Конрад Мейсън
Демонската стража (20) (Една история за магия и измама)

Шестнадесета глава

Слик бе сред най-умните феи в Порт Фейт. Твърде умен, за да остане в компанията на два миризливи трола.

Той застана на бушприта, треперещ от вятъра, и зачака Бутъл да се преоблекат. Корабчето на така наречения Призрак си бе една вехта съборетина, досущ като собственика си. Едва удържаше тримата. Талин знаеше какво щеше да стане, когато пиратите на капитан Гор се домъкнеха на борда.

Очите му се насълзиха от свежия бриз, долитащ от морето. Той ги потърка с юмруци. От позицията им в залива, където бяха пуснали котва, можеше да види всички кораби в пристанището. Бяха дори повече от обичайното заради фестивала. Зад тях Порт Фейт приличаше на град от играчки, огрян от лъчите на стигналото своя зенит по обед слънце.

— Още ли не сте готови? — викна той надолу. Близнаците обаче или не го чуха, или предпочетоха да не му обръщат внимание.

Според Слик изглеждаха нелепо — големи и непохватни чудовища, натруфени с модерните за търговците дрехи и дори с перуки. Повечето тролове бяха твърде глупави, за да си изкарват хляба с търговия, така че капитан Гор трябваше да е дори по-глупав, за да се върже на такава евтина постановка.

Ако обаче слуховете бяха верни, той беше достатъчно глупав.

Галеонът на Гор бе пуснал котва в далечината, на другия край на залива. Платната му бяха прибрани. Името на кораба бе „Плачещата рана“, а Слик успяваше, макар и с мъка, да различи кървавочервения му корпус. Самият капитан Гор бе слязъл на сушата, но когато се върнеше, затворникът му щеше да се раздели с главата си. И, ако поне половината от историите, разказвани за Гор, бяха верни, с още доста части от тялото си.

Освен ако планът им не проработеше.

— Готов ли си, Слик? — попита един от троловете, като вдигна грозната си мутра нагоре. Слик с мъка различаваше близнаците, а и, честно казано, не полагаше големи усилия да ги запомни.

— Готов съм от половин час.

Другият трол посочи една лодка, която пътуваше от Порт Фейт към пиратския кораб.

— Върви там.

Слик направи физиономия и полетя от бушприта с главата напред, като се остави за момент на ускорението, преди да размаха криле над водата.

— „Върви там“ — промърмори си той. — Ах, тези миризливи тролове.

Ако зависеше от него, щеше да ги накара да цопнат в океана.

Вълните под него се размиха и за броени мигове той стигна носа на лодката, където кацна, макар и с леко олюляване.

— Какво искаш? — изръмжа един глас над него.

Слик погледна нагоре и сбърчи нос от неприязън.

Ето го и самият капитан Гор, най-жестокият пират в Абаносовия океан.

Или поне най-миризливият.

Капитанът на пиратите се извисяваше над него, стъпил с един крак на ръба на лодката, докато десет огромни мъжаги гребяха зад него. Той бе нисък, плешив и грозен и изглеждаше по-злобен от недоспал демон. Лявата му ръка бе изкуствена, направена от дърво и ръждясала стомана. Носеше черни бричове, черни ботуши, черно палто и голям черен колан, чиято черна метална тока бе оформена като черен рак. От колана му висеше касапски сатър, колекция ножове и няколко по-необичайни метални предмета, всички направени така, че да могат да се завинтят върху изкуствената ръка на капитана. Също така личеше, че са направени да причиняват жестока болка.

Слик се прокашля.

Почваше се.

— Моите господари ви молят за услуга — каза той и посочи към кораба на Призрака. — Разбира се, не безплатна. Приготвили сме дукати.

— Дукати, а? — попита Гор, след което се обърна към гребците си. — Към пристанището!

Хмм. Очевидно капитан Гор бе дори по-глупав от очакваното.

На кораба Пади и Франк се представиха за търговци. Трябвало да отидат на кратка визита в Порт Фейт, но, разбира се, не искали да оставят стоката си без надзор. Може би капитанът би бил така добър да я наглежда за тях?

След този разговор близнаците слязоха в трюма, следвани от Слик. Един от тях държеше фенер, а светлината му освети редици с ковчежета, ширнали се в мрака. Другият отвори капака на най-близкото, за да покаже куп кадифени рокли, обсипани с рубини.

Капитан Гор приличаше на дете, получило торта за рождения си ден. Все пак той не знаеше нито, че роклите са били купени от евтин магазин за дрехи тази сутрин, нито, че другите ковчежета са празни.

— Не се безпокойте — сподави смеха си той, ясно разкривайки намеренията си. Той посочи към един от хората си — огромен великан, покрит с черни татуировки. — Колегата Босун Тък ще доведе останалата част от екипажа, за да пренесем… ъъъ… за да опазим ценната ви стока. Няма за какво да се притеснявате.

