Конрад Мейсън
Демонската стража (17) (Една история за магия и измама)

Тринадесета глава

Губернатор Юджийн Уърмуд стоеше на края на масата и я гледаше предпазливо. Покривката бе колосана и без нито едно петънце. Ножовете и вилиците бяха измити внимателно и блестяха като огледала. Кристални купи бяха пълни с екзотични плодове, а свещи в златни свещници огряваха столовата в мека, топла светлина.

Но губернаторът не бе гладен. Той се замисли дали не е болен, но не беше това. Търсеше си извинение, за да се махне.

Огледът, който направи на стаята, не го накара да се почувства по-добре. Във всеки сенчест ъгъл имаше лакей, тих и неподвижен, облечен в златисточервени дрехи — цветовете на компанията „Кокатрис“. От двете страни на правоъгълната маса стояха най-богатите търговци от компанията в Порт Фейт, всички застанали зад столовете си, чакащи го да седне. Далечният стол срещу този на губернатора бе празен.

Гостите на вечерята бяха облечени с най-хубавите си дрехи, но изглеждаха нервни. Час по час хвърляха поглед към празното място, докато времето напредваше.

Губернаторът приглади своята сресана, намазана с брилянтин коса и прегледа палтото си за стотен път, за да е сигурен, че е така чисто, както бе било и преди трийсетина секунди.

Беше.

Той бръкна в джоба си, извади голям златен джобен часовник и провери колко е часа.

Това също не го накара да се почувства по-добре.

Вдясно от него господин Скълмърдейл прочисти гърлото си и се приведе към него.

— Това не ми харесва, Ваша чест.

Скълмърдейл произнасяше думите „Ваша чест“ по особен начин, все едно искаше да каже „Ваша безполезност“. Той бе висок и мършав, с късо подстригана бяла коса и тъмни очи, които изглеждаха винаги критични, като на строг директор. Губернатор Уърмуд съжали за пореден път, че майка му не е тук. Тя не би изтърпяла господин Скълмърдейл и за минута.

— Вече трябваше да е тук, в името на Талин — процеди Скълмърдейл, — трябваше да е тук отпреди час!

— Да — съгласи се губернатор Уърмуд, — вярно. О, Боже.

Не знаеше какво друго може да каже, затова се заигра с маншетите си. Винаги бе знаел, че да си губернатор на Порт Фейт не е лесна работа. Тази вечер обаче се очертаваше дори по-проблемна от обичайното. Търговците от компанията „Кокатрис“ току-що го бяха избрали за директор, понеже бе последният от рода Уърмуд — най-богатата фамилия в Порт Фейт. Това обаче далеч не означаваше, че го харесват.

Започна да усеща появяващото се главоболие.

Скълмърдейл насочи погледа си към празния стол и промърмори нещо за лошото възпитание, липсата на уважение и неправилното поведение.

— Господин Скълмърдейл — изсъска един застаряващ имп, наричан господин Ротърингам. Той бе застанал вляво от Юджийн. — Трябва да държите езика зад зъбите си, докато посланикът пристигне. Не можем да си позволим допълнително влошаване в отношенията ни с Лигата на Светлината.

— Влошаване? — изсумтя Скълмърдейл и погледна към импа — Какво има още за влошаване?

— Нима трябва да ви напомням — изръмжа импът, — че Лигата контролира всички главни пристанища в Стария свят? Търговията върви едва-едва и сега. Ако те не вдигнат проклетите си санкции…

— Проклета да е Лигата! — излая един елф, застанал по-надолу по масата. — Как смеят да…

— Но ще бъде глупаво, ако…

— Ще говоря каквото си искам! Не можеш да ми нареждаш…

Губернаторът извади носната кърпичка от ръкава си и попи потта по челото си. Това бе стар спор, но се бе появил отново в най-лошия момент.

За щастие, точно в този момент вратата на столовата се отвори и един необичайно пълничък елф от компанията „Кокатрис“ влезе вътре. Това бе икономът на губернатор Уърмуд. Гласовете замлъкнаха почти едновременно.

— Ваша чест — каза икономът, — негова милост херцогът на Гаран, посланик на Лигата на Светлината, пристигна.

Настроението в стаята се промени. Суетнята изчезна. Настана напрегнато мълчание.

— Много добре — каза губернаторът, а гласът му потрепна само малко. — Въведете го, ако обичате.

Но преди икономът да може да отговори, херцогът на Гаран влезе в стаята. Търговците от компанията „Кокатрис“ не можаха да се въздържат и го зяпнаха. Херцогът бе дребен човек с толкова гладка розова кожа, че приличаше на дете. Бе облечен в бяло, от триъгълната шапка, която подаде на иконома, до белите си чорапи и обувки. Дори очите му изглеждаха безцветни. Погледът му обиколи стаята, преценявайки внимателно всичко и всеки.

Нищо, освен очите, не пасваше с ужасните слухове, които се носеха за херцога на Гаран.

„Той колекционира отрязаните глави на тролове“, каза си губернаторът. „Беси гоблини надолу с главата за удоволствие. Хвърля бебета импи на кладата.“

— Добър вечер, ваша милост — каза той.

Устните на херцога се изкривиха като в усмивка, но той не изглеждаше усмихнат.

