Конрад Мейсън
Демонската стража (18) (Една история за магия и измама)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказки за Фейт (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demon’s Watch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave(2017 г.)

Издание:

Автор: Конрад Мейсън

Заглавие: Демонската стража

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2013

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Редактор: Мартина Попова

Художник: Стефан Вълканов

ISBN: 978-954-2908-68-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3306

История

  1. —Добавяне

Четиринадесета глава

Очите на Груб се отвориха, а после отново се затвориха. В стаята при него вече имаше двама души. Те разговаряха помежду си, а гласовете им долитаха до него отдалеч, като през мъгла. Той се унесе, макар да слушаше с едно ухо разговора им.

— Разбираш ли колко ценно е това?

— Да, разбира се, но сделката беше…

— Забрави сделката. Тогава не знаех, че всъщност извършвам кражба.

— Разбрахме се за двеста, нали?

— Отнесох го при господин Харисън, който прави играчки.

— Какво прави?

— Нека кажем, че господин Харисън продава и други неща, освен играчките си. Въпросът е, че импът ми обясни какво е това. Това е каиш, скъпи ми заблуден приятелю. Не разбираш ли какво може да направи някой с него?

— Какво ме интересува? Знам, че струва доста дукати.

— Триста, за да бъдем по-точни.

— Проклети да са зъбите на Пастта! Това ви е проблемът на крадците, не знаете кога да спрете. Готови сте да бръкнете и в джоба на началника си. Сигурно ще поискаш и проклетите ми обувки.

— Четиристотин дуката.

— Посмали малко. Давам триста. Но държа да знаеш, че си един мошеник. Да нямаш вяра никому в този град!

Чу се звън на монети. Груб се завъртя на една страна. Гласовете заглъхваха постепенно, но той бе почти сигурен, че принадлежат на майка му и баща му.

— Къде отивате? — попита той. — Толкова съм щастлив, че се върнахте. Защо ме оставяте отново сам?

— Събуди се — каза баща му.

— Но още е тъмно! Толкова ми се спи…

— Казах да се събудиш, мелез.

Поля го ледена вода. Той стана рязко. Бе целият мокър и напълно събуден.

— Това ти привлече вниманието, а?

Всичките му спомени се върнаха.

Опакованият предмет.

Котката.

Покривите.

Падането.

Бе седнал върху импровизирано легло от сено, поставено на каменен под. Още носеше скъпите дрехи на импа. Жълта светлина от фенер осветяваше надвесен над него гоблин, който изглеждаше много сърдит.

Сега, когато вече бе буден, Груб установи без особена изненада, че гоблинът не е баща му.

С ъгълчето на окото си видя огромни дъбови бъчви, които бяха надвиснали над тях в тъмната стая. Бе в някаква изба. Но колко време бе прекарал в несвяст? Часове? Дни?

— А това — каза гоблинът, сваляйки празната кофа с вода — е просто върхът. Да ми доведат някакъв изтърсак тук. Някакъв мелез. Какво, в името на морето, се очаква да правя с него?

Другият сви рамене. Стоеше в сенките, но слабата светлина от прага осветяваше една част от лицето му — луничавата бледа кожа, червеникавата коса, блестящите, подобни на котка, очи…

— Не можех да го оставя на улицата. Той ме видя как го взимам.

— Защо не го очисти тогава? Станал си ужасно мекушав.

Превръщенецът не обърна внимание на тези думи, а се зае да изучава ноктите си.

Гоблинът тежко въздъхна и се изправи.

— Хубаво, вече можеш да се разкараш. Нали ти платих? Приключих с теб.

— Чудесно. Винаги е удоволствие да се работи с теб, Джеб.

Вратата се отвори и след това силно се затвори.

Гоблинът, наречен Джеб, се почеса по главата и се обърна към Груб. Дрехите му изглеждаха скъпи, но му стояха като крадени. Носеше крещящо жълто палто над тъмносиня жилетка, тежки златни обици и колан, обсипан със скъпоценни камъни. Груб забеляза нещо, увито в черно кадифе на колана. Предметът, откраднат от котката снощи. Или може би по-миналата нощ.

— Поспа си добре, а? — попита Джеб.

— Да, благодаря ви — отговори Груб.

Внимателно раздвижи крака си и установи, че не изпитва никаква болка.

— Кракът ми?

— Можеш да благодариш на оня рижав нехранимайко за това — каза кисело гоблинът. — Хайде сега ставай. Идваш с мен.