Слик едва се сдържа от това да се разсмее на висок глас. И сляп имп би прозрял, че Гор смята да отнесе товара до собствения си кораб и да отплава с него. Бе прекалено алчен, за да разбере, че той е измаменият, а не обратното.

— Скъпи ми капитане — каза единият от близнаците с престорен и абсурден акцент, — ако не възразявате да попитам… какво е станало с ръката ви?

— А, това ли? — заекна Гор, като потупа изкуствената си ръка с истинската. — Ъъ, една акула я изяде. Опитвах се да спася един юнга и…

По-скоро се бе опитвал да го хвърли на акулите, но…

— Не знам как бихме могли да ви се отблагодарим — обади се и вторият трол.

— Нямате представа какво означава това за нас.

— Ето ви двайсет дуката заради всичките неприятности.

— Нека бъдат четирийсет.

— Да, четирийсет. Трудно е да се намери честен човек в тия времена.

— Нали? — грейна Гор.

Слик вдигна очи нагоре, след което излезе от трюма на палубата и полетя към възвишенията, до които „Плачещата рана“ бе пуснала котва. Почти му стана мъчно за стария мошеник.

Почти.

 

 

В пещерата беше зловещо. Прекалено зловещо, поне според Табита. Тъмнината, падащите капки вода от скалите над тях, дори тихият шум на вълните, миещи лодката им, я караха да се изнервя. Единствената светлина идваше от отвора на малък тунел в единия край, достатъчно голям, за да може лодката да мине през него, ако пътниците се наведяха в нея. Табита знаеше, че близо зад него котва е пуснала „Плачещата рана“. А ако пиратите ги намереха тук, нямаше да могат да избягат.

Тя си пое дълбоко въздух, изтри потни длани в палтото си и хвана греблата. Тази нощ почти не бе спала заради това, което й предстоеше днес. Бе страшничко, разбира се, но тя не можеше да си позволи да мисли за това. Нютън й бе дал шанса да направи нещо истинско. Сега трябваше да се постарае всичко да мине чудесно и може би той щеше да я направи истински страж.

Очилата на Хол проблеснаха, когато той ги намести върху носа си.

— Значи се разбрахме. Ако можем, избягваме боя.

Табита кимна, след което си спомни, че Хол едва ли може да я види.

— Разбира се — каза тя и тихо му се изплези. Хол бе толкова предпазлив, че бе цяло чудо, че понякога върши работа.

Едно малко тъмно петно се появи на светлината на тунела. То се шмугна в пещерата, размахало криле.

— Слик — каза Табита и усети как в тялото й се разлива вълна на облекчение, — всичко наред ли е?

— Изненадващо, но да. Този пират е по-тъп от ножовете в гостилницата на госпожа Бутъл. Троловете тръгнаха към пристанището, а Гор е помъкнал всичките си хора към корабчето. Сега от теб зависи да не оплескаш нещата.

— Много добре — отвърна Хол. — Кажи на Нютън, че сме на път. Ще се срещнем отново на уреченото място.

Табита продължи да гребе внимателно към тунела. Греблата тихо влизаха и излизаха от водата. Когато стигнаха целта си, те оставиха греблата и залегнаха в лодката. Протегнаха ръце към скалите около тях и се избутаха на открито, където започнаха да мигат на свежия въздух.

Червеният кораб на Гор се извисяваше над тях, спуснал котва на по-малко от шейсет метра от скалата, която бяха оставили зад гърба си. По-натам Табита можеше да различи последната от дългите лодки на пиратите, които плаваха към корабчето на Призрака.

Планът бе сработил, точно както бе предвидил и Нютън.

Двамата отново грабнаха греблата. Всяка секунда на открито бе рискована. Ами ако Гор бе оставил пазачи на кораба. Трябваше да е луд да не го направи. Ако ги забележеха…

Най-накрая стигнаха галеона. Табита бръкна в една брезентова торба и извади две брадвички, с които смяташе да се изкатери. Щеше да е трудно, но тя бе тренирала дълго и упорито. Знаеше, че ще се справи.

— Няма нужда — каза тихо Хол и посочи нагоре към корпуса. Пиратите бяха оставили въжена стълба, която висеше от едната страна.

Табита въздъхна и прибра брадвичките. Искаше да оцелее след мисията си, разбира се, но не й се искаше всичко да е прекалено лесно.

Вързаха лодката към края на стълбата и се покатериха. Табита мина първа, като се стараеше да не се удря или ожулва в корпуса. Когато стигна върха извади нож и хвана острието му между палеца и показалеца си. Палубата бе празна, ако не се броеше един човек, овързан за мачтата с толкова въжета, все едно е великан. Мъжът бе пълен и мръсен, а мазната му коса падаше по лицето му. Това можеше да бъде само Финиъс Клаг.

Той погледна нагоре, докато тя стъпваше на палубата и се усмихна обнадеждено.

