Уилям Пол Йънг
Кръстопът (9)

8.
Какво представлява душата на човека?

Библията препрочитам често

и към четенето се отнасям съвестно.

Доколкото способен съм да схвана,

тази книга е пламтящ и светъл огън.

Слепият Уили Мактел^[1]

Умът на Тони отчаяно се опитваше да обработи бъркотията от образи. Самият той чувстваше вътрешния си свят като бясно въртяща се емоционална въртележка на някакъв космически карнавал.

Жената се наведе и погледна право в него, лицето й беше на сантиметри от неговото.

— Каби, трябва да престанеш да играеш на криеница без преди това да ми кажеш. Особено когато сме на свиждане при Линдзи, разбра ли ме?

Беше строга, но все пак добра и Тони неволно кимна заедно с Каби, който и да беше той или тя. Скоро след това се понесе през коридора, влезе в асансьора, а после излезе на паркинга, където се качиха в един стар шевролет „Каприс“.

Автомобилът на отчаянието, помисли си Тони и моментално бе обхванат от пристъп на угризение заради прибързаната мисъл. Направи го по навик, който едва ли можеше да бъде променен бързо.

Докато се спускаха по склона на хълма, Тони най-накрая осъзна къде се намираха: на виещия се през гората път, свързващ болницата на Орегонския университет за здраве и наука и града. Жената сякаш се бе запътила право към апартамента му, но излизайки на Макадам авеню, подминаха неговите две сгради и продължиха към моста „Селууд“, по който пресякоха река Уиламет. После излязоха на булевард „Маклафлин“, след което свиха в една пресечка и навлязоха из задните улички около гимназия „Милуоки“.

До този момент Тони успя да се досети каква беше ситуацията. Намираше се „в главата“ на момче на име Каби, което вероятно беше син на жената, която шофираше.

Не беше сигурен кой щеше да го чуе, затова съвсем тихо каза:

— Каби?

Момчето рязко изправи глава.

— Какво? — попита то заваляно.

— Не съм казала нищо, скъпи! — обади се майката от шофьорската седалка. — Почти стигнахме у дома. Маги ще направи вечеря, а аз съм взела за теб безалкохолна бира и „нила“ за десерт. Какво ще кажеш?

— Д’бре!

— А след като вечеряме, ще стане време за лягане, нали така? Днес и за двама ни беше дълъг ден, а утре аз ще трябва отново да отида в болницата при Линдзи. Какво ще кажеш?

— Д’бре! Кнаби отива!

— Не, утре няма да дойдеш, съкровище! Утре имаш училище, а вечерта Маги иска да те заведе на църква. Искаш ли да отидеш с нея на църква? Там ще се видиш с някои от твоите приятели.

— Д’бре!

Тони вече знаеше, че се намира в главата на момче, чиито комуникативни умения далеч не бяха превъзходни. Осъзна също, че макар да гледаше навън през очите на Каби, беше способен да насочва погледа си независимо от неговия. Усещането беше странно. Краткотрайните интервали на тъмнина бяха всъщност примигванията на клепачите, но те вече почти не му правеха впечатление.

Тони се опита да види лицето на Каби в огледалото за обратно виждане, но то беше извън полезрението на момчето.

— Каби, на колко години си? — попита го Тони.

— Шешнайше — отговори мигновено Каби и започна да се оглежда, опитвайки се да разбере откъде идва гласът.

— Така е, на шестнайсет години си, Каби — потвърди мекият женски глас от предната седалка. — Ти си моето голямо момче. Кажи ми, кой те обича, Каби?

Тони усети как гласът изпълни момчето със спокойствие и радост.

— Мама!

— Точно така! И винаги ще те обича, Каби. Мама винаги ще те обича. Ти си моето слънчице!

Момчето кимна, но не спря да оглежда задната седалка, за да разбере къде се е скрил собственикът на гласа.

Спряха на алеята пред скромна къща с четири спални в непретенциозен квартал. Една по-нова лимузина беше паркирана до бордюра на самата улица. На нейния заден калник от шофьорската страна се виждаше дълбока драскотина. Влязоха в малкото преддверие на къщата, където Каби бързо съблече якето си и го окачи на една от закачалките на стената. После разлепи велкрото на обувките си, събу ги и ги постави на точното им място, размествайки няколко други чифта. След това последва майка си в кухнята, където една друга жена беше наведена над къкреща на печката тенджера, от която се носеше прекрасно ухание.

— Маги! — извика Каби и се втурна към жената, добре сложена афроамериканка, облякла домакинска престилка върху медицинската си манта.

