Конрад Мейсън
Демонската стража (16) (Една история за магия и измама)

Дванадесета глава

Квартал „Марлинспайк“ беше както обикновено мърляв. Младежи се шляеха по кьошетата, а изгърбени моряци продаваха открадната стока на саморъчно направени дюкяни. Над тях, наредено по въжета между къщите, се вееше пране, по-голямата част от което бе толкова кирливо, че изглеждаше невероятно, че наистина е било изпрано. Един сбръчкан стар трол бе седнал с кръстосани крака до една стена и дрънкаше някаква мелодия на латерна, а измършавялата маймуна до него спеше. Чу се слаб звън на монета, когато Нют се присъедини към малцината, отпуснали му милостиня върху парчето плат пред него. Тролът кимна почти незабележимо и продължи да свири.

— Къде отиваме? — попита Табита.

— Ще видиш.

Табита шумно въздъхна. Мразеше, когато Нютън се прави на загадъчен. Това, за нещастие, бе през по-голямата част от времето.

— Феи продавам — извика някакъв продавач. — Най-бързите феи вестоносци, евтино ги давам! Феи от Стария свят, феи от Новия свят!

Феите бяха натъпкани в клетки и протегнаха умолително ръчички към Нютън и Табита. Искаха да бъдат купени от някой. Табита се опита да не ги поглежда. Нютън не искаше да й купи фея — смяташе, че тя е твърде млада, за да има нужда от вестоносец. Това, разбира се, бе глупаво и нечестно.

— Кога ще отидем при контрабандиста? — попита тя, за да не мисли за феите.

— Скоро. Първо трябва да свършим някои неща.

— Добре тогава, аз ще ида до площада на Талин, за да видя украсата.

Нютън я погледна за пръв път, откакто бяха излезли от пекарната.

— Няма да стане, млада госпожичке. Идваш с мен.

— Но защо? Ти дори не ми казваш къде отиваме?

На лицето на Нютън се изписа виновно изражение, когато разбра, че тя има право. Табита мразеше този поглед почти толкова, колкото когато не й казваха какво става. Той означаваше, че Нютън се обвинява за това, че не я гледа правилно. По някаква причина това винаги я караше да се чувства виновна.

— Извинявай — каза той. — Трябваше да ти обясня. Отиваме към…

Той замлъкна, когато видя нещо през рамото й.

— Накъде? Къде отиваме?

Но Нютън вече я бе подминал, а вниманието му бе погълнато от нещо друго. Вбесена, Табита го последва.

Бяха тръгнали към едно застанало в ъгъла на улицата джудже. То имаше дълга, мазна и черна коса, черни, мръсни мустаци и брада и беше безумно рошаво. Палтото му бе разкопчано, а по хастара му бяха наредени тигани, лъжици и ножове. Табита реши, че палтото вероятно е било шито за трол, тъй като бе твърде голямо за настоящия си собственик.

Джуджето забеляза Нютън, ухили се, след което си плю на петите. За негово съжаление краката му бяха прекалено къси, а товарът му твърде тежък и затова не стигна далеч. Премина кратко разстояние, след което спря, преви се на две и започна да диша тежко.

— И това ако не е Призракът — каза Нютън и го потупа по гърба. — Радвам се да те видя.

— Вече съм просто Джак Кобли — каза джуджето и погледна към Нютън с кървясалите си очи. — Не съм направил нищо лошо.

Табита се опита да не диша през носа си. Джуджето вонеше на нещо и това нещо със сигурност не бяха шоколадови бонбони.

— Съмнявам се в това, Джак — каза Нютън, — но не се бой. Нямам намерение да те хвърлям в Коритото. Не и днес.

— Благодаря ти, благодаря ти, много ти благодаря — промърмори джуджето. Изглеждаше жалко.

— Моите дни като контрабандист вече са в миналото, нали знаеш. Научих си урока, кълна се в морето! Повече никога няма да вляза в Коритото. Докле съм жив!

И то потрепери.

— Радвам се да го чуя. Имам нужда от една услуга.

Джуджето мигновено се изпълни със съмнения.

— Услуга ли? Каква услуга?

— От стария ти кораб. Едно време го ползваше, за да пренасяш драконови зъби в бурета с двойно дъно. Спомняш ли си?

— Спомням си — джуджето все още бе намръщено и се чудеше накъде върви разговорът.

— Какво стана с корабчето?