— Добър ден — каза той. — Аз съм Клаг. Капитан Клаг.

Табита не му обърна внимание и тръгна дебнешком по палубата, следвана от Хол. Задържа ножа си готов за хвърляне и се огледа за пиратите на Гор. Наоколо обаче нямаше никой. Капитанът очевидно бе решил да вземе целия си екипаж, за да пренесе несъществуващите рокли до своя галеон.

Разочароващо.

— Това не ми харесва — каза Хол, докато се взираше през люка към вътрешността на кораба. — Все трябва да е останал някой на борда. Гор не би оставил затворника си без надзор, че да му избяга.

Табита сви рамене и разгледа въжетата, приковали Клаг до мачтата.

— Вие докато сте тук — усмихна се насила Клаг, — не бихте ли могли да ми помогнете, а?

— Не се вълнувай — каза Табита, — тук сме, за да те спасим.

— Хммм… сериозно?

— Точно така. Само мълчи и прави това, което ти се казва.

Тя завъртя ножа си и започна да кълца възлите. За по-малко от десет секунди капитан Клаг бе свободен. Той се ухили и потърка ръце там, където въжетата бяха притискали кожата му.

— Благодаря ви, мила госпожице. Задължен съм ви.

— Чудесно — отговори Хол, — а сега нека се махаме от този кораб. Аз лично предпочитам да не съм тук, когато милият ни домакин се завърне.

— Ами аз да си ходя тогава… — каза Клаг.

— А, не — пресече го Табита. — Идваш с нас.

— Е, много мило, но вие ми изглеждате заети хора. Не бих искал да преча или нещо такова…

— Казах, че идваш с нас.

Тя хвана едната му ръка, а Хол взе другата. Обърнаха се към лодката… и замръзнаха на място.

Между тях и въжената стълба бе застанал мускулест трол с мръсна фланела, панталони и мъничка триъгълна шапка, поставена под нелеп ъгъл върху чутурата му. Едната му зеленикава ръка бе покрита от невероятни татуировки — на отрязана глава, на рогат скелет и на окървавена брадва. Другата държеше истинска брадва, чието острие бе голямо колкото главата на Табита.

За щастие от нея не капеше кръв.

Още не.

— Кои сте вие? — тъпо попита пиратът.

Можеше да стори само едно нещо.

Табита завъртя ножа си и го хвърли във въздуха. Бе точно както по време на тренировка, само дето сега острието се заби не в мишената, а в ръката на трола.

— АААААААААААААААААААААААААААААААА!

Хол шепнеше нещо, посочил с ръка пирата, който изпусна брадвата си, хвана се за ръката и запищя като чайка, опитваща се да се измъкне от буре. В следващия момент въздухът сякаш потръпна и тролът замръзна неподвижен и отпуснат, все едно енергията бе изсмукана от него. Огромното му тяло потрепери силно два пъти и се строполи шумно на палубата.

Табита се опита да успокои дишането си. Бе близо до това самата тя да припадне.

— Това с ножа бе леко ненужно изпълнение — каза Хол, докато попиваше потта от челото си с кърпичка.

— Ако беше казал заклинанието си по-бързо, нямаше да се наложи да го използвам.

Магьосникът подсмръкна.

— Това заклинание е сложно и изисква голяма концентрация. Човек не бива да бърза с такива неща. Освен това знаеш, че мразя насилието.

— Прощавайте — попита Клаг, — ама няма ли да тръгваме вече?

— Млък! — скастри го Табита — Но да, ще тръгваме.

Слязоха до лодката. Табита все още трепереше леко заради срещата си с пирата. Това бе първият път, в който бе хвърляла нож към някого, и не бе сигурна дали това й е доставило удоволствие. Хвърли един поглед през морето към корабчето в далечината. Бе трудно да се каже от толкова далеч, но й се струваше почти потънало. Вероятно никога в него не се бе качвал цял пиратски екипаж.

Започнаха да гребат.

Когато шокът отмина, Табита се развълнува. Бе го направила. Бе се качила на кораба на капитан Гор и бе спасила капитан Клаг. Дори се бе справила с един пират. С помощта на Хол, де.

Може би нещата оттук нататък щяха да бъдат различни. Може би Нют щеше да осъзнае, че тя става и за друго, освен да им пази гърба. Може би щеше да й даде да свърши нещо важно.

Може би…

Усмивката й замръзна. На скалата зад пещерата бе застанала фигура. Единият й крак бе увиснал над водата. Фигурата бе на висок, гладко избръснат мъж със синьо палто и татуировка на бузата. Той й се усмихваше.

Нютън.

Бе я следил през цялото време. Знаеше го. Не я бе изпускал от поглед, за да е сигурен, че всичко ще мине по план. За да е сигурен, че ще е в безопасност.

Вълнението на Табита изчезна.

Той все още я смяташе за едно глупаво дете.

Все още.