— А! Кой може да си ти, красиви момко? — попита го тя с широка усмивка и го хвана за раменете.

— Кнаби! — извика момчето и Тони почувства искрената му обич към нея. Той не само виждаше през очите му, но чувстваше и емоциите, отекващи във вътрешния му свят. Цялата душа на Каби бе преизпълнена с доверие към чернокожата жена.

— А не е ли Каби моят най-скъп любимец Карстън Оливър Пъркинс? Каби, който не обича жаби. Дай ми една от твоите специални прегръдки, които са само за мен.

Двамата се притиснаха един към друг. Каби отметна глава назад и през смях извика:

— Гладееен!

— Няма как да не си гладен след тежък работен ден. Защо не отидеш да си измиеш ръцете, докато аз ти сипя купа от любимата гъбено-грахова-направена-от-почти-нищо-супа-с-фиде.

— Д’бре!

Каби изтича в банята, взе сапуна и пусна водата. Тони погледна в огледалото и за първи път зърна лицето на момчето, в чийто ум бе натрапен. Този първи поглед му бе достатъчен, за да разбере, че Каби беше със синдрома на Даун. Това обясняваше трудностите в комуникацията, както и по-особените му отношения с околните. Каби се наведе към огледалото и се усмихна, сякаш виждаше Тони. Усмивката му бе прелестна и озари не само лицето, но цялата му душа.

Тони не бе познавал „бавноразвиващ се“ човек. Дори не беше сигурен дали така се наричаха подобни хора. Може би вече беше по-правилно названието „умствено увредени“ или някое друго. Мненията му по повечето от въпросите извън сферата на бизнеса може да не бяха базирани на факти или личен опит, но бяха твърди. Според него хора като Каби бяха непродуктивни и единствено черпеха от ресурсите на обществото. Скъпи бяха единствено за семействата си. Вярваше, че обществото ги търпеше единствено поради либерални убеждения, не защото притежаваха някаква стойност като личности. Тони си спомни как бе издекламирал тези свои убеждения на един коктейл, без да изпита каквито и да било угризения на съвестта. Лесно беше да категоризираш хората, да ги определяш като бавноразвиващи се или увредени, да произнасяш оценки и присъди за всички тях, поставяйки ги под общ знаменател. Той се запита дали именно тази човешка склонност не беше сърцевината на всички предразсъдъци. Беше много по-лесно така, отколкото да приемеш всеки за отделен индивид, който е обичан и е способен на обич.

Когато стана време за вечеря, тримата седнаха около малката маса и се хванаха за ръце. Моли се обърна към Каби:

— Каби, на кого сме благодарни днес?

Последва изреждане на имената на хора, които, знаейки или не, бяха си осигурили място в благодарните сърца на тази троица. Сред тях бяха самите те, Исус, Линдзи, лекарите и сестрите в болницата, фермерът, отгледал зеленчуците, които сега бяха в супата, работниците в мандрата, които дояха млякото за маслото и особено за сладоледа, Тед, приятелите в училище, пивоварите, които правеха безалкохолната бира, и редица други, които изразяваха Божията любов. Тони едва не се засмя на висок глас, когато Каби напъха парче хляб в устата си още преди да бе приключило изреждането на всичките заслужили благодарност.

По време на вечерята Тони слушаше и преживяваше. Посредством Каби той можеше буквално да усети всички вкусове и въздействието, което оказваха супата, пресният хляб — и особено нилата (ваниловият сладолед) и безалкохолната бира — върху вътрешния свят на момчето. Наблюдавайки през неговите очи Маги и майката Моли, които разменяха недоизказани изречения и многозначителни погледи, той научи, че Линдзи е по-малката сестра на Каби, която в момента лежи сериозно болна в „Дорнбехър“, едната от двете болници към Орегонския университет за здраве и наука. Моли вече бе уредила да отсъства от работа следващия ден, а Маги, която споделяше къщата с нея и децата й, щеше да се погрижи за Каби: да го прибере от училище и евентуално да го вземе със себе си на църква вечерта.

Когато преди лягане Каби отиде в тоалетната, Тони от неудобство извърна очи, но почувства облекчението, което бе приемал за даденост през целия си живот. Даде си сметка, че всичките незначителни действия от този род, които съставяха ежедневната рутина и обикновено оставаха незабелязани и неоценени, всъщност бяха изключително важни. Каби облече пижамата си с образа на Спайдърмен, изми зъбите си и се настани в леглото.

