Конрад Мейсън
Демонската стража (12) (Една история за магия и измама)

Осма глава

Табита се завъртя и удари с рамо назад с цялата си сила. Но ръцете я стиснаха по-силно и цялото й тяло изпита странна умора, от която крайниците й натежаха така, че тя остана вцепенена и парализирана.

Магия.

С крайчеца на окото си видя кой я бе хванал — закачулената фигура. С голяма изненада тя установи, че фигурата принадлежи на старица. Лицето й обаче бе сиво като гоблин и обезобразено от дълбоки, неестествени белези. Старицата се бе озъбила с изцъклени, черни като смъртта очи.

Стомахът на Табита се сви от ужас.

— Демонската стража — рече жената с шепот, който прозвуча като ниско, гърлено ръмжене. Тя подуши въздуха и устата й се изкриви в крива усмивка.

— Но, разбира се. Такива храбреци сте ми само. Готови за бой срещу кой… срещу мен?

Хол внезапно побеля, а очите му изглеждаха така, сякаш ще изскочат иззад очилата. Бе отворил уста и се давеше като риба на сухо. Светлината, излъчвана от ръката му, избледня и той се олюля, а на лицето му се изписа маска на ужас.

А старицата само се усмихваше.

Нют скочи напред и замахна силно с жезъла. Табита бе убедена, че ударът ще счупи черепа на жената. Тя обаче хвана оръжието във въздуха и издърпа стража към себе си.

Което бе невъзможно.

Старицата нададе странен, пълен с вълнение крясък и ръцете й се удължиха, притискайки Табита и Нютън в капан.

Светлината угасна от ръката на Хол и те потънаха в мрак.

Старицата се изстреля във въздуха като ракета. Чу се трясък, когато те удариха палубата над тях и минаха право през нея. След това още един и още един. Една маса с напитки полетя, докато те се издигаха към нощното небе. Чуха се крясъци и гневни викове. Табита видя как Пади и Стария Джон се опитват да успокоят хората наоколо, а стражите в черни наметала хукнаха към подвижното мостче, водещо до „Отмъщението на Призрака“, приготвили арбалетите си.

Вещицата, която ги бе пленила, отметна глава назад и отново зави. Тя се спусна от небето и кацна на най-горната рейка на главната мачта, без да ги изпуска, като ястреб, сграбчил дребни и безпомощни животинки. Силата й бе невероятна. Табита се опита да се освободи, отворила уста за глътка въздух. Старицата обаче се изсмя грозно и разпери двете си ръце, с по един пленник във всяка от тях. С крайчеца на окото си Табита можеше да види палубата, далеч, далеч под нея.

Да. Слизането в трюма се бе оказало сериозна грешка.

Чуха се изстрели от мускети, а около тях профучаха стрели от арбалет. Една от тях разкъса платното под тях, друга се удари в мачтата.

— Къде е то? — кресна жената — Какво сте сторили с него?

Думите излетяха от устата й със съскане, като силен вятър.

— Къде е капитан Финиъс Клаг? Кажете ми.

Табита се хлъзна надолу и бе хваната за китката. Тя простена от страх и се опита да не мисли какво й се случва.

— Кажи ми, иначе ще хвърля момичето долу!

— Направиш ли го — изръмжа Нютън, — ще съжаляваш горчиво.

Ако не бе толкова уплашена, Табита вероятно щеше да поиска да му шибне един шамар.

Очите на старицата станаха огромни, бездънни черни кладенци, по-дълбоки от океана. Тя се приведе, а сивото й наметало заплющя около тялото й като криле на демон.

— Ти си този, който ще съжалява горчиво, капитан Нютън — изсъска тя.

Долу по кърмата ставаше нещо. Франк, подобно на едно зелено петно, профуча покрай едноръкия Уолис. Самият Уолис викаше нещо и махаше с ръце, но Франк го задържа с една ръка, докато накланяше най-голямата ракета под ъгъл, а после посегна към бурето с барут…

— Не! — извика Табита — Франк, недей!

Огнената Нанси хвръкна с облак искри и съскащ рев. Празнуващите се метнаха по палубата в паника.

Очите на старицата, кацнала върху рейката, се присвиха. Тя се хвърли настрана с невъзможна скорост и отнесе Нютън и Табита със себе си, малко преди Огнената Нанси да удари мачтата.

Едно оглушително „БУУМ“ избухна и Табита се заслепи от светлина в цветовете на дъгата. След това се понесе като парцалена кукла и почти полетя във въздуха, а после започна да пада. Надолу и надолу, по-бързо и по-бързо, тя падаше, а Нютън се завъртя към нея като на забавен кадър. Тя отвори очите си миг преди да падне във водата и почти веднага съжали, че го е направила. Не чуваше нищо освен далечен рев, след което размаха ръце и крака нагоре, в търсене на глътка въздух…

Табита излезе на повърхността и се закашля. Нютън се появи до нея. Плюеше морска вода и търкаше сол от очите си. Двамата се носеха по леденостудените морски вълни, неспособни да продумат. Горната рейка на „Отмъщението на Призрака“ гореше, а главната мачта бе обсипана със стрели и опърлена от Огнената Нанси.

От старицата обаче нямаше и следа.

 

 

След кратко плуване, двамата излязоха от водата и се покатериха по една въжена стълба обратно на кораба. Там, мокри и треперещи, застанаха пред множество граждани на Порт Фейт, които ги обиколиха и започнаха да говорят едновременно.

