докато той хукна по коридора.

— Не стреляйте! — викна някой от войниците. — Хванете ги живи!

Хол и Стария Джон вече бягаха, а Груб се присъедини към тях. Те минаха покрай един завой, а Стария Джон стреля с пистолета си.

Нютън излезе пред тях и отвори по-малка врата.

— Влезте тук — прошепна той. Четиримата се натъпкаха вътре, а Нютън завъртя ключа в ключалката. — Ще барикадираме вратата. Това трябва да ги забави докато…

— Какво търсите тук?

Всички се обърнаха. Стаята, която Нютън бе избрал, бе огромна, прашна библиотека, пълна с махагонови рафтове. Както и останалата част от имението, тя бе осветена от бледа лунна светлина, идваща от прозорците в далечния край на стаята и достигаща както пода, така и тавана й. Но това, което им направи впечатление, бе фигурата, появила се от сенките до прозорците и застанала пред огромното, покрито с книги и свитъци бюро. Фигурата, която ги бе заговорила.

Губернатор Юджийн Уърмуд.