— Закотвено е в залива. Не съм го ползвал от сума ти време, Нют, кълна се. Направо е продънено. Поправката ще ми струва по-скъпо от нов кораб, а такъв не мога да си позволя. Не и с парите, които припечелвам от продажбата на тези боклуци.

И той размаха една лъжица.

— Чудесно — каза Нютън. — Тогава го купувам.

Той отвори кесията си и извади десет дуката.

— Тези стигат ли?

Очите на джуджето блеснаха алчно. То грабна парите.

— И още как, сър.

Очите му попаднаха на Табита. Зяпна я. Тя погледна надолу и стисна зъби. Започваше се.

— Хей — ухили се джуджето, — ама аз те познавам.

— Добре — каза Нютън. — Време е да вървим.

— Не, чакайте малко. Ти си онова момиче, нали? Момичето на Мандевил. Прав съм, нали така? Не можеш ме измами със синята си боя за коса.

— И какво, ако съм аз?! — изръмжа Табита, след което направи крачка напред и го погледна яростно. — Това не ти влиза в работата, мърльо.

— Достатъчно — каза Нютън и застана между тях. Той хвана Табита за ръката и без усилие я издърпа настрана.

— Няма ли да попиташ къде съм пуснал котва? — викна джуджето подире им.

— Вече проверих — отговори Нютън, — в северната част на залива. Място номер 343.

Чак след като завиха иззад ъгъла, той я пусна.

— Нямаше да направя нищо — сопна се тя и потърка ръката си. За Нютън хватката бе нежна, но пак си болеше. — Защо непрекъснато се държиш с мен като с бебе?

— Трябва да сдържаш яда си — каза Нютън, без да отговаря на въпроса й. — Някой ден нравът ти ще те вкара в беда.

— Ама ти нищичко не разбираш! Не знаеш какво е някой да те разпознава постоянно по този начин. И как би могъл да ме разбереш. Твоите родители не са…

Тя преглътна един хлип и веднага се ядоса на себе си, задето се бе разстроила. Всички тези глупави чувства за родителите й отново изплуваха на повърхността. Болката, загубата. Как можеше да е толкова жалка! Все пак, когато родителите й бяха загинали, тя бе още бебе.

Нютън спря и се обърна към нея.

— Не знаеш нищо за моите родители, Табс — каза меко той, — но трябва да ме чуеш. Не бива да обръщаш внимание на хора като Джак Кобли. Той е един глупак. Глупаци като него не струват и дукат. Но за да бъдеш добър страж, трябва да владееш нервите си. Да бъдеш спокойна. Ако си изпуснеш нервите, можеш да застрашиш всички ни. Разбираш ли какво ти говоря?

Когато Нютън говореше така, не можеше да не го послушаш. Тя кимна, потърка очи и си пое дълбока глътка въздух.

Той се пресегна, за да разроши косата й, след което я дръпна настрана, спомнил си колко тя мрази това.

— Хайде тогава — рече той — да тръгваме и да намерим коритото на Призрака.

И те тръгнаха отново на път.

Докато вървяха, Табита поглеждаше крадешком към Нют. Той не приличаше много на истинския й баща. Или поне не на образа, който тя си бе изградила за него. Очите й се спряха на китките му и червените белези по тях. Веднъж се бе опитала да го пита за тях, но той само бе промърморил нещо и бе сменил темата.

„Не знаеш нищо за моите родители, Табс.“

Е, това бе истина. Имаше много неща, които тя не знаеше за него. Истинският й баща би й разкрил всичко за себе си. Истинският й баща не би пазил тайни от нея…

Внезапно Табита се почувства много самотна.

— Защо го наричат Призрака? — попита тя, като се опитваше да звучи все едно е добре. — Неуловим ли беше или…

— Не. Той е един идиот, забрави ли? Наричахме го Призрака, защото всеки път, когато го хванехме, побеляваше като платно.

Това я накара да се засмее.

Нютън спря и я погледна. Пак носеше онзи леко виновен поглед.

— Виж — каза той бавно, — знам, че мразиш да бъдеш встрани от действието. Затова мисля да ти дам шанс да свършиш малко истинска работа като страж. Какво мислиш?

Табита усети как устата й зяпва.

— Наистина? — успя само да каже.

Той кимна и я потупа по рамото, малко непохватно.

— Само ми обещай, че ще бъдеш внимателна. Ако всичко мине по план, ще си в пълна безопасност.

„Пълна безопасност ли?“

Табита се направи, че не е чула това.