— Готов! — извика той и след малко в стаята влезе Моли, включи нощната лампа — божа кравичка, на шкафчето до леглото му и угаси другата на тавана. После седна на леглото до него, скри лице в ръцете си, наведе се леко напред и остана така за момент. Тони почувства как Каби иска да установи емоционална връзка с майка си, да й каже нещо. Най-доброто, на което бе способно момчето, бе да я потупа по гърба.

— Д’бре, мамо! Д’бре?

Тя въздъхна дълбоко.

— Да, Каби, добре съм. Имам теб и Линдзи, и Маги, и Исус. Просто денят беше тежък и мама уморена, това е всичко.

После Моли се наведе, положи глава на гърдите на Каби и започна да пее нещо, което Тони не беше чувал… откога? Откакто беше малко момче. Сега, с гласа на тази жена, той чуваше песента, която му бе пяла собствената му майка. Внезапно го обзе дълбока тъга. Когато Моли стигна до „Исус обича ме, това го знам“, почувства как по лицето му потекоха сълзи.

Каби припяваше с бавен, монотонен глас:

— Иишуш, ’бича мме.

Тони също се опита да запее, но беше забравил текста. Чувствата бликаха в него като от извор, в съзнанието му се рояха спомени и копнежи.

— Каби, скъпи, защо плачеш? — Моли обърса сълзите от лицето на сина си.

— Тъжен! — Каби потупа гърдите си отляво. — Тъжен!

* * *

Тони се събуди. В ушите му се събираха сълзи. Седна и пое дълбоко въздух. Баба беше го потупала по гърдите, за да го събуди, и му подаваше чаша с течност, която приличаше на кафе, но ухаеше на чай.

— Ето, издухай си носа! — каза му тя и му подаде парче чист плат. — Подходящо индианско име за теб би било Този, който плаче много.

— Все ми е едно — беше единственото, което му дойде наум да отвърне. Още бе под влиянието на неочакваните емоции, които не отминаваха така бързо. В крайна сметка успя да събере мислите си и да попита: — Как стана възможно това?

Тя се усмихна широко.

— Посредством много мощна сила. Нарича се квантов огън. Само помисли за ситуацията — мъж, който лежи в кома в Орегон, пита индианка от племето лакота, която обитава собствената му душа, как е могъл да погледне през очите на момче със специални потребности от Портланд, Орегон. Лично на мен ми се струва — изкиска се тя, — че всичко се обяснява от само себе си.

— Разбира се. — Този път Тони се усмихна широко, но лицето му бързо помръкна. — Значи всичко това се случва наистина? Линдзи е наистина болна, а Каби, майка му и Маги… сещаш се, всичко това е реалност?

— В реалното време, да — поясни Баба.

— А това не е ли реално време? — попита Тони.

— Реално е, но различно — отвърна тя, ала личеше, че не й се обяснява. — По-скоро бих го нарекла междинно време. Но не питай повече, просто изпий това.

Тони се подчини, първоначално подхождайки предпазливо към течността. Кой знае защо, беше се подготвил за отвратителен вкус, но още с първите глътки из цялото му тяло се разля топлина и той изпита чувството на абсолютно задоволство.

— И на този въпрос няма да ти отговоря — каза Баба, предвидила следващия му въпрос. — Повярвай ми, не искаш да узнаеш какво е. И не ми разправяй, че бих могла да остана под пари, ако го продавам.

Той й хвърли кос поглед, но не настоя да узнае какво е питието. Вместо това попита друго:

— И така, защо бях там и защо се върнах тук?

— Има много причини да си тук — започна тя. — Татко никога не прави каквото и да било поради само една причина. Повечето от причините ти никога няма да научиш или разбереш. Но както и да е, всичките те са част от плетката на съдбата.

— Ще ми разкриеш ли поне една от тези причини? — попита той.

— Една от причините да идеш там, скъпи, беше да чуеш майка ти да пее. Дори да нямаше други, само тя щеше да е достатъчна. — Тя хвърли още една цепеница в огъня и се зае да разбутва главните, докато не остана доволна от разположението им в огнището.

Тони остана объркан от отговора, който получи, и известно време не се престрашаваше да проговори. Твърде скоро бе преживял много силни емоции.

— Съгласен съм — каза накрая той. — Тази причина беше наистина достатъчна, но песента ми причини и много силна болка.

— Няма защо да ми благодариш, Антъни.

Настана мълчание. Тони се загледа в огъня. Баба придърпа своето столче по-близо до него и когато седна, телата им се докоснаха.