— Провалихте тържеството! — кресна едноръкият Уолис.

— Как, в името на Абаносовия океан, се покатерихте върху онази мачта?

— Големи сте стражи, няма що — промърмори една тролска жена. — Само заемате място.

Табита понечи да пристъпи напред и да им каже какво точно мисли за тях и забележките им, но Нютън постави ръка на рамото й. Тя погледна към него и сърцето й прескочи един удар. Познаваше това изражение. Беше разочарован. Очевидно смяташе, че тя, по някакъв начин, е виновна за случилото се. Бе сигурна, че после ще имат да водят тежък разговор.

Сред тълпата настъпи вълнение, когато стражите с черни наметала заблъскаха хората и един висок, блед елф си проправи път напред. Униформата му бе изумително чиста и спретната, а раменете и реверите му блестяха в сребристо. Табита го познаваше.

За съжаление, го познаваше.

Военният извади тежък джобен часовник и театрално го погледна.

— Добър вечер, господин Нютън. Не смятате ли, че е малко късничко за плуване?

В този миг от тълпата долетя бодър глас.

— Страшен купон, Кайръс, какво ще кажеш? Незабравима нощ.

Табита забеляза главата на Пади, която се подаваше над тълпата и широката усмивка на лицето му. Тролът никога не пропускаше да подразни военния.

Полковник Кайръс Деринджър само се усмихна.

— Наистина незабравима. Но, ако обичаш, за теб съм полковник Деринджър.

Той обърна студените си сини очи към Нютън.

— Бихте ли желал да обясните действията си, преди хората ми да открият огън по вас?

Нютън срещна погледа му, но не отговори. Усмивката на Кайръс стана още по-широка.

— Много добре, тогава аз ще ги обясня. Нарушихте обществения ред, унищожихте по най-варварски начин три маси с храна и развалихте фойерверките. Освен това някак сте успели да продупчите един от най-ценните бойни кораби на града. И, ако случайно не сте го забелязали, подпалихте мачтата.

— Стига, бе — отвърна Нютън, — сериозно ли?

Очите на Деринджър се присвиха.

— В голяма беда сте. Вие и вашата безмозъчна пасмина.

С едно елегантно движение елфът извади сабята си и я опря до бузата на Нютън.

Добър номер, но Нютън не трепна. Въпреки страховете си от него, Табита се почувства горда от смелостта му.

— Черните наметала пазят мира в Порт Фейт — изсъска Деринджър — пристанищната милиция. Постарайте се да запомните това.

След това направи крачка назад и се усмихна.

— Утре сутринта господин губернаторът ще ви очаква в имението Уърмуд. Опасявам се, че той едва ли ще бъде доволен от последните ви подвизи. Компанията „Кокатрис“ похарчи цяло състояние за това празненство. Ако зависеше от мен, щях просто да ви хвърля на акулите. Но понеже това не е така, ще ви помоля да напуснете кораба възможно най-бързо. Преди да съм се ядосал.

 

 

Бе малко след полунощ, когато стражите напуснаха „Проклятието на Акулата“.

Табита погледна назад от лодката, в която се возеха, към кораба и към обгорената му мачта. Не се чувстваше добре. Всъщност се чувстваше зле. Бе изплашена и се радваше, че се прибира вкъщи.

Нютън седна до нея.

— Табс — каза той.

— Знам, знам. Чуй ме обаче. Видях я как слиза към вас. Исках да ви предупредя. Почти стана. Ако бяха минали само няколко секунди…

— Достатъчно! — в гласа му се долови истински гняв и това я накара да замълчи — Табс, ще правиш каквото ти се казва, ясно ли е? Знам, че е трудно. Живяла си с мен вече доста време. Може би позволявах да ти се размине в миналото. Но сега си страж. Вече е различно.

Поне признаваше това.

— Някой можеше да умре, Табс. Наистина, не наужким. Видя онази старица. Разбираш ли ме какво ти говоря?

Табита отвори уста, но от нея не излезе нищо. Прехапа долната си устна и кимна, без да продума. Лицето на старицата изплува в ума й като паяк, полазил на шкафа, към който не смее да погледне. Никога не бе виждала толкова опустошителна магия. Хол бе овладял някои полезни трикове в Академията на магията. Ако имаше ден, можеше дори да повдигне стол само с ума си. Но тази старица бе на съвсем различно ниво. Беше ужасяваща. Тези черни очи…

Тя потръпна.

— Коя е тази жена, Нют?

Нютън поклати глава.

— Не зная. Но ще разберем.

Той се бе загледал в кораба и Табита забеляза, че кокалчетата на ръцете му са побелели и бяха стиснали здраво бойния жезъл, взет обратно от „Проклятието на Акулата“. Пади й бе казал, че този жезъл му е подарък от стар хобгоблин, странник от земите отвъд Новия свят. Бе обикновен — три лъскави парчета дърво, съединени в едно. Нютън никога не ползваше друго оръжие в близък бой.

„Банши“ — така наричаше жезъла си.

— Съжалявам, Нют — каза тихо тя, — задето слязох.

— Добре — отвърна той, но не я слушаше. В очите му се четеше чувство, което Табита не бе виждала преди.

Внезапно тя осъзна какво е и се стресна.

Страх.