— Благодаря ви, господин Уърмуд — гласът му бе мек, любезен и студен, — надявам се да не сте ме чакали дълго.

— Съвсем не — бързо каза губернаторът, преди Скълмърдейл да се обади. — Моля, заповядайте.

Търговците от компанията с радост дръпнаха столовете си и се разположиха в тях. Никой от тях не бе свикнал да стои прав толкова дълго. Бяха чакали цял час.

Обикновено другите, по-малко важни хора чакаха тях.

— Е, Ваша милост — каза губернаторът, докато поставяше кърпата на яката си и започваше, най-накрая, да се отпуска — за нас наистина е голяма чест, че се съгласихте да посетите Порт Фейт и моя дом, имението Уърмуд. Надявам се то да ви допадне. Моят пра-пра-прадядо е автор на оригиналната му архитектура, знаете ли. Външно, имението е реплика на замъка на Ворлак Могъщия от Северната пустош, убеден съм, че сте забелязал…

Внезапно той млъкна. Всички бяха седнали. Всички, освен херцога на Гаран. Няколко от търговците се спогледаха нервно.

Губернатор Уърмуд се насили да се усмихне.

— Няма ли да седнете?

— За жалост не мога да остана на вечеря — каза херцогът. Безцветните му очи премигнаха за миг и все пак забележимо към двама търговеца тролове, които стояха близо до неговото място. За миг той заприлича на човек, преглътнал развалена риба.

— Тръгвам за Стария свят със следващия прилив. По спешна работа.

— Ами санкциите? — обади се господин Ротърингам. Гласът му бе малко по-писклив от обичайното.

— Искам да кажа, доколкото знам, ние щяхме да обсъдим санкциите, които Лигата на Светлината е наложила върху Порт Фейт.

Стъклените очи на херцога се спряха върху импа.

— Няма какво да обсъждаме. Санкциите няма да бъдат вдигнати. Не и без достатъчни доказателства, че компаниите „Кокатрис“, „Зорница“ и „Страхопочитание“ са тръгнали по Пътя на Светлината.

— Пътят на Светлината — каза Скълмърдейл с тон, който подозрително напомняше на ръмжене. — Така ли наричате вашите гонения? Изтреблението на така наречените „демонски чеда“ навсякъде, където ги срещнете? Кланетата, които извършвате срещу гоблините, троловете и великаните? Главите, побити на колове? Варварството, невиждано от Тъмните времена?

— Смятам, че е време да ви напусна, господа — каза херцогът, без да обръща внимание на това, което му е казано.

— Махай се тогава! — кресна Скълмърдейл. Той се бе изправил до масата, а лицето му бе поаленяло от гняв. Другите търговци го изгледаха втрещени.

— Порт Фейт никога няма да тръгне по Пътя на Светлината. Ние не сме убийци, Ваша милост.

— Седнете — помоли се губернаторът отчаяно. — Моля ви, господин Скълмърдейл, седнете. Простете, Ваша милост, Фестивалът на Морето е много напрегнат период за всички ни. Сигурен съм, че ще ме разберете…

— Разбирам ви.

— Така ли? Искам да кажа, чудесно, може би можем да оставим това зад гърба си и…

— Разбирам ви прекрасно. И няма да забравя това, господин Скълмърдейл.

Херцогът на Гаран потупа главата си с розов, месест пръст.

— Имам отлична памет. Великолепна, всъщност.

Той се завъртя на пети и излезе от стаята, взимайки бялата си сатенена шапка от иконома.

Настъпи неловко мълчание.

— Е — каза накрая Скълмърдейл, — вярно е, нали? Лигата никога няма да се примири с това, че хората в Порт Фейт живеят мирно.

— Може би — каза губернаторът, — ако сме малко по-внимателни…

— Внимателни? — изсумтя елфът, който бе проговорил по-рано. — Лигата никога не е била внимателна с нас. Нужно ли е да напомням за убийството на губернатор Мандевил?

Всички се вцепениха при тези думи. Скълмърдейл и Ротърингам погледнаха нервно към губернатора.

— Така и не отмъстихме на Лигата за това — продължи елфът. — Вие повече от всички хора, Ваша чест, трябва да знаете…

— ДОСТАТЪЧНО! — изръмжа губернаторът. Няколко търговци потрепериха. Чувстваше, че главата му ще експлодира. Той я хвана в опит да овладее болката.

— Достатъчно. Заговорът срещу Мандевил се състоя твърде отдавна, господин Бентам. Надявах се вече да сме оставили този въпрос зад гърба си. Бих се радвал, ако за в бъдеще не засягате тази тема.

Масата отново притихна. Елфът отвори уста да отговори, но после реши, че това не е разумно. Няколко търговеца се заиграха с приборите си, а други внезапно се заинтересуваха от драпериите по стените. Неколцина се загледаха в празните си чинии.

Губернаторът се изправи. Внезапно се почувства много уморен и донякъде унизен.

— Благодаря ви, джентълмени. Надявам се, че ще простите моето кратко, хм, избухване. И моля да ме извините, но няма да остана за вечеря. Не се чувствам особено гладен.

Той остави неупотребената си кърпа на покривката и на практика избяга от стаята. Чувстваше погледите на търговците при всяка своя стъпка и едва не се блъсна в слугите, носещи първото блюдо в голям сребърен супник.