— А защо сега съм тук, а не там?

— Каби сега спи, а предпочете да не присъстваш в съня му — отговори тя, сякаш не съществуваше по-логично обяснение.

— Той е предпочел? — Тони погледна Баба, която се взираше в огъня. — Как така е предпочел? Та знаеше ли, че съм там, докато заспиваше?

— Духът му знаеше.

Той не каза нищо повече, просто седеше в очакване, повдигнал въпросително вежди, тъй като знаеше, че тя знае какъв въпрос искаше да й зададе.

— Да се опитваш да обясниш едно човешко същество — започна тя, — което представлява цялост, единство, съставено от дух, душа и тяло, е като да се опиташ да обясниш Бог, който е единство от Светия Дух, Отеца и Сина. Разбирането идва с преживяването и взаимността.

Тони изчакваше, не знаеше как да зададе следващия си въпрос.

— Каби, също като теб — продължи Баба, — представлява единство от взаимнопроникващи се дух, душа и тяло, които са в непрекъснат танц и взаимодействие.

— Благодаря. — Тони се поизправи на стола си, отпи пак от течността и бавно я преглътна, наслаждавайки се на усещането, докато тя се стичаше по хранопровода му. — Много ми помогна, Бабо.

— Сарказмът е Божие откритие. Просто отбелязвам.

Тони се усмихна на последната забележка, докато Баба запази каменно изражение, което определено постигна ефект.

— Добре, нека опитаме отново. Ти каза, че момчето е предпочело да не оставам в съня му.

— Антъни, също както при теб, тялото на Каби е увредено, а душата му е сломена, но духът му е жив и енергичен. Но макар жив и енергичен, неговият дух все пак е обвързан с увреденото тяло и сломената душа. Думите понякога наистина са неспособни да предадат точния смисъл. Когато говоря за „тялото“, „душата“ или „духа“ на човек, звучи сякаш всяко от тях е вещ, която той притежава. По правилно обаче би било да се приеме, че човек „е“ своето тяло, „е“ своята душа и „е“ своят дух. Той е проникнато и проникващо цяло, единство от разнородни съставки. Най-важното е, че човек е единство.

— Не те разбирам изцяло. Не че не вярвам на теб, просто не знам в какво точно вярвам. Освен това, струва ми се, че повече усещам това, което ми говориш, отколкото го разбирам. — Той замълча за кратко. — Просто ми стана толкова тъжно заради него.

— Заради Каби ли? Той каза същото за теб.

Тони вдигна поглед, изненадан.

— Да, недей да се натъжаваш заради него. Просто неговите недостатъци са доста по-очевидни от твоите. Външни са и всеки може да ги види, докато ти си се постарал да заключиш своите в скривалища, които са известни единствено на теб. Каби притежава вътрешни сетива и рецептори, значително по-развити от твоите. Може да вижда неща, за които ти си сляп, може да долавя добротата или злонамереността у хората много по-бързо от теб, изобщо възприятията му са много по-изострени. Той просто е възпрепятстван от неспособността да общува, а увреденото му тяло и душа отразяват увредения свят, който обитава. Така че не се сравнявай и не се натъжавай. Ти и Каби вървите по различни пътища, защото всеки от вас е уникална личност. Ничий живот не бива да бъде сравняван с друг, нито пък подчиняван на съревнованието.

Тони пое дълбоко въздух.

— Кажи ми тогава какво точно представлява човешката душа? — попита той.

— О, ето това вече е сериозен въпрос. На който обаче няма точен отговор. Както вече казах, душата не е притежание, а нещо живо. Тя е Каби-който-помни, Каби-който-си-представя, Каби-който-твори, мечтае, сънува, чувства, желае, обича, мисли… Но Каби-душата е поместена в измеренията на Каби-увреденото-тяло.

— Но това не ми се струва никак справедливо.

— Справедливо ли? — промърмори Баба. — Добра забележка. Антъни, няма нищо справедливо в един увреден свят, пренаселен с увредени хора. Правосъдието прави опити да е справедливо, но се проваля всеки път. Няма нищо справедливо в милостта или прошката. Наказанието никога не възстановява справедливостта. Изповедта също не води до справедливост. Животът не осигурява справедлива награда за правилните постъпки. Договори, адвокати, болести, власт — нима има нещо справедливо у тях. По-добре е вие, хората, да изхвърлите от езиците си мъртвите думи и да се съсредоточите върху живите, като милост, доброта, прошка и състрадание. Може би е добре да спрете да се тревожите толкова за своите права и все да мислите кое е справедливо и кое не. Просто…

Известно време и двамата останаха мълчаливи, загледани в догарящия огън.