— Къде съм?

— Ще разбереш. Хайде ставай, по-живо!

Груб бавно се изправи. Крайниците му бяха изтръпнали. Не бе сигурен, че иска да ходи където и да е било с Джеб, но очевидно нямаше избор.

— Вие приятел ли сте на капитан Финиъс Клаг? — попита той.

— Приятел ли? Не. Приятелите са вятър работа. Аз съм бизнесмен.

— Какво тогава правите с предмета му?

Гоблинът се ухили и облиза острите си зъби.

— Ще го продам, естествено. Изглежда доста ценен.

— Но той е…

— Стига! — той избута Груб до вратата. — Ама и ти си един голям беляджия. Да хукнеш подир превръщенец посред нощ, след това да хъркаш цял ден, а на всичкото отгоре и да ме разпитваш. За какъв се мислиш, за Демонска стража?

Груб обаче не можа да се въздържи.

— Но този предмет не беше негов, за да си го вземе така. Не е и ваш.

Това му спечели едно перване по главата.

— Ау!

— Дръж си устата затворена, мелез. Ясно ли е?

Груб кимна. Нямаше голям смисъл да спори по въпроса.

Джеб го избута през вратата и нагоре по едно каменно стълбище. Груб усети как сърцето му почва да тупка напрегнато. Превръщенецът се бе погрижил за него, но той се съмняваше, че Джеб ще стори същото. Някой, който би платил стотици дукати за крадена стока, бе способен на всичко.

Минаха по един коридор и се изкачиха по още едни стълби, този път дървени. Пътят им бе слабо осветен от закачени на куки фенери. Освен скърцането на стъпките им, Груб дочу и звука на смеещи се хора. Те тропаха, викаха и се веселяха.

Шумът се засили.

На края на стълбището стигнаха до дебела кадифена завеса, охранявана от човек и трол с бели ризи и червени палта. Всеки от тях имаше къса и дебела пушка. Груб спря и преглътна тежко, но Джеб го избута напред и кимна на охраната. Пазачите също му кимнаха в отговор и вдигнаха завесата.

И така те се озоваха вътре.

Бяха на сцената на някакъв театър. Или поне така си помисли Груб. Никога досега не бе влизал в театър, но имаше представа как изглеждат. Огромен кристален полилей осветяваше аудиторията. Имаше тъмночервени тапети, месингови прибори, натруфени отливки, покрити със златна хартия и огромен купол. Всичко изглеждаше старо и износено.

Шумът бе оглушителен. Идваше главно отдолу, където Груб можеше да види правостоящи зрители в ниските театрални балкони и по краищата на аудиторията. Те се бутаха и махаха на приятели, в опит да видят по-добре сцената. От този ъгъл обаче Груб не можеше да разбере какво гледат.

Той и Джеб бяха в най-високия балкон, където зрителите бяха добре облечени и тихи. Стояха на плюшени столове, разхлаждаха се с ветрила и пушеха лули. Димът се бе сгъстил над тях. Отзад имаше биячи, въоръжени със саби и пистолети. Груб дори забеляза мускети.

Никога не бе виждал толкова много оръжия през живота си.

— Какво е това място?

Джеб отвори уста, но в този момент публиката задюдюка и заръкопляска, заглушавайки думите му. Все пак Груб долови нещо като „Пазарът на Хари“.

Но това не бе възможно. Груб се огледа, търсейки път за бягство. Вратите бяха нагоре по галерията, но имаше чувството, че ако хукне натам, въоръжените пазачи ще помогнат на Джеб. А нямаше начин да мине покрай тях.

Бе отвлечен.

— Джеб, мили мой!

— Ах ти, Хари, стари мошенико!

Новодошлият беше елф, висок и кльощав, с накъдрена сива коса, подаваща се изпод триъгълна шапка. Носеше палто от някакъв странен сив материал, който Груб не бе виждал досега. На рамото му бе кацнал вестоносец-фея, облечен по същия начин.

Хари и Джеб започнаха да говорят бързо и с приглушени гласове, което попречи на Груб да разбере думите им. Затова той приближи края на балкона, за да види какво гледат останалите.

Дъхът му спря. Той веднага разбра защо има толкова въоръжени мъже наоколо. Разбра какво бе казал Джеб и разбра от какво е направено палтото на Хари.

Там, където трябваше да е сцената, имаше огромен басейн, а водата в него се пенеше.

Това не бе „Пазарът на Хари“.

Това бе басейн, пълен с акули.