— Но защо не го оправиш? — попита Тони тихо.

— Антъни, Каби не е повредена играчка, вещ, за да бъде оправен — отвърна Баба с мек глас. — Не е къща, за да бъде реставриран. Той е живо човешко същество, което никога няма да умре. Когато Моли и Теди решиха да заченат…

— Теди? — прекъсна я той.

— Да, Теди, Тед, Тиодор, бившето гадже на Моли, бащата на Каби, който изостави Моли и собствения си син.

Тони погледна Баба със стиснати устни, които говореха за възмущението, което изпитваше, и за присъдата, която бе издал за Тед.

— Антъни, единственото, което знаеш за този мъж, е оскъдната информация от един дочут откъслечен разговор. Ти може да го смяташ за нищожество, но аз мисля, че е заблудена овца, изгубена монета, заблуден син или… — Тя кимна към него. — … заблуден внук.

Баба го остави да помисли върху своята преценка и последствията от начина, по който съдеше за всичко и всеки. От това му прилоша. Вътре в себе си той се изправи пред необятна тъмнина, която дълго бе обичал и която бе нараствала през цялото време, докато всячески се бе опитвал посредством разумни доводи да оправдае себе си. Независимо какви умствени акробатики изпълняваше и как се опитваше да я прикрие, склонността му да съди изникваше отново пред него, всеки път по-страховита и по-ужасяваща, и заплашваше да унищожи всичко в него, което би могло да бъде наречено добро.

Почувства една ръка на рамото си и това бе достатъчно да го спаси от мрака. Баба притисна лицето си към неговото и той почувства как постепенно го обзема спокойствие.

— Сега не е време за себеомраза, Антъни — каза му тя нежно. — Важно е да осъзнаваш, че имаше нужда от способността да осъждаш, за да оцелееш като дете. Тя ти помагаше да предпазваш и брат си. И ти, и аз сме живи днес отчасти защото способността да съдиш беше в твоя набор от личностни умения. В крайна сметка обаче тази способност все някога започва да пречи и дори да вреди.

— Но аз видях тъмнината. Толкова е грозна. Как да се спра? — Тонът му беше умоляващ.

— Ще се спреш, скъпи, когато се довериш на нещо друго повече, отколкото на своята склонност да осъждаш.

Надигналата се като прилив тъмнина вече се беше оттеглила, но той знаеше, че не си е отишла безвъзвратно, а просто се беше притаила като звяр, дебнещ друга благоприятна възможност. За момента бе я укротило присъствието на възрастната индианка. Преживяването на Тони вече не беше безгрижна игра или приключение. Беше се превърнало в битка, а полесражението, изглежда, бяха неговите собствени сърце и ум. Нещо старо и свирепо беше влязло в схватка с нещо друго, което тъкмо започваше да набира сили и да се оформя.

Баба му донесе още една напитка, този път със землист и мек вкус. Той отпи от нея и почувства как се стича надолу по хранопровода му и се разлива из цялото му тяло, чак до върховете на пръстите на ръцете и краката. Приятна тръпка премина по гръбнака на Тони и той се усмихна доволен.

— Не питай, няма да ти кажа. Нито ще продавам — побърза да го предупреди тя.

Тони се засмя.

— Не разговаряхме ли нещо за Каби? — попита той.

— По-късно — отвърна тя. — Сега е време да се връщаш.

— Да се връщам? Обратно в Каби ли? — попита той.

Тя кимна.

— Не трябва ли да направиш нещо?

— Квантовия огън ли имаш предвид? — отвърна Баба със своята широка, сърдечна усмивка. — Това беше за забавление, малко фокус-мокус. Не, този път няма да направя нищо подобно. Само ще ти кажа нещо, Антъни: когато се озовеш в трудна ситуация, просто се завърти.

— Да се завъртя? — попита той, озадачен.

— Да, завърти се… нали се сещаш? — Баба подскочи леко и същевременно се завъртя, колкото да направи четвърт оборот. — Като в някои от онези ваши танци, при които се подреждате в редици.

— Би ли го повторила, за да запомня движението правилно — реши Тони да се пошегува с нея.

— Не — отказа тя с усмивка. — Един път ти е повече от достатъчен. Не очаквай някога да ти покажа отново.

И двамата се засмяха.

— А сега тръгвай! — Последното прозвуча като заповед.

И